Приказка за Вяра, Надежда и Добрин

Моята история, която днес ще ви разкажа, е всъщност една необикновена история за приключенията на трима много добри приятели - Вяра, Надежда и Добрин. Но...нека не бързаме и да опитам  да ви запозная с тях. Тримата приятели живеели в едно малко, китно и спокойно градче на име Слънчево. Вие чували ли сте за това градче? Не сте?! Сега ще ви разкажа. Град Слънчево било едно много специално градче, където всички деца, които живеели в него, вярвали(защото всички до един били чували от техните баби и дядовци, а бабите и дядовците никога не лъжат), че там слънцето изгрявало най-рано от всички други градове по света. Техните баби и дядовци разказвали още, че там тревата е по-зелена от всички други треви по света, а водата, която извирала в самото градче е най-сладка от всички води по света! Разказвало се още, че цветята, които цъфтели в Слънчево, миришели най-силно и затова всяка година Вяра, Надежда и Добрин очаквали с нетърпение пролетната си ваканция, за да могат от рано сутрин да берат маргаритки, синчец  и минзухари и да се кичат с красивите венци, които си правели от тях. Е, Добрин нали не е момиче и като всички момчета не си падал по момичешките венци... но той пък  можел да направи най-красивите медали от най-зелените листа в Слънчево, с които щедро награждавал победителят в  любимата игра „Най-дълъг скок от място”.

И ето че дойде най-накрая дългоочакваната пролетна ваканция. А тази година ваканцията се очертаваше да бъде най-необикновената и вълнуваща до сега. Тази година в Слънчево щеше да се проведе за първи път Карнавал на цветята, в който всички деца участваха. Всеки имаше своята специална задача, за която с трепет се подготвяше. Вяра получи за задача да нарисува с цветни боички и пастели най-голямата роза, която можеше да си представи на голям плакат, с който щеше гордо да открие тържествата. Но тя не трябваше бъде обикновена роза, а най-красивата, червена роза! Вяра обожаваше да рисува и затова радостно, нетърпеливо и с усмивка започна да работи по своята задача. Като всеки творец и Вяра имаше своите колебания и притеснения. Но тя знаеше, че винаги може да се посъветва със своите приятели.

• Наде, кажи ми, моля те – трябва ли да има бодли моята Голяма червена роза или не? - нервничеше Вяра, допивайки чашата си сок, на който тримата приятели се събираха  всеки следобед в двора на нейната баба, обсъждайки своите задачи за Карнавала.
• Колко бодли имат всъщност розите...? Никога до сега не съм броила колко са бодлите на една роза...Ами ако не успея да нарисувам хубави бодли? Ноо... каква Красива роза може да бъде една роза без бодли...
• Стига, Вяра, не се притеснявай. Сигурна съм, че ще успееш да нарисуваш най-хубавата роза с бодли.
• Тогава, хайде, кажи – колко бодли има една роза? – продължаваше трескаво да задава своите въпроси Вяра.
• Не знам, може би има пет, а може би десет бодила... Защо не опиташ да нарисуваш по три от двете страни. – Надя опитваше да помогне и окуражи своята приятелка.
• Брррррр – хей, момичета, познайте! На мен се падна най-звездната задача! – пристигна тичешком зад завоя вечно бръмчащия Добрин.
• Хайде, де – и каква е тя, че е най-звездна?!  И спри, моля те с това бръмчене – пречиш ни, Добри!
• Най-звездната е защото трябва да направя толкова дълъг венец от цветя, листа и треви, колкото е дълъг звездният път Малката мечка. Вие знаете ли колко дълго е това? – продължаваше да изпитва своите приятелки Добри. Той беше запленен от началото на учебната година по всички звезди на небето.Със събраните от рождения си ден пари си беше купил Атлас, в който бяха написани имената на всички познати до този момент звезди.
• Малката мечка?! Че какво е това? – махна с ръка Вяра. – И как мислиш да направиш венец сам, като трябва да е толкова дълъг?
• Вие ще ми помогнете само да го съединя, аз сам ще намеря най-подходящите растения. Нали за това са добрите приятели, момичета? – с усмивка отвърна Добрин.
• Добре, добрее – хайде, отивай да търсиш, на поляната зад училище има мноого подходящи цветя, които ще ти свършат чудесна работа – опита се да го изгони Надя – остави ни да работим и ние по нашите задачи.

На Надя задачата изглежда се очертаваше да бъде доста сложна. Тя сама си я измисли и избра. Трябваше да намери много на брой детелини, които да символизират зеления цвят, маргаритки – белият и някоя червена иглика – за червено и да направи истински български флаг от цветя! Бяло, зелено, червено! Ами така, де – нали са българчета! Само че...къде ще намери толкова много детелини?!

Денят преди Карнавала беше мрачен, ветровит и изглежда – щеше да е доста дъждовен. Но прогнозите за времето обещаваха в Големия ден слънцето да е щедро и да се завърне победоносно и с усмивка. Децата непрестанно вдигаха глави към смръщеното небе и се молеха да се махнат всички тези облаци и да спре да духа този уж пролетен вятър.

