Приказка

                Исполинът раздвижи зеления ореол за поздрав към утрото. Капчици роса се търкулнаха  и посипаха като бисери около дънера. Кълвачът подаде главичка, заслуша се в пеещите изгревни лъчи (от тях улавяше ритъма) и изтрака с пет тържествени удара. 

                Вълшебникът се протегна с щастлива усмивка и скочи енергично от леглото. Отвори със замах вратата и се изправи лице в лице с Нощен. Поклони му се почтително и се отмести за да влезе. Последва го. Търпеливо почака да легне, зави го и прошепна: Сладък и наспивен сън, драги! Придърпа стол, седна близо до леглото и затвори очи. Пъстри нишки-видения на случилото се пламваха като фойерверки около Нощен, осветлявайки събитията от времето на тъмнината.

Обичаше хората Вълшебникът, но невъобразимия шум на суетата, последван от хаоса сред който живееха, го накараха да се оттегли далеч от тях с думите „Оставям ви и няма да ме видите повече“. Беше толкова отдавна, векове или хилядолетия минаха оттогава, беше забравил. Присещаше се понякога за ония времена. Печални години, белязани с дълбока тъга по безпомощните без чудодействата му човеци. Бе невъзможно да се върне при тях – Думата на Вълшебник е закон и пристъпването ѝ би разгневило Небесните от Всемирния ред. Знаеше, че въздаянието за нарушена клетва ще е тежко не само за него, но и за поверения му свят. След дълъг размисъл започна да пише и изпраща молби. Методично и с упорство. Жалбите на Вълшебника изпълваха папка след папка в деловодството на ГВУМ (Главното Вселенско Учреждение по Молбите). Не че администрацията беше безразлична към просбите му, чакаха, потърпевшите да осъзнаят нуждата и поискат  помощ. Много по-късно усетиха липсата хората, едва когато ги затисна напълно мрака на неразумието им. Все по-често отправяха взор към небесата те и молеха за завръщането на Благодетеля си. Най-после условието беше изпълнено и заседанието за решаване на случая насрочено.

Дълго разискваха Мъдрите, но не стигнаха до разрешаване на казуса. И колкото и да не им се искаше да безпокоят Вездесъщия, наложи се.

А Той, беше наясно с всичко навсякъде, но без да бъде призован, не се намесваше. Раздел от Вселенското Законодателство гласеше: Потърси и ще намериш! Поискай и ще ти се даде!

За миг, Вездесъщият се пренесе и материализира на Великото Централно Слънце. Дебатите стихнаха и благото Му присъствие изпълни залата с блажен покой.

      – Разбирам затрудненията ви по случая, премъдри Мои служители. Но не разбирам, как е възможно всички, без изключение да допускате грешка в решаването на задача, принципът на която се изучава в началното земното училище. Фиксирането в проблем не е найдобрия начин за разрешаването му. Ако известните компоненти на задачата изключват решението, то тогава... добавете необходимото, разширете предпоставките. Дал съм ви свободата да творите – усмихна се неотразимо, благослови ги и изчезна.

Решението се появи мигновено и сякаш едновременно в умовете на заседателите. Техническите подробности и узаконяване бяха уредени за часове според надлежния ред, а новосформираният отдел по осъществяването вече работеше с пълни обороти, разгърнал потенциала на въображението.

Паметна утрин беше за Вълшебника. Извън човешките възприятия, новините се разпространяваха по-бързо от скоростта на Светлината. В мига, в който разбра за благосклонното решение на ГВУМ, изпрати въздушна целувка на Небесните, смирено сключи ръце пред гърдите си и с плам, извиращ от сърцето, отправи гореща благодарност за милостта към човеците.

