Имам много приятелки - все жени. Близки сме си. Откакто се помня, по-добре се разбирам с противоположния пол. Което е и хубаво, и лошо. Лошото е, когато влезеш в категорията "BF", а самият ти изпитваш чувства. Хубавото е, че се запознаваш с "по-слабия пол" отблизо и отвътре. И си даваш сметка, че всичко е суета, която няма граници.
Всъщност всичко е толкова субективно, че чак е безсмислено. Понякога осъзнаването на това е по-болезнено от осъзнаването, че страдаш от нелечима болест. Знам го от опит! Но това е друга тема... Седнах да пиша, за да ви представя моите най-добри приятелки: Смъртта, Болката, Самотата, Болестта и Бездната.
Нарочно сложих Смъртта най-отпред, защото е обидчива - смята се, че е нещо повече от другите, смята, че всички ги е страх от нея, а всъщност е едно егоцентрично момиченце, което не е имало истинско детство. Понякога тя идва при мен. Чука на вратата и аз я каня. Сядаме и играем на "Не се сърди човече", докато пием водка. Аз ѝ разказвам как е минал денят ми, а тя отвръща: "Ти поне си имал ден, други ги свърших още сутринта". Усмихвам се, макар че е тъжно. Или пък не. Смъртта спасява, разбирам това и я галя по ръката - бяла, нежна и красива. Жестока. 
А после тя си отива и оставам със Самотата, Безднатата и Болката. Болестта съм я заключил в един сандък и не я пускам. Поемам я на малко дози, колкото да не избухне и да се впусне да препуска по света на белия си жребец и да сее сред хората от себе си.
Имам много приятелки. Ще ви разказжа и за другите, но не сега.
Имам много приятелки, но никоя не ме обича. Просто осъзнават, че аз ги разбирам и не ги съдя.