Село Змейково

Глава 34

  Вечерите в пустинята бяха студени, даже много студени. Температурата беше паднала около 1 градус. Пустините се формират от процесите на изветряне, като големите вариации между дневни и нощни температури създават напрежения в скалите, които в резултат на това се натрошават. Това беше предпоставка за образуването на странни растителни и животински видове живеещи в образувалия се пясък. Като един огромен кактус покрай, който минаха белгарците, водени от Меридияна. Но те не му обърнаха внимание в мрака. Повече ги притесняваха натрупаната умора и температурните разлики. През деня едвам ходеха от жега, а сега мръзнеха, което не се нравеше на Йовко:

 - Как може през деня да е 40 градуса, а сега да е такъв студ? – каза той прозявайки се уморено.

 - Сега е може би 1 градус. Стегни се, така е в пустинята. – смъмри го Меридияна, която крачеше мъжката през пясъците на пустинята въпреки умората.

 - Къде мислиш да нощуваме? – попита Митра отзад на колоната.

 - Още малко, напред има едно кладенче. Ако няма други хора там ще нощуваме. – отговори капитанката-водач. Койчо вървеше точно след капитанката но му се стори, че нещо шавна в краката му. След малко отново нещо се размърда под него.

 - Какви хищници има в тая пустиня? – изведнъж попита Койчо.

 - Гущери… засмя се Йовко. Но изведнъж се стресна и попита: - Защо попита това?

 - Имам чувството, че нещо ни следва под земята, под краката ни! – констатира Койчо.

 - Това не е смешно.  – каза уплашено Меридияна. – Тук са териториите на Мей.

 - Кой или какво е Мей? – попита заинтересован Янко.

 - Мей са пазителите на пясъците! – отговори Меридияна. Те са огромни хищни змии хранещи се с всичко живо. Сигурни ли сте, че сте усетили нещо под пясъка?

Въпроса и стана риторичен, защото тя сама го усети и мигом извади своя меч, а земята под тях се раздвижи. Другите я последваха. Койчо свали лъка си и го зареди със стрела. Освен звездите над тях нямаха друга светлина. Луната представляваше малък сърп. На всички отдавна очите им бяха свикнали с тъмнината, но това не означаваше, че можеха да виждат перфектно в тъмното. Това което се движеше под пясъка беше огромно, нямаше как да пропуснат да го видят. Но то за сега не атакуваше. Само се движеше под тях.

 - Ами ако просто минава? – наивно попита Йовко. Думите му преминаха през ушите на всички. Определено нямаше как да преминава покрай тях, и дори Йовко знаеше това. И въпреки това оптимистично си го беше помислил.

 - С каква големина се предполага, че са тези същества? – шепнешком попита Митра, която бе извадила своя нож и също дебнеше в краката си.

 - Много големи! – движейки се бавно и гледайки в краката си също шепнешком отговори Меридияна, и продължи шепнейки: -Виждала си змей, нали? Те могат да погълнат цял змей. Но няма да можеш да го приспиш с магия. На тях както на змейовете обикновените магии на хората не им влияят. Трябва да го убием или уплашим.

 - Как сте го убивали до сега? – намеси се Койчо, като изпревари Янко, който щеше да зададе същия или подобен въпрос. Малкия му брат го потупа по рамото, кото дебнеше в краката си с насочен лък.

 - Поскоро сме ги прoгонвали с огън. Но нямаме време за огън.

 - Аз мога да запаля! – Митра радостно извика, като после си сложи ръка на устата. Но белята бе сторена пясъците се размърдаха още по-силно и пред тях пясъка изригна като вулкан от пясък. Огромна змийска глава с изплезен напред език се надвеси над тях. Люспите по главата и тялото на съществото бяха огромни, както и тялото му, то сигурно беше дълго повече от двадесет метра. Дебелината на тялото на огромната змия беше поне четири метра. То тупна с всички сили по пясъка с опашка и от вибрацията цялата групичка падна неочаквано на земята, а огромната змия се насочи към близкия до нея Мартоломей. Но една стрела, последвана от втора и трета го прониза в шията. Последва четвърта насочена към лявото му око, но с муцуна Мей отби и тази стрела. То поклати разгневено глава, като от огромния му език се стичаха лиги. Съществото тръгна към Койчо, който се бе изправил и отново насочи лъка отпускайки тетивата. Стрелата този път улучи лявото око на змиеподобния звяр. То се пръсна и от него потече лигава прозрачна течност. Ревът на змията прозвуча на километри. Разнесе се странна непозната но тежка миризма. Болката, която съществото изпитваше бе не поносима. Митра застана до Койчо и протегна ръка напред към съществото. Едно голямо огнено кълбо се насочи към Мей, но преди да стигне до змията кълбото се изпари.