Пустошта в която живееше сякаш се разбуди по магичен начин и започна да оживява пред очите му. Червеникавокафявия, каменист хълм се облече първо в резедава одежда. С всяка секунда зеленото на тревите се насищаше, а те избуяваха и избуяваха, докато не се превърнаха в мек изумруден килим. Пленен от чудото, Вълшебникът не забеляза как за минутка покълналите семенца се промушваха с нежна упоритост към повърхността на Земята и за още няколко минутки се превръщаха в могъщи дървеса. Живописните, гъсти храсталаци се появиха по същия начин, на съвършено отстояние от сянката на достолепните дървесни,  за да бъдат обилно къпани от слънцето. И когато пищното великолепие на зеленината облече местността, се роди и разгърна царството на  цветята –прелестни, ярки, дъхави... Вълшебникът отпи от уханния еликсир и пое към върха на хълма. До където му стигаше погледа  цареше Божествена хармония, в цвят, аромат и форми. Земята под краката му сякаш въздъхна. Отмести се изненадан. Весело клокочене размърда камъкът на който се беше облегнал. Гранитният къс услужливо се наклони и изпод основата му с възторжено бълбукане, бликна неудържим поток. „Ах...! – успя да изрече само Вълшебникът. Едновременно усети присъствието и видя сянката, която скри слънцето. Извърна се, Исполинът-Дъб на видима възраст около хиляда години му помахваше за поздрав шепнейки „Аз съм твоят дом“. Невидима ръка очерта в основата на ствола елипсовидна врата, която се открехна подканящо. Миг и се появиха очите на дома – две прозорчета. Вълшебникът се приведе и влезе. Беше очарован – красиво, светло, уютно и с всичко необходимо за делата му. Изненадите валяха. Преди да се наслади на живото си обиталище, отвън долетяха сладки звуци. Излезе бързо и плесна с ръце удивен. Ята от птици, рояци пчели и пеперуди, щурци и калинки, мушици и мравки... Затвори очи, наостри слух и долови... всички същества от света на животните, без изключение, бяха наоколо.

– О, Небеса...! – лицето му сияеше от щастие. Благодаря, благодаря, благодаря! Всичко, което толкова ми липсваше е тук. Ще дойде и човекът, ще дойде! – извика възторжено.

Нещо в далечината привлече погледа му. Взря се. Да, нямаше съмнение – човешка фигура вървеше през поляната. С бодра крачка, широко усмихнат, Вълшебникът тръгна да посрещне скъпия гост. Беше на двайсетина крачки от него, когато спря стъписан. Разтърка очи...

     –   Невъзможно! Абсурд! Нямам близнак.

       – Привет, привет, братко! – помаха за поздрав пътникът и вече до него, протегна ръка – Драго ми е, Нощен  – огледа го и възкликна усмихнат Ехааа, съвсем еднакви сме!

         – Това... това шега ли е?! – попита Вълшебникът.

          – Съвсем не, драги. Ще ти разкажа у дома, че топлината и светлината на Златоликото не ми понасят.

Бездумен, недоумяващ, Вълшебникът последва странника. А той, оглеждаше с възхита,  поздравяваше всичко докоснато от погледа му и бързаше към Исполина. Вече пред вратата, Нощен стори поклон, потупа с едрата си ръка набраздената кора и възкликна:

         – Чудесен дом, чудесен!

Влязоха.

       – О, прохлада, препълваща ме с  доволност! – отпусна се в люлеещия стол, притвори очи и не след дълго, домакинът чу мелодичното му похъркване.

Търпение нямаше Вълшебникът да обходи преобразената местност, но вродената му вежливост не позволи да остави госта сам, а и въпросите: кой е той, защо е тук, къде са човеците... очакваха отговори. От часове съзерцаваше небето. Чу, как портокаловия залез подкани Ясноликия ден за пътешествие към обратната страна на света. Помаха им, с пожелание за попътна благодат и влезе в смълчания дом. Нощен беше станал и се запознаваше с уютното обиталище:

         – Да, дааа...! Каква далновидна пестеливост, братко! Едно легло, един стол, всичко по едно, макар да сме двама.

         – Не разбирам. Нима имате намерение да останете тук?!

        – И така, време е да те осветля за плана и решението на Небесните. А между другото, уникален план, засега с единствена по рода си приложност тук. Ако сработим, ще бъдем първопроходци в нов подход за подпомагане на нуждаещите се еволюции. Да излезем навън, драги, вечерта е красива.

