- Господи! – успя да изрече и се свлече до едно дърво на студената земя. – Това не е възможно… когато вчера те видях…
Той вдигна ръка и я прекъсна:
- Вчера ти ме гледаше с твоите очи…
- Ти не изглеждаше така…
- Изглеждах така, както винаги съм изглеждал. Опитай се да си спомниш. Вчера не беше толкова отдавна.
Той седна на земята до нея и тя инстинктивно се отдръпна.
- Не, ти беше друг. Знам го. Ако не беше така, аз…
- Какво? Щеше да забележиш, че приличам на чудовище, нали? Това е първото нещо, което хората забелязват в мен. Но не и ти. Защото, ако беше така, ти нямаше да спреш колата си, дори може би щеше да минеш през мен. Ния, погледни ме! – тя неволно извърна очи от ужасяващата гримаса на лицето му. – Аз съм същия този, който бях вчера, на който ти разказа толкова много неща за себе си… и който дори можеше да… няма значение... Нещата не се променят толкова лесно. Те са това, което са. Всичко е ето тук вътре. - пръстите му докоснаха челото й и тя потръпна от допира му. – Когато ти ме погледна за първи път, аз бях за теб просто един непознат обект. Очите ти се спряха за миг върху мен и аз прочетох тъгата в тях. Ти не разбра нищо, но и не погледна на мен, като на "белязан", защото не беше предубедена. Също, както детето осъществява своя първи контакт със света. То отваря своя поглед и го приема в най-чистия му вид, лишен от предварителните представи на своите родители за него, които пък по същия начин са копирали изкривените представи за добро и лошо, красиво и грозно от техните родители и така нататък. Това е една безкрайна и сложна въртележка от предаване на информация в края, на която стоя примерно аз. Ето това са хората Ния, малки частици от голямаТА въртележка. Всичко е движение, някой го беше казал – той направи кратка пауза – Аз наистина не съм се променил, но ти… се промени. Ти извика в съзнанието си сравнението и то ти отне моята индивидуалност. И ти ме погледна с очите на всички… Разбираш ли ме?

