Отново спеше. Лекарствата бяха силни. Вземаше ги, за да забравя болката, която разкъсваше душата й. Какво ли всъщност й оставаше? Един опит за самоубийство... За нейно голямо съжаление - неуспешен. Имаше лошият късмет съпругът й да бъде наблизо в този момент и да направи необходимото. Жалко!
Жадуваше да си имат дете! Само това, но медицината беше безсилна. Дори милионите, които притежаваха, не можеха да помогнат. А Бог, който наблюдаваше отвисоко нещастието им, не желаеше да си помръдне и пръста. Нима и той я наказваше?
Топлото каталунско слънце напразно се опитваше да влезе в стаята. Дебелите и плътни щори не му даваха тази възможност...
***
Хорхе Фернандес беше обаятелен човек. Големи мустаци украсяваха устата му. Мургав и добре сложен физически мъж. Гласът му - силен и басов. Когато се караше на някой служител, а това се случваше рядко, сякаш от гърлото му излитаха гръмотевици, а от очите-мълнии. После изведнъж се успокояваше и се усмихваше топло и широко, като показваше наниз от прекрасни бели зъби. Винаги беше ведър и общителен със своите подчинени. Обичаха, но това беше обич, примесена с голямо уважение и респект към неговата личност. Понякога в очите му се появяваше тъга, която не успяваше добре да прикрие. Всички знаеха за причината, но бяха деликатни и тактични, като внимаваха да не достигне до слуха му какво си приказваха. Бяха разбрали за жена му и нейният опит да се самоубие заради психически проблеми.
***
Непрекъснато се караха. Неговата съпруга изпадаше в ярост и истерия, защото искаше коренна промяна в живота им. Имаше намерението да избягат в Испания. Там преди четири години нейният брат и съпругата му се бяха установили, и както те казваха-добре уредили. Сега искаха да им окажат съдействие при намирането на работа. За квартира не трябвало да мислят - в тяхната имало достатъчно място...
***
-Добър ден, господине! Прочетох за обявата...
Изгледа я от глава до пети. Младо и хубаво създание. Испанският беше развален. Помъчи се да разбере от коя страна идва по произношението. Не успя.
Въведе я в къщата. С интерес наблюдаваше нейните реакции. Тя се стъписа от огромното помещение, което вероятно беше хол, както и от разточителният лукс, с който беше обзаведен. Подът беше постлан с черен мрамор, стените - боядисани в нежна резеда, а от тавана се спускаха огромни кристални полилеи. Красиви картини в златисти и богати с орнаменти рамки, излъчваха уют и приглушена топлина. Огромни кожени кресла и дивани, с много възглавници върху тях, бяха разхвърляни в артистичен, на пръв поглед, безпорядък. При по-внимателен поглед се забелязваше, че те са подредени във формата на равностранен трапец.
Хорхе Фернандес я разведе из цялата къща. Показа й нейната стая и обясни накратко каква ще бъде работата, за която ще плаща. Само трябваше да се грижи за съпругата му, да бъде нейна приятелка и да се старае по всякакъв начин да я отдалечава от мрачните й мисли. “Има депресия”- така каза и въведе младото момиче в стаята на Маргарита Фернандес.
Стаята беше тъмна и в нея се усещаше мирис на застоял въздух, примесен със скоро впръскан ароматизатор. Щорите бяха спуснати плътно и макар че беше ден, през тях почти не се процеждаше светлина. Това създаваше тягостно чувство, което накара сърцето на момичето да трепне тревожно.
-Скъпа, това е девойката, която ще се грижи за тебе. Ще си говорите, ще ти помага...
Жената се надигна от кревата и отправи сънен поглед.
-А, да... Как се казваш, моето момиче?
- Виолета, госпожо.
- Откъде си?
-От България, госпожо.
- Виолета, защо дойде в Испания?
Въпросът беше неочакван и смути момичето. Зачерви се и капчици пот избиха по челото й. Как да обясни, че в нейната страна родители й работеха само за прехраната и да си плащат сметките, че живееха като животни - само мислеха за това какво ще ядат, говореха непрекъснато за пари, караха се за тях... Почивка на море и планина-това бяха отдавна забравени неща. За екскурзия в чужбина - дори не можеха да мечтаят!
- За пари, госпожо - гласът й се скъса и заплака. Сълзите започнаха да се стичат от очите й като ручеи...
- Не плачи, дете! Тук ще ти бъде хубаво. Ще получаваш и добра заплата. Моля те, не плачи!