         – Видно е, че пристигате с информация от първа ръка. Да, много въпроси имам, но най ме вълнува, защо ги няма човеците. Макар съвършено красив, този свят без тях е като, като... богата, ароматна гозба, в която няма никаква сол.

         – Точно. – кимна усмихнат Нощен. – Или апетитно изглеждащ десерт без захар – намигна свойски и вметна – Обичам сладинката, братко. Откак се помня си налагам ограничения за тази ми слабост. Но, да не се отклонявам, с времето ще ме опознаеш. Да излезем навън. А хората са тук. Тук са, друже. Навсякъде...

           – Но как? Къде?

           – Всичко съставляващо флората и фауната на това място е с необикновено дълъг живот. Ето, например тази полуразпукана пъпчица червен мак. Как мислиш, за колко време ще цъфне, увехне и изсъхне?

           – Десетина дни.

           – Грешиш, братко. Всяко създание тук, без значение дали е от животинското или растителното царство, има живот равняващ се на човешки
           – Невъзможно! Това е против природните закони на този свят.
         – Няма невъзможни неща, драги! Не и за Творците от ефирните нива. И така, човешка форма няма да видиш тук.

Вълшебникът подскочи като ужилен. Гостът вдигна ръка, жестът му изискваше да не го прекъсва и продължи:

          – Само формата я няма. Всяко същество с дихание в околността е човешко същество.

          – Не разбирам – недоумяващ потърка челото си.

       – Стръкче трева, цвете, храст, дърво, насекомо, птица, бозайник е проекция на човек. Погледни тази върба до потока...

          – О, Боже! Днес беше зелена, а сега жълтее. Необяснимо е.

       – Напротив. Само формата е на върба, всъщност е жена на 34 години. Более от преумора и нищета. Вдовица, в обезлюдяло село. Мъчи се да изхрани трите си деца с малка нивица на безплодна земя.

          – Но как и какво да се стори? Ех, ако бях там...

       – Не е нужно да си там, драги. Всеки човек от този свят има проекция тук. Ела, ще ти покажа, каква е нашата задача.

         – Нашата?

        – Мислех, че си схванал – потупа го дружески по рамото. Ти ще действаш през деня, аз през нощта. Така, поверените ни ще бъдат денонощно обгрижвани.

Усмихна се Вълшебникът. Усмихна се широко. Въздъхна с облекчение. Погледна небосвода, с изгряващите звезди, поклони се и изрече:

         – Слава Ви! Благодаря Ви милостиви, сияйни Спасители!

      – И така, единственото условие за да действаме, е молба или молитва към Небесните, от страна на пострадалото. Знаеш Вселенският закон за непоисканото добро, какви последствия носи.

         – Да, да.

     – Няма определена техника или предписание при намесата ни. Имаме пълна свобода. Докосвайки заболялото, го виждаш и разбираш от какво се нуждае. Най-елементарното, може да положиш ръце. Но, ако проблемът е на по-дълбоко ниво, може да проектираш сън в съзнанието му, когато заспи – сън озаряващ, напътстващ. За проблемните ситуации и отношения, просто визуализираш оздравяваща атмосфера и леко увеличаваш притока на Божествена енергия в потърпевшите. Знаеш, драги, всяка болест и трудност в живеенето на хората, са за да им нашепнат, че са се отклонили от Пътя, с мисли, чувства, думи и дела.

         – А зовът им за помощ е готовността за промяна.

         – Така е, наясно си с всичко, нали така помагаше  преди да се оттеглиш.

       – Да, братко – погледна го в очите, усмихна се и разтвори ръце за прегръдка. – Добре си ми дошъл! – блага топлинка го изпълни при мисълта, че вече няма да е сам.

       – Добре заварил, Вълшебнико! Да вървим, ще те изпратя до Исполина и се заемам с работата си, че е моето време за дела.

Нощта се разгърна в цялото си великолепие и прегърна с томителна нежност света на човеците. Тишината се разстла в дивната гледка, украсена с безброй блещукащи звезди. А Луната, пълната Луна нашепна обещания и тихо припя: О мир, о творение... О мир, о творение... Омиротворение...