 - Магиите не ѝ влияят… промълви Митра. Но Янко и се ухили с думите:

 - Запали стрелите на батко. Той ще ги изстреля и запалени.

 - Да, да опитаме.  – Койчо поздрави брат си за идеята. Но съществото не чакаше. Размаха огромната си опашка към тях. Те направиха опит да отскочат но не успяха и опашката ги тресна с всички сили и тримата отлетяха на десетина метра от мястото си.  

 Меридияна изскочи напред размахвайки меча си, зад нея застанаха Марто и Йовко. Единственото здраво око на огромната змия светна в тъмното, а муцуната и се наведе в опит да отхапе главата на Меридияна, но получи силен удар с брадвата на Марто. Той скочи и със силен удар разкървави носа на змията. Тя тръсна глава. Ударът не нанесе големи поражения, но я разгневи още. Мей тромаво се поклати и отново посегна към тримата човеци. Но в тъмното проблесна нещо. Една огнена стрела прониза и другото око на съществото. Последва следваща огнена стрела, и следваща. Главата на съществото пламна. Тримата бързо побягнаха към приятелите си. Горящата огромна змия почна да тръска глава, издавайки силен рев, който отново развали нощната пустинна тишина. Последва силен грохот, змията се строполи в пясъка, а мириса на горящата змийска кожа се разнесе, задушлив и неприятен…

***

 Командната зала на звездолет 2, беше така чиста и подредена, така технологична. Реално преди днес никой от тях не я беше виждал. И нямаше защо да е бил там. Но днес Антига и Краз в този странен сън, или може би някаква алтернативна реалност стояха в контролната зала на „Другари по съдба“. Двамата гледаха и разглеждаха самата зала. Интересно им беше, че вече 6500 години не се бяха докосвали до технология, а попаднаха именно тук. Една от малките маси светна, после над нея се извиси огромен екран. Двамата застанах пред него и гледаха с интерес. На екрана се показа анимирана сова. Тя се изкиска много злобно, което малко ги стресна. Совата се завъртя и зад нея тръгна видео, в което Краз и Андига познаха Крум, кана на Белгар. С него беше още някой. Човек, който не познаваха. Но този човек носеше офицерска униформа, по нашивките Краз разбра, че това е капитана на кораба. Те се настаниха удобно и гледаха с интерес как совата ги убеждава да пазят технологиите от Кърт Дерин и корпорация наречена Черен кинжал.

-Значи тя е била, тя е скарала Кърт с Крум. Заради нея е всичко! – изправи се ядосано подмладената вещица. Тя започна да крачи нервно.

-Но е била права! – Краз също се изправи.  - Аз също бих постъпил по този начин. Освен това очевидно, Кърт е скрил някои неща от Крум преди да тръгнат.

-Не в това е въпроса, Краз?  - Антига поклати глава. - Тя може и да е излъгала!

-Не, тя е изкуствен интелект. Няма как да излъже. – Краз отново седна, видеото свърши и екрана се скри.  – Винаги гледаш нещата откъм гледната точка на братовчедка ти. С какво толкова те държи? Не разбирам, уж  толкова ме обичаше, а виж в какво ме превърна. Има дни, в които се мразя, че съм жив, и всичко това заради онзи ден, на онзи пикник! Кажи ми, какво стана?

Совата бе застанала отстрани и наблюдаваше с интерес този спор. Този път нямаше намерение да ги пусне, докато това не свърши тук. Тя добре знаеше, че този спор трябваше да приключи тук и завинаги.

