Село Змейково

Глава 4

Под моста на селската река, в тайна пещера се криеха Брегините. Те бяха две жени, едната млада и красива, а другата възрастна и сбръчкана жена. Двете бяха майка и дъщеря. Едната винаги си мечтаеше да има дъщеря, а другата внуче. Но Упир злия дух покровител на всички духове им беше отнел това право. Той ги беше наказал никога да нямат поколение. И от тогава те отвличаха деца и малките на други животинки. Те не ги убиваха, е поне докато не пораснеха. Тук в тази тайна пещера те държаха откраднатите деца, а сега там бяха и малките пиленца на свраката. Те и двете им се радваха много, хранеха ги. Но самите пиленца, не бяха гладни. Не искаха на се хранят. Не им харесваше мястото. Свраките не харесваха много влагата, а тук беше и влажно и студено. Освен тях в пещерата имаше и едно малко момченце. То беше на четири годинки. И се беше свило в един ъгъл и хлипаше. Момченцето беше отвлечено преди две вечери. И на него му беше тъжно за дома. Липсваха му майка му и баща му. То сигурно си имаше и братче или сестриче, но тук двете Брегини не ги интересуваха роднините нито на детето нито на двете малки пиленца. Те искаха да се грижат за някого и си го бяха осигурили. Възрастната брегина го погледна и му се усмихна:

- Какво има Петърчо, защо плачкаш. – тя взе една копринена кърпичка и му избърса сълзите.

- Искам си при мама... – изписка детето и тропна с крак, а това подплаши пиленцата и те също почнаха да пиукат.

- Ей сега ще дойде мама, не се тревожи тя отиде да донесе прясна рибка, за обяд. – каза бабата-брегиня.

- Не, не искам тази мама, искам си моята мама. – продължаваше да ридае детето.

- Нали вече се разбрахме, да я забравиш. – брегинята почна да го милва по главичката. - Ти не помниш но тя те отвлече от нас преди години. Аз съм ти истинска баба, а Ина истинска майка.

- Не Ина, искам си мама Мария. – Детето бутна ръката на брегинята и се обърна с гръб към нея и захлипа отново. В този момент брегинята се изправи и изрече думи на древен език, и детето се отпусна и после заспа. Сега тя се насочи към пиленцата на свраката. Хвана ги в ръце и почна да ги милва и двете. Те почнаха да пиукат още по-силно. Тя издаде един особен звук с уста и те се укротиха. Укротиха се но вътрешно сърчицата им си тъгуваха за гнездото и за крилото на мама сврака.

***

Братята Вокил вървяха по брега на реката следващи Митра. Те се чудеха какво е намислило момичето. Защото знаеха, че брегините не се появяват пред всеки. Те са духове, които обитават бреговете на водоемите като цяло, но те търсеха деца, за да ги отвлекат. Стигнаха до един вир, в който Койчо и Янко често използват за къпане. На него Митра ги спря.

- Сега ще ви запозная с един ритуал, който практикуваше моята баба лека и пръст. – тя свали раницата си от гърба, отвърза връзката на голямото отделение. После се поразрови малко и извади една доста голяма и вехта книга. Личеше си, че книгата е преживяла поне пет поколения назад във времето, може и да е повече. Тя остави раницата на страна и седна на един речен камък, като започна да разгръща страница след страница. А братята гледаха недоумяващо. Янко седна до нея на съседния камък и надникна да види какво търси. Но нищо не разбираше. Там писанията не бяха на езика, който знаеха. Определено буквите бяха коренно различни