Ето го! Бързам да му кажа:
- Сетих се за какво ти е книгата.
- Кажи.
- Да се фукаш!
- Ти сериозно ли говориш? – напълно сериозно ме пита той.
- Да. – Гледам го, все едно съм открила нов енергиен източник.
- И как точно ще се фукам? – вече го избива на смях, но още успява да се въздържи.
- За това не бях мислила, но… например. Чакай, оная твоята художничка в Италия ще те покани ли пак в дома си?
- Ако я помоля.
- И така. Влизаш в разкошния ù дом, като от филмите, тя мисли, че ти е взела ума с картините си, че тя е само човек на изкуството, а ти… ти всъщност какъв си? Добре. Пиете хубаво италианско кафе, каквото искате правите… там, но на тръгване, с абсолютно елегантен жест, ти целуваш ли ù ръката? Добре. Целуваш ù ръката и с още по-елегантен, но такъв аристократичен, галантен и изискан, и съвсем небрежен жест и подаряваш супер луксозно, малко томче. На италиански, разбира се. Вътре май трябва да има твои снимки, а на кориците мои.
Той ме гледа онемял. Само успява да ми покаже някакви с ...