Той не е нито малък, нито рус... не е и наивен - напротив - мъдър е, точно като възрастните, но все пак това е той - пътуващото дете на Екзюпери. Малкият принц... Моят принц...
Има сини очи и... май е това. Май това е единственото по-забележително нещо, когато го срещнеш за първи път. И не, че не е красив, но не мога да го опиша реалистично, защото в моите очи той е единствен и уникален, и всичко в него - от кестенявата коса до сините очи - придобива нови измерения...
Защо тогава малък принц? Нали асоциациите се правят на базата на прилики, а не на разлики?...
Той ми показа какво е да се раздадеш докрай на някого, на когото държиш. Да съчетаваш физическата с духовната красота. Да търсиш със сърцето, а не с очите... При цялата си доброта, той е разглезен и на моменти невъзможен. Своеволен. Слаб. Непостоянен. Избухлив. Склонен да се цупи... И май точно това ме кара да му се възхищавам...
Той не е захаросан образ, изваден от розовия албум на моето въображение. Той е просто човек. Той е себе си. Той е истински.
Бил е всичко това в различни мигове от живота ми. И не е важно кой от образите е до мен, важното е, че винаги го има, че сме заедно.
Той е жива мечта. Той е духовен копнеж и пулсираща необходимост да си с него и той да е с теб. Той е моят всеотдаен малък принц, а аз слънцето, което винаги ще го топли. Приказка без край...