Гласът му беше толкова тих, че се налагаше, тя да напряга всичките си сетива за да го чуе, а едновременно с това звучеше така отблизо като, че ли идваше от всички страни.
- Не, не те разбирам. Нищо не разбирам. Защо ми се случва това? - Очите й се насълзиха навярно от вятъра или от внезапно налегналата я тъга и тя мислено благодари на залеза, че я скриваше от него. – Чувствам се толкова неловко…
- За това, че не ме харесваш ли? Или за това, че не искаш да ме харесваш?
- Това не е вярно! Аз, просто не те познавам толкова добре… но те харесвам – гласът й се понижи.
Той се изсмя предизвикателно и тя усети как тръпки полазват по гърба й.
- Харесвам гласа ти. И начина, по който разговаряш с мен… Може би, все пак не съм се променила толкова много.
- Знам. Гласът не е образ, а комбинация от звуци и ако погледнеш на него, като на мелодия с по-особен ритъм, той може да бъде музика… За да бъде асимилирана музиката, тя трябва да бъде отведена вътре в самия човек, което изисква намесата на възприятия на далеч по-висше ниво от тези на зрението. Ето, това харесваш ти и ме правиш щастлив. Това е реакция много по-искрена, защото е по-директно отвеждаща съзнанието ти до твоята същност. Винаги съм мислил, че възприятията на хората са настроени на определена честота. И при различните хора, тя е различна, което част от тяхната Отделност. И все пак, аз и ти харесваме една и съща музика, значи се намираме на една и съща вълна в този момент и улавяме едни и същи сигнали. И когато сме отворени и пропускаме тези сигнали през нас, и те съответстват на честотата, на която сме ние, тогава усещаме това, което наричаме “потреперване”, защото са достигнали до самото ни сърце.
Тя вдигна поглед нагоре към него и за пръв път го задържа върху лицето му.
- Какво се е случило с теб?
- Не знам, някакъв засегнат нерв, по рождение най-вероятно. Това донякъде е възпрепятствало развитието на челюстта ми и по-рано говоренето ми костваше много усилия. Сривът дойде, когато за първи път се видях в огледалото и осъзнах това, което виждам… А после свикнах. Сега дори, не мога да си представя, как бих изглеждал по друг начин. Ния?
Никой никога не беше произнасял името й така и тя му го каза.
Той направи опит да се усмихне:
- Ти можеш ли, Ния… представяш ли си ме по друг начин? Ния?
- Не – бързо изрече тя и се изправи. Разпери ръце встрани и изненадата й измести смущението й от неговия въпрос – Знаеш ли, че вали? Така сме се улисали в разговора, че даже не сме забелязали?
- Защото заваля преди минута…
Той й подаде ръка и двамата се отправиха към смълчаната сграда на университета. Минаваше седем часа и в повечето зали бяха изключили луминесцентните светлини. Ния се обърна назад към парка. Дъждът тихо ръмеше, а покритите с цветни плочи алеи бяха толкова мокри, че водата ги беше превърнала в огледални. Тя интуитивно докосна косата си. Беше суха.
- Искаш ли да ти покажа нещо? Страната на илюзиите например...
Тя само кимна и той я поведе по стълбите към втория етаж.
- Това Ния, е кино машината. – обяви той с гордост на античен колекционер. - Ето оттук се прожектират филмите. Ключът задвижва колелото и лентата се завърта. Следва кратка пауза и тогава излиза първия кадър от филма. Виж обектива, той е от най-новата серия кино обективи, наричана от професионалистите "червената серия" заради цвета на обектива. Осигурява максимално пропускане на светлината и дълбочина на фокуса, което допринася за повишаване на качеството на картината дори и при по-старите филми…
Нямаше да го пита откъде беше взел ключа за прожекционната зала, нито откъде знаеше всичко това. Какво значение имаше? Тя слушаше бавния монотонен глас сгушена в ъгъла на коженото канапе. И в един момент усети, как сякаш се издига във въздуха и поглежда надолу към тях. Видя себе си на дивана, как отпива от чашата с чай, която той й донесе от автомата. Видя и него седнал на ниската масичка, как поставя лента в един голям фотоапарат, и си помисли, че никога не беше изпитвала подобна близост към някой, когото познаваше едва от?... Вчера. Той й каза, за своето хоби да наблюдава хората и понякога да ги снима “Можеш да научиш толкова много неща за тях, стига само да ги гледаш правилно”. По стената пробягваха картини от някакъв черно-бял филм, но тя сякаш гледаше през тях. Господи, какво правеше тук с този човек? Присъствието му в нейния живот й изглеждаше толкова чуждо и неестествено, че всичките й рецептори изведнъж блокираха, неспособни да отчетат друго освен “грешка”. И пак той ги съживяваше пораждайки у нея такава спонтанна отмаляваща болка, че тя не бе в състояние да го отпрати. Погледна го скришом и усети как вълната я заля и тя сякаш се превърна в огромна плачеща сълза, която всеки миг щеше да се отрони от собствената си тежест.
- Мисля, че трябва… да си тръгвам – думите й се оказаха шепот.
- Мартин…
- Моля?
- Името ми е Мартин. Помислих си, че би искала да знаеш.
- Да, разбира се… Мартин…
Дивана я теглеше към себе си и тя усети леко замайване от магнитната му сила. И сякаш потъваше… все по-надолу и по-надолу, и вече не й се тръгваше.
- Не си отивай още, ти току що дойде… - дочу гласа му, като ехо.
Той се приближи към нея, но лицето му остана скрито в сянката. Единствената светлина в стаята беше тази от прожектора и той нарочно беше застанал извън обсега й, за да не я травмира с ужасния си външен вид.
- Искам да те снимам. Ти си толкова хубава… - посегна да докосне лицето й, но само като си помисли какво пораждаше у нея се отказа.
Погледа й проследи ръката му, която увисна във въздуха. Не посмя да го погледне и за това извърна глава. Това беше непоносимо. Не можеше всеки път вместо към него да поглежда надолу. Отново почувства онази тъга, която искаше да я разкъса на хиляди парченца и навярно щеше да го направи, ако се поддадеше на импулса й.
Ръцете й от само себе си се вдигнаха на горе и тя премигна, когато косите й се разпиляха по раменете и лицето й. От някъде се чуваше странна мелодия, почти като шепот от нечии стих
"Нямаме форма и просто пътуваме... 
ползваме само привличане,
някак граничим си, искам, извличам те...
бил ли си някога толкова истински..."
Не знаеше какво прави, но у нея нямаше никакво съмнение, че това с нея по някакъв начин го правеше той. - Снимай ме!
Той не я дочака да довърши.
- Запомни този момент, Ния. Казвам ти го така, както в този момент ти го казваш на себе си. Сега, ти си това, което никога не си се осмелявала да бъдеш. Знаеш ли приказката за красавицата и звярът?