 - Никой с нищо не ме държи! - ядоса се на Антига.  - Тогава взех това решение, защото така мисля. Исках да живея в технологичен свят, а не в европейско средновековие. Защото исках когато имам дете, да не ме е страх дали то няма да умре от настинка или от инфекция.

 - А защо не си роди дете? - Краз се изправи със сърдит поглед. - Какво прави всички тези години? Е скоро тази опасност ще бъде прекратена тъй като войските на твоята любима братовчедка са пред Онгълград! И когато спечелите, ще зависи от Кърт Дерин и корпоративните директори, които стоят зад него. Но ти сама видя какво каза совата, тя ще ни погуби ако го допуснем.

 - Не, тя говореше на Крум и на капитана. Тук тя няма власт. - след като Антига каза тези слова, неволно погледна совата, забеляза, че Краз също я гледа. Совата гледаше сякаш с усмивка, отново подскочи и после полетя, направи един полет около тях и се върна на мястото си. Появи се отново големия холограмен екран… На него се показа тъкмо събудил се капитана Кубрат Вокилов, който бе поставил главата си в оформящия модул за брада и коса, с такъв разполагаше всяка каюта на кораба. След малко извади гладко обръснатото си лица и новата си късо подстригана прическа. Той изплакна лицето си на чешмата и по уредбата му съобщиха:

  „Капитан Вокилов да се яви веднага в командната зала“.  - той чувайки тези думи поклаща глава и облича униформата. Но кадъра директно прехвърля до момента когато капитана влиза в командната зала и в почуда разбира, че още няма никой там, а на холограмния екран стои огромен плик който трепти да бъде отворен. На него има надпис: ОТ КОМАНДВАНЕТО НА ЗЕМЯТА! На вниманието на капитан Вокилов!

Той се огледа и произнесе :

-Отвори писмото!

На екрана се показа уплашено момиче на видима възраст около тридесет години, зад нея хората бягаха в различни посоки. Видимо зад нея цареше паника. Тя почна уплашено:

-Здравейте, ще видите това писмо когато трябва да пристигате на планета, но няма кой да ви направи инструктаж, както беше планувано. Снощи лидера на Източния блог бе притиснат от нашите сили, и днес изстреля всичките ядрени ракети повечето преминаха и поразиха целите. Днес Западния съвет гласува да отвърне на удара и до няколко минути ще изстреляме нашите ядрени бойни глави. Оставате сами. Успех!

Връзката прекъсна. След малко се отвори друго писмо и на екрана се показа същата дама, която беше с червени мехури по лицето. Белег на радиационно заразяване. Тя започна да говори:

 - Не знам дали ще получите това писмо, но съм длъжна да ви кажа, че по данни на военното разузнаване няма кътче на Земята, където да не е засегнато от радиацията. От сградата за контрол на полетите на Дулов корп останах само аз. Всички се прибраха при семействата си. Аз си нямам никой, искам да благодаря на господин Крум Дулов, който ме взе заедно с още 12 сирачета, с които благодарение на негови средства завършихме училище. Благодарение на което успях после да кандидатствам за стипендия отново към неговата корпорация и завърших, заедно със същите деца Софийския университет и по неговата програма за отлични студенти ни осигури работа. Аз нямаше да имам този достоен живот, ако не беше той, благодаря! Моля господин капитан предайте му този запис… - записа прекъсна. Капитана вече бе довел и Кърт Дерин и Крум Дулов. Двамата гледаха и двете съобщения.

Антига гледайки заедно с Краз екрана се беше просълзила. Краз я прегърна и тя се сгуши в него. Странно, тялото му беше топло за ведмаг.

 - Искате да се обърна срещу братовчедка си? каза вещицата хлипайки и клатейки глава.  - Но с нея сме заедно от деца, тя и Кърт се погрижиха за мен след смърта на моите родители. Как да го направя, как да я предам?

Тя погледна Краз с  насълзени очи. Той я целуна, придърпа я към гърдите си и каза:

 -Ние просто трябва да спрем войната, стига толкова жертви. Не мислиш ли?