Вяра оглеждаше за пореден път своята красива червена роза, нанасяйки последните щрихи с червени пастелни бои, придавайки й истинска грация, а всеки, който поглеждаше големия плакат, сякаш можеше да усети опияняващия аромат на цветето. 

• Дано успее да изсъхне, иначе не знам какво ще правя – мърмореше си Вяра притеснено. Тогава в главичката й се зароди една идея лошият вятър всъщност може да се окаже най-верният й съюзник днес. Нави внимателно на руло картона, изнесе го на масата в градината и внимателно го защипа от четирите му страни с малки камъчета, с които баба й не позволяваше на покривката да хвръкне от масата. Остана доволна от себе си, усмихна се и влезе обратно вкъщи.

Малко след това небето се смръщи, чу се лек тътен и едри капки дъжд закапаха изневиделица от небето. Вяра, която беше решила да изненада и зарадва баба си и да помогне с домакинството, тъкмо приключваше с миенето на последната чиния от обяда. Усмихваше се и вече чуваше думите на баба си „На баба помощничката, вярната ми Вяра”….когато чу тракането от дъждовните капки . Прехапа устни – Рисунката! Изтича бързо към вратата, но – вече беше късно – няколко капки бяха успели да размажат все още прясната червена боя. Вяра усети как сълзи пълнят очичките й от разочарование, яд и несправедливост.

• Нееее, ами сега какво ще правя?!

 В този момент се показа шарен чадър на портата – приличаше на истинска дъга – червени, жълти и зелени ивички, а под чадъра махаха четири ръчички – Надежда и Добрин се усмихваха широко под чадъра, сврели се като малки мишлета заедно.

• Вярааа, готова ли си? Хайде, отвори ни, нямаме търпение да видим как си довършила твоята красива роза – викаше радостно Надето.

В този момент небето просветля, дъждът спря и слънцето се показа зад един бързоходен облак. Сякаш се усмихваше, че ще успее да спази обещанието си към децата и носеше вярата за хубаво и топло време в утрешния празник. Пъстра дъга, досущ като цветовете от чадъра, изписа небето. Добрин вдигна глава и извика:

• Вижтеее, дъга, дъгааа… Няма да вали вече!

Вяра обаче беше толкова тъжна, сълзите не спираха да текат по бузките й. Толкова се беше старала да нарисува най-красивата роза. За какво й беше да изнася рисунката навън?!

• Провалих се, провалих се! – не спираше да повтаря.
• Какво става, Вяра?  С кое си се провалила, не разбираме? – загрижено попита Надежда.
• Рисунката ми, изнесох я навън, исках вятърът да ми помогне и да изсъхне боята побързо. Тогава исках да зарадвам баба и да измия чиниите, но когато чух, че е завалял дъжд – вече беше късно – сега част от листенцата са размазани. Нищо не мога да направя, провалих се! – не спираше да плаче Вяра.
• Недей, спри да плачеш, моля те, ще измислим нещо – опита се да успокои приятелката си Надежда.
• Няма какво да измислим, нищо не може да се измисли… Вяра беше съкрушена.
• Почакайте, момичета! – викна Добрин – Имам една идея! Вижте дъгата на небето – към размазаната червена боя ще добавим и зелена, жълта, малко синя и ще сътворим истинска дъга над твоята красива роза, Вяра! Ще стане още по-красива рисунката, спри да плачеш.

Лицето на Вяра просветна, лека усмивка се показа, а Надето избърса мокрите й бузи. Извадиха боичките и заедно тримата започнаха да оправят размазаните бои от плаката. След час от платното искряха цветовете на красива, пъстра дъга над ароматната червена роза. Истински шедьовър!

Денят на Карнавала наистина беше слънчев и  усмихнат. Свежото утро обещаваше истински цветен пролетен ден. Децата от рано сутринта бяха облечени, нетърпеливи и трескаво оглеждаха своите проекти. Вяра беше закачила своята красива червена роза с пъстрата си дъга над нея на рамка със стойка, с която трябваше да открие тържеството. Надето беше направила най-красивите знамена от налепени детелинки, маргаритки и иглика на голямо платно, на което беше написала най-отгоре с големи букви БЪЛГАРИЯ.  Добрин беше успял да подбере пъстри цветя за своя дълъг звезден венец, който с помощта на своите приятелки бяха извили и сега приличаше на пъстър цветен тунел.

С много песни, усмивки, танци и добро настроение премина Карнавалът на цветята. Децата бяха доволни, щастливи и изтощени в края му.

• Казах ли ви, че ще се справим? – попита накрая Надежда своите приятели. – Хайде, време е за най-сладката част – отиваме да изядем по един огромен сладолед!

Децата прегърнати, стискащи своите грамоти за достойно представяне на Карнавала и смеещи се весело заподскачаха към близката сладкарница.

Защото Вярата, Надеждата и Доброто заедно винаги правят чудеса.