Сънуваше. Знаеше, че сънува, въпреки, че всичко изглеждаше истинско. Бяха двамата, в градината на някакъв замък и той й говореше, а гласът му не идваше от него, а беше сякаш фон на красивия пейзаж. “ Ти знаеш, че това не е случайно, нали? Аз те избрах. Теб! Зная колко трудно превъзмогна катастрофата. Наблюдавах те, как се бориш с отчаянието си и с колко усилия успяваш да превърнеш гнева си в стремеж да помагаш на хората. Нали това написа в своя проект. И аз не можех повече да стоя безучастен… У теб има толкова много любов и състрадание Ния. Трябва ти някой, на който да ги даваш. Сега мисля, че разбираш защо беше необходимо да се срещнем. Ти и аз, повече от всеки друг СЕ НУЖДАЕМ ОТ НЕЯ, за да продължим напред. От надеждата. Но, не за някакво обещание, не от надеждата в бъдещето, а от тази Другата, движеща причинността на нашето съществуване. Тя бе изпратена за теб. Аз ще ти дам възможността да изживееш проявата на онази част от теб, която изпитва необходимост да донесе спасение. Знам, че го искаш не от суета, а от изконната нужда за опрощение… за да познаеш душевния мир, за който така жадуваш…
Малка моя, всеки от нас има нужда от своята приказка, защото има нужда от животоспасяваща любов. Може би ти си моята. И може би аз, като онзи зъл, забравен, тихо умиращ звяр и преминал през времето те чакам да се появиш, да повярваш в тази любов, преди тя да е започнала и да премахнеш завинаги оковите на тегнещото над мен проклятие. Защото аз не съм това, което виждат очите ти, аз съм, като теб… и мога да бъда твоя принц от съня ти, но вече наистина… А може би, ние самите СМЕ тази приказка и сега просто се повтаряме за пореден път, защото някой ни разказва… Бих искал да е така, защото тогава пътят е ясен.... Ти знаеш какво трябва да направиш… Не се страхувай!..”

Събуди се от сподавените си ридания. Полудяваше ли? Беше й едновременно мило и тъжно, също както, когато четеше за Малкия принц, от приказната планета. Само, че животът не беше приказка... т.е БЕШЕ, но съвсем за малко...
Огледа се. Намираше се в стаята си. Нямаше смисъл да поглежда часовника. Знаеше, че е показва 10:50.
Мисли за него през целия ден. Улавяше се, че го търси сред минувачите докато вървеше по улиците, докато шофираше, докато гледаше през прозорците на университетските зали. Но, него го нямаше. Той не обичаше дневната светлина – беше му донесла само обиди и горчивина. Тя узна това, без той да й го беше казвал, ей така просто, както си вървеше вечерта по пътя към къщи. Кога ли щеше да го види? Откакто го познаваше животът й се движеше между срещите й с него и сънищата, и всичко друго стоеше, като периферия. Това обаче трябваше да спре, преди да е отишла прекалено далеч... Болката не може да бъде в основата на една любов.
Появи се на улицата пред нея, когато почти се беше предала, че някога ще го срещне отново. Дрехите му бяха разкъсани на няколко места, а по лицето му имаше засъхнала кръв.
- Какво ти се е случило? – запита пребледняла тя.
- Нищо. Някакви скитници ми се нахвърлиха.
- Боже мой! Ела, аз живея наблизо.