 -Ще можем ли? - тя погледна към очите на по-високия с една глава от нея ведмаг. Той и се усмихна и каза много тихо:

 -Не знам! Но трябва да опитаме…

***

 Холоранския кораб акостира край единственото пристанище на Траксмаргите - Солун сити. Самия град бе своеобразен град държава. На кораба млад моряк почука по врата на каютата на Антига. Но никой не му отговори. Младото момче почука отново, след, което подвикна с въпрос дали е вътре. Но отново не получи отговор. Извика отново:

 -Госпожице Песо, добре ли сте? Стигнахме Солун сити. - но отговор не последва. Момчето натисна дръжката на врата и влезе в каютата. Отново извика: - Госпожице Песо, влизам да проверя дали сте добре.

В стаята прозореца беше отворен, а Антига бе легнала в леглото и видимо спеше. Над леглото кръжеше сова, която буквално връхлетя с острите си нокти към лицето на моряка. Той предпази лицето си с ръце. Но совата не спираше се спуска към младия моряк и той побягна, затръшвайки вратата след себе си. Спря се пред врата като се приведе да си поеме дъх. Погледна ръцете си целите бяха издрани от совата. Кръв се стичаше от тях, а болката щипеше силно…

***

 Пустинята се освети от огромния пожар, който се разнесе от огромната запалена змия. Групичката водена от Меридияна продължаваше своя път към планините Америко. Всички бяха добре след сблъсъка с Мей, може би леко уплашени но все пак добре. Те вървяха мълчаливо в индианска нишка, а насреща в тъмното се прозираха палмите на малкия оазис към, който ги водеше Меридияна. Тя спря за миг извади бутилка с ром от раницата си и удари една юнашка глътка. След което затвори бутилката, прибра я и продължи напред. Оазиса представляваше пет палми, малко тревиста растителност и в средата нещо като малко езерце с вода. Видимо нямаше никой. Те бързо попълниха запасите си с вода и почнаха да организират лагера си за нощуване. Имаше оградено огнище, което очевидно се е ползвало от други преди тях. Койчо го стъкми и с помощта на Митра и Янко го запалиха. Митра раздаде сушено месо за всички, а Меридияна беше хванала няколко скорпиона и ги забоде на няколко клечки край жарта на огъня. На което Митра направи неодобрителна физиономия, а Меридияна и се изплези. Младата вещица се засмя и реши да развали тишината с думите:

 -Нали няма да ги ядеш?

 -А, защо да не ги ям? - учуди се на въпроса ѝ капитанката.  - Те съдържат много протеини, освен това са полезни за зрението. А аз доста си пийвам ром, който е вреден за зрението. - този път всички се засмяха. Меридияна поклати глава и отпи поредната мъжка глътка ром. Марто седна до нея и взе бутилката като също отпи една глътка. Той се загледа в скорпионите, а Меридияна директно го нападна с думите:

 -И ти ли ще им се мръщиш? - тя ги обърна, а Мартоломей отвърна:

 -Не, исках да питам дали мога да ги опитам. - а тя му се ухили.

От другата страна на огнището Койчо ръфаше месото и се беше загледал в огъня. Йовко бе седнал до него, който също ръфаше месо и поде разговор дъвчейки:

 -Къде е ведмага? Откакто опука холораните не се е мяркал!

 -Да, учудващо. Трябваше да се е появил. -учуди се Койчо. Като се огледа наоколо. Но наистина нямаше и помен от Краз. Но реши, да не го тревожи. Сега нямаха нужда от него.

***

Краз лежеше сякаш спеше непробудно в трюма на Меридияна, а над него бе кацнала с огромните си жълти очи совата. Тя сякаш пазеше някой да не се качи на кораба и да не навреди на ведмага докато той духом беше на друго, малко нереално място…

***

Огъня, който изгаряше останките от огромния змийски звяр наречен от Траксмаргите Мей затихваше. Но миризмата продължаваше да се носи из въздуха над пустинята. Покрай покосения звяр минаха десет тъмнокожи преследвачи. Те огледаха огромната змия, чиято опашка въпреки, че беше овъглена още помръдваше като стресна и десетимата. Групичката се спогледа уплашено но продължиха в преследването на Меридияна, тъй като страха им от княз Хлорд бе по-голям. Водача им ги спря. После отдели един от тях и му нареди да се отклони и да ги настигне с подкрепление…

Следва...