"Трябва да се борим до капка кръв за Доброто и Любовта, приятелю! За сиянието на земята. Сърцето ми плаче, защото те обичам, човече. За теб ще се моля, за да бъде запазена земята. Да бъдат запазени цветята, които са спектърът на изгряващото Слънце. Ще се боря за леса, където дъхът на горска ягода, дъб и леска, на бор и ела. Където пъргава катеричка скача от клон на клан и сипе елхови иглички след себе си, като оставя следа. Следата, която оставяме и ние на земята. Там, където се чува песента на славея и се слива с шепота на дърветата, с песента на цялата природа. Той пее за своята любов, която е част от Единната Космическа Любов. За тази Любов ще се боря, за нея ще се моля." Павлето разгъна наново книгата и зачете. "Знаете ли, че всичките ви болести идват от несъвършеното ви съзнание? Те са плод на вашите деяния. Сърцето ви е контакт с Вселената, която трепти с нейния ритъм и Любов. Какво направихте от сърцето си? Един робот, подчинен на вашите страсти. Вслушайте се в него! Той се слива с песента на Космоса. Кап, кап, кап, капчица роса. Една малка песничка за истината. За утринното слънце, за залязващото пладне. За теб, за всички, които обичат Любовта. Капчица кръв, от кръвта на Исуса - разпнатия на кръста. Нима и ти не си разпнат на тоя кръст, в името на Доброто. Обичай, за да бъдеш обичан! Люби с онази Любов, за да се приобщиш към Любовта на цялата Вселена. Тя е светлината, която излъчва Слънцето. Обичай и люби! Розово, жълто, бяло, синьо, зелено, червено, оранжево. Космическа и Божествена Любов, духовен живот, философска мисъл, работоспособност, огън и пак Любов в безкрая. Дъга след дъжда, която пречиства въздуха и пътя след нас. Това си "Ти", това съм "Аз", това сме "Ние", това са "Всички същества". Всичко това е идеалният образ на Светлината. За идеала Пенчо Славейков пише така: "Към идеала поглед възведи, не на ума, а на сърцето рожба. И знай, че той едничък е надежден, компас на бурите световни. Тоз, който само с ум на свят живей, е жив мъртвец: и чужди са за него радости и сълзи на живота - защото няма той човешко чувство, защото нему чужд е дух човешки!"
- А знаете ли защо младите хора страдат и тъгуват? Защото им липсва висша цел и смисъл в живота. Учен е онзи, който има много знания от книгите. Образован е онзи, който е усвоил всички най-разпространени в своето време знания и обноски. Просветен е онзи, който разбира смисъла на живота. Паскал е казал следното за морала "Моралът издига един съд по-висок и по-страшен от съда на земята. Той изисква да избягваме злото, но и да правим добро. Не само да се показваме добродетелни, но да бъдем такива. Защото той не е основа на общественото уважение, което можем да измамим, а върху нашето собствено уважение. Той като разума си има своите софизми и недоразумения. Моралът се обръща към съвестта  и приема от нея това нежно и бързо чувство, което се управлява. Ето защо, съвестта е най-добрата книга, която притежаваме. С нея трябва най-вече да се съветваме"
   И ето, като завършек ще ви кажа, какво е написал Джордано Бруно: "Трябва да търсим Бога не в човешките дребнавости и унижения, но в ненакърнимите природни закони. В блясъка на слънцето, в образа но нещата. В истинският образ на най-Висшия. Както стават очевидни във вид на безбройни живи същества, които светят в безкрайността на неизмеримото небе и живеят, и чувстват, и възкликват, към най-добрия и най-великия."
   Работният ден започна с твърде бърз ритъм. Машините тракаха. Текстовете се редяха. Гласът на бай Стою - майсторът, не секваше през цялото време. Той ту отиваше при някой по-млад работник и му даваше наставления. Всичко това правеше с такава любов, която заразяваше останалите работници. Те му отговаряха със същото. На уважение и почит беше старият майстор. Колко текстове бяха преминали през ръцете му. Сирак беше завалията. Чиракуваше на господарите. Но беше много любознателен. Тази любознателност го доведе до печатницата. Що-годе беше учил до пети клас. Знаеше да чете и пише. А какво друго му беше нужно? Да можеш да правиш сметките и да въртиш занаята. От калфа се издигна до майстор. Имаше много идеи, които внедряваше в работата си. Така го оцени собственикът на печатницата. Оправен и кадърен човек беше бай Станю.  Пък и славата му се носеше в околните села и градове. Много млади хора идваха да го видят. Да си поговорят с него, да чуят нещо. Така и с Павлето.     Майсторът много ценеше младия човек. "Ем учен, ем кадърен - казваше майсторът за момчето. От него ше излезе голям челяк" Когато чуеше тия думи, Павлето свеждаше глава и бързаше да се скрие. Но думите на майстора оставаха в  сърцето му. Беше му благодарен за това, което направи за него. И сега беше израснал едно стъпало нагоре, благодарение на бай Станю. С нетърпение чакаше края на работния ден. Беше намислил нещо, което да трогне майстора.
Следва продължение