Добре, че родителите й заминаха за уикенда. Не, че щяха да кажат нещо, но Ния не искаше да я виждат с него. Веднага изпита вина заради суетата на егото си и само мисълта за това, че самия живот не е бил никога честен с него я успокои. Внимателно почисти лицето му стараейки се да го гледа, колкото се може по-малко. Докато развързваше стегнатите върви около китките му, които той беше скъсал за да избяга, се разплака.
- Какво ти сториха тези хора? Боли ли те?
- Завързаха ръцете ми и ме накараха да се боря с едно куче… дори залагаха пари, че с този си вид няма начин да не го победя.
- Но защо, защо Мартин?
- Не плачи, Ния! Не ме боли.
Тя обаче не го чуваше.
- Защо, кажи ми, защо им позволи? Ти, който можеш да спираш дъжда…

Тя протегна ръце към него и ги обви около врата му. Той затвори очи и главата му се отпусна рамото й. Не каза нищо, не искаше да разваля този момент. Беше го чакал толкова дълго, че изведнъж се почувства немощен, като старец. Сълзите й закапаха по лицето му и в този миг, той се запита, дали тя усещаше с тях грубата повърхност на кожата му.
Той знаеше, че емоциите се движеха, като водна струя в телата на хората и когато станеха повече, отколкото тялото можеше да понесе, те преливаха извън него и тогава се появяваха сълзите.
Прегърна я плахо, с нежност. Почакай, шепнеше вътрешния му глас. Може би това е онзи вълшебен миг, в който щеше да се случи чудото. И той си спомни, че всъщност беше бог, отдавна направил своя избор на заточеник в търсенето на това, което си отиваше и без, което животът щеше да умре. И беше разбрал, че това е любовта. И оттогава беше тръгнал през времето. Беше минал хиляди километри и претърпял много разочарования, но нищо не можеше да се сравни с този миг сега и именно за това той си заслужаваше. Най-после я беше достигнал.

Колко трудно беше за един бог да стане човек…

А тя плачеше. Неудържимо, за това, че беше срещнала един необикновен човек, който бе успял да докосне… Не – да СЕ докосне СЪС душата й и все пак това не беше достатъчно…
А може би плачеше от радост? Имаше още толкова неща, които той не знаеше за хората, но трябваше да научи.

Моментът…
- Ния – света се побираше само в тези три букви.
Очите й бяха сини, сини, като езера, в които можеше да се огледа. И той се стресна виждайки грозното си отражение в тях. Там, откъдето идваше не изглеждаше така. Но когато избра Човешкия път, той пое и неговите рискове. Явно и светлината на земята изкривяваше образа му и за това в очите на хората изглеждаше толкова грозен. Но той не беше грозен, а просто различен. И какво от това, нали пак можеше да обича и да бъде обичан?

Нали Ния?
И тогава го видя. Отговорът. Гледаше го от очите й… …в които, той търсеше Любовта … “Можеш да научиш толкова много неща за тях, стига само да ги гледаш правилно” …но видя там само Обич, нежна и утешителна, като божествена милост…

***

Отдалечаваше се от земята бавно, до колкото това понятие можеше да се използва за движението извън земното претегляне. Знаеше, че когато утре тя се събуди, нямаше да помни нищо. Беше изтрил тези дни от календара или по-скоро ги беше създал, като отделна надстройка, която след това просто извади от веригата на времето. Нямаше смисъл, тя да си спомня и той беше успял да се погрижи за това. Оказа се далеч, по-лесно от… Замисли се за хората и техните спомени, и Нейните спомени, и някъде там се мярна образ, на млад мъж със затворени очи и тяло заклещено в катастрофирал автомобил.

ТОЙ го чакаше там на върха на вселената, където свършваше логичната връзка на различните светове и започваше неопределената Тишина...
- Беше сигурен, че ще я намериш и успя. Как го направи? – попита старецът. Беше целия изтъкан от светлина.
- Просто не пестих силите си… намерих я, но в едно от нейните отсъствия и се разминахме… Мислиш ли, че ако не беше този белег…?
Старецът се усмихна и хиляди малки прашинки звезден прах полетяха от ръцете му.
- Не е заради белега... Виж приказката, нали Пак те са я измислили? Но се разминават. Всички Те се разминават, защото са объркани, забравили са. И вече никой не вярва в приказките... Хубаво е, че се върна.
- Да, върнах се… А сега какво?
- Ела! Да погледаме танца на планетите. Там, където е тя сега, посрещат новия ден.

11.Август, 10:50ч.
Не, не беше забелязала, че я наблюдава. Всъщност изобщо не го беше забелязала. В момента имаше толкова други неща, за които трябваше да мисли. Ето така, тя изпускаше повечето от нещата в живота си. Ния извърна глава и погледна натам, накъдето сочеше приятелката й, но той явно вече си беше тръгнал…