Приказка за проклетата принцеса

Обичаше да слиза в подземието, за да наблюдава дракона си.  Той беше сам и нещастен в мрака. А това я радваше. С удоволствие би му причинила болка, но изпитваше страх. Чувство, което не би признала пред никой. Беше чувала, че другите принцеси обожавали своите дракони. Дори летели на тях. Глупачки! Да си цапат роклите с тези отвратителни животни. Та те бяха само по-големи гущери и тяхното място бяха тунелите и влажните тъмници.  Ако зависеше от нея би го убила, но закона не позволяваше. Хищниците  бяха редки животни и на хилядолетие измираше по един. Никой не знаеше защо нямаха потомство. Рано или късно щяха да изчезнат.

Унижение! Ето това щеше да му причини както той постъпи с нея като малка. Отмъщение! Най-опияняващото  чувство, което  те кара да  искаш  още и още. Ще го накара да оре нивите на селяндурите. Ще го яздят все едно е магаре. Ще е незабравима гледка! И принцесата се изкиска. Придворната дама до нея я изгледа изненадана. Този звук от устните на господарката беше по-рядък и от червен диамант.

Но Съдбата имаше последната дума. А тя обичаше да се присмива над плановете на простосмъртните.

На следващия ден драконът го нямаше. Тъмницата си правеше  компания сама със себе си. По мокрите каменни стени се стичаше влага напомняща сълзи от радост. Все едно някой се радваше  на внезапната свобода на хищника.

Дворецът беше потънал в мрак. Драконът носеше светлина, мъдрост и вяра. Висок престиж на своите притежатели. Сега краля се оказа без най-скъпоценното  животно в света. Принцесата крачеше ядосана из коридорите на замъка. Беше изгубила домашния си не любимец. Отмъщението  се беше провалило. През съзнанието й се появи тя като дете,  паднала в калта с изцапана рокля и опърлени коси. Беше хвърлила запалена факла върху дракона и той не й остана длъжен. В нея имаше желание да унищожи всичко, което не  харесва. А хищникът не й харесваше. Но от тогава чувствата станаха взаимни. Тръсна глава, за да прогони спомена. И сега като голяма пак се чувстваше така. Малка и безпомощна. Винаги я побеждаваше. Дори когато мълчеше и я наблюдаваше.  Дори когато го нямаше!

Изведнъж се почувства сама. Нещастна! Нещо като...изоставена?!  Толкова ли я ненавиждал, че да избяга от нея? Нима го е ужасявала? Може би я презира.. Ами тя е обикновен човек. Една крехка смъртна. Една от многото богати и разглезени принцеси.  И къде ще  отиде  сам? Светът е огромен и опасен за един дракон. Можеше да го убият! Боже...това е ужасно! Идваше й да крещи! А може битова бе нейният глас?!

 - Аз си тръгвам. Оставям ви Господарке.

Принцесата се сепна. Писъкът й спря. Незнайно колко дълго стоеше в празното подземие. А сега някаква сянка до нея се размърда.

 - Коя си ти? – прошепна тя и усети студ.

 - Аз съм Омразата. Нямам повече място при вас. – промълви непознатата.

Имаше тяло на красива жена, но лицето й беше скрито зад плътен воал.

Принцесата се опита да я огледа, но напразно. Тя изчезна и настъпи пустота. Празнота. Мрак. Мълчание.

Изведнъж се появи друга женска фигура, но в бяло. Беше още по-красива. Заблестя. Всичко  озари.

 - Аз ще бъда с Господарката. Аз съм Любовта.

Принцесата мълчеше вцепенена. Усети как в тялото й се разля приятна топлина. Сърцето й заби учестено. Бузите й поруменяха. Душата й ликуваше. После се присви от болка. Нейният дракон!

Затича се към покоите си. Знаеше какво трябва да направи.  Залости вратата. Не трябваше никой да я безпокои. Дръпна завесите от тежко кадифе и настъпи изкуствен мрак. Само свещта с драконова кръв гореше. После падна на колене пред нея и го призова! По бузите й се стичаха сълзи, парещи и пречистващи. Молеше за прошка.

След три дни той се появи. Беше нощ, а луната искреше зад сребрист воал. Звездите си шушукаха тайни, оформяйки съзвездия.

Усмихна се на красивото смъртно момиче. Тя му отвърна.

 - Не знаех, че Драконите се усмихват. – помисли си тя.

 - Не знаех, че Принцесата може да се усмихва. – отговори й той.

След това двамата полетяха щастливи високо, високо  почти до луната.