***
Месеците летяха като чуден сън. Испанският език на Виолета стана почти перфектен. Прекарваше по цял ден със съпругата на Фернандес, говореха си. Станаха много близки. Все още, обаче душевното състояние не се беше подобрило. Вземаше си редовно хапчетата, от които й се доспиваше. После тежък и мъчителен сън я оборваше за дълго време.
Родителите на момичето си намериха добра работа в селското стопанство, недалече от града. Чуваха се често по телефона, като не забравяха да я съветват да внимава какво прави. Притесняваше ги и факта, че е млада и красива, и че някой може да реши да се възползва от красотата й, но... нищо не можеха да направят. Надяваха се, че добре са я възпитали и сама ще може да решава тези проблеми от лирично естество.
***
Влезе тихо в стаята. Доближи се до нея, ослуша се. Освен равномерното и тихо дишане на дълбоко спящ човек, друго не можа чуе. Извика я по име. Нищо.
С тихи стъпки се качи по стълбите и доближи вратата на Виолета. Отвътре се чуваше някаква музика. Натисна леко дръжката на вратата и влезе.
Момичето беше легнало на кревата по нощница и гледаше по телевизията концерт. Сепна се при вида на мъжа до вратата и въпросително повдигна вежди:
- Господине?...
Той вдигна пръст до устните си: “Тихо!” Влезе спокойно и затвори след себе си вратата. Приближи се, седна на стола и я заговори с благ тон:
- Извинявай, че те притеснявам, но не ми се спи и се чудех дали можем да си поприказваме малко. Как си? Добре ли се чувстваш тук?
- Да, господине. Благодаря! Чувствам се прекрасно. Вие сте много добри. Просто не зная как да ви се отблагодаря.
Хорхе Фернандес я гледаше и... желаеше. Изпиваше я с поглед. През нощницата прозираха зърната на нейните млади и красиви гърди. В душата му от доста време насам бушуваха желания за близост. И не само това. Нещо много по-значимо! То щеше да възвърне изгубеното щастие в неговия дом, щеше да дари спокойствие на съпругата му, която толкова много обичаше. Само ако станеше това, което обмисляше... Провалът не се предвиждаше като възможност!
Придърпа стола си още по-близо до нея. Отново заговори с мек глас. Тя усети, че е пил. Очите му блестяха.
-Много си хубава, Виолета! – в гласа му долови треперене.
-Благодаря, господине! Много сте внимателен...
Тя не усещаше клопката, в която трябваше да падне.
Досега не беше имала истински преживявания като жена. Само целувки и галене, но липсата на такива, не я притесняваше. Беше малко затворена и отдаваше цялата си енергия на ученето. Сега при тази близост на зрял и хубав мъж до нея, който я харесва? Нещо странно се раждаше в душата й. От една страна, тя го харесваше, а от друга - въобще не й бяха минавали еротични мисли, свързани с него. Сега той говореше красиви неща, които галеха слуха й, като караха сърцето да бие учестено.
Той протегна леко ръката си и хвана нейната. Допирът от тази здрава длан наелектризира тялото й. Почувства приятно разливане на топлина. Той галеше ръката й все по-нежно и по-нежно... После леко се наведе над нея и бавно започна да приближава устните си до нейните.
Тя стоеше като хипнотизирана. Отвътре здравият разум се противеше, но сърцето казваше: “Да!” Питаше се объркано и настойчиво как да постъпи, но пулсирането на кръвта по вените, заглушаваше гласът на разума. Сърцето развълнувано повтаряше: “Да! Да! Да!”
Нямаше власт над така стеклите се обстоятелства. За първи път изпитваше такива чувства: физическа болка, примесена с възторг; чувството на вина, заедно със съзнанието, че толкова красиво и нормално нещо се случва; страхът от родителите и гордост, че вече е жена; въодушевление и страх от неясното бъдеще...
***
Гласът на бащата цепеше стените:
- Как не те е срам! Затова ли дойде тука, за да станеш курва? Как можа? Нещастнице! Още утре хващаш самолета и вкъщи! Ясно ли ти е?
Дъщерята никога не беше виждала баща си да бъде толкова гневен. Стоеше мирно, свела глава.
- Моля те не викай! – съпругата го умоляваше. Спри се! Успокой се! После се обърна към дъщеря си:
- Кажи ми, дъще, какво ще правим сега? Ти каза ли му за това, че си бременна? А, той? Той какво ти отговори?
Момичето се съвзе от уплахата, погледна майка си в очите и заговори сякаш само на нея:
- Казах му, че съм бременна, а той се зарадва много. Каза да не се безпокоя, защото всичко ще бъде наред. Попитах го какво означава това. Той ми отговори, отново много радостен, че го е очаквал и че ще бъда много богата. Решил е да направи така: измислил е начин да излъже съпругата си, че ще отиде в специализирана клиника, където ще вземат яйцеклетка от нея, ще я оплодят инвитро от него, а после ще я поставят у мене, за да износя тяхното дете. За тази “услуга”, ако умея да си затварям добре устата, ще получа петстотин хиляди долара. Той ми плаща парите, а аз му давам бебето и всеки по своя път. Каза да си подготвям куфарите и веднага да се връщам в България след това. И никога, ама никога, да не си и помислям повече за това дете. Това е, мамо. Това е цялата истина. Сега какво ще правим?
Докато слушаше тази история, през главата на бащата преминаваха различни мисли. Те бяха свързани с току-що чутото: много пари. От друга страна, той си даде сметка, че това трябваше да стане за сметка на дъщеря му, както и това, че щеше да страда. Все пак не е лесно да забременее и да продаде детето си. В края на краищата-майната му! Нали щяха да получат всички много пари, а това беше най-важното от цялата работа. И все пак?...
***
Властта на парите действа като магьосник, който с едно махване на вълшебната пръчица може да направи чудо. Те приспиват съвест и морал, затварят очите на всекиго, в чиято душа се поражда бунт срещу нередностите. Разбира се, този малък проблем се “оправя” с подходящото количество на онези вълнуващи парични знаци, стига да създадат усещането за изобилие и достатъчност.
Хорхе Фернандес не скъпеше парите, за да създаде грандиозен спектакъл. Той отведе съпругата си и Виолета до клиниката. Специалистите направиха “операция” и всичко стана според сценария. Актьорите бяха извънредно доволни.
***
Маргарита Фернандес летеше от щастие. Обикаляше около младата жена и я гледаше с много топлота. Засипваше българката непрекъснато с толкова грижи, които на моменти, като че ли, бяха твърде много. Как иначе? Та нали в нея живееше нейното дете? Не й даваше да прави нищо. По цял ден пърхаше около нея и рогът на изобилието, под формата на лакомства, се изливаше като пълноводна река.
Съпругът също беше щастлив, като виждаше слънцето в очите на обичната си жена. От време навреме отправяше горещи молитви към Бог нещата да се развият по плана и да няма провал.
Седмица преди термина настаниха родилката в частна клиника. Тя по-скоро приличаше на дворец, отколкото на лечебно заведение. Около момичето препускаше армия от лекари и медицински сестри, която се стараеше да задоволи всякакъв каприз или желание. Храната, която носеха, беше достойна дори за султана на Бруней...
***
Черни като безлунна нощ мисли се въртяха в главата на току-що родилата жена. Знаеше, че единственото зърване на бебето, както и неговото погалване, ще бъде първо и последно. В следващите дни тя трябваше да лежи в клиниката, и след нейното изписване, я чакаше обратен път към родината. Сълзи на безпомощност от ситуацията, в която осъзнаваше своята безпомощност, задавяха гърлото й. В сърцето се появи разкъсваща болка. Лежеше, а в душата й нахлуваше арктически мраз, който погубваше нейните сетива и чувство за реалност. Безтегловност и унес витаеха около нея. От време на време се прокрадваха и мисли за парите, които щеше да получи, а заедно с тях и възможността за нов живот. Но в него нямаше да има място за нейното малко бебе, което беше носила девет месеца до сърцето си! То никога нямаше да й каже: ”Мамо!" Тя нямаше да може да го погали и да каже: “Спи мое, сладко момченце! Обичам те много!” Нямаше да може да го вижда как расте, как възмъжава... Това нямаше да се случи. Знаеше също, че в нейната родина тя нямаше да може да му осигури нормален начин на живот. Щеше да го гледа как страда, когато поиска да му купи велосипед или нещо друго, а тя му казва: “Извинявай, сине! Нямаме парички. Трябва да пестим, за да имаме за ядене! Прости ми, мое дете!” О, Боже! Как можа да се случи всичко това?
***
Цялото семейство се завърна в България. С парите започнаха свой бизнес с фирмата на Фернандес. Станаха дистрибутори на зехтина и маслините, които той произвеждаше. Парите донесоха жадуваното от тях финансово благополучие...
Единствено дъщерята страдаше и си задаваше въпроса дали трябваше да продаде своето дете и дали цената си струваше. Търсеше отговорите, но те някак убягваха от нея, криеха се.
Мъка като проказа разяждаше нейното ранено сърце. Очите бяха пресъхнали като кладенец в пустинята Сахара...
08.09.2006 г.
София
© Валентин Кабакчиев All rights reserved.
За съжаление това е реалност и случване.
Поздрав и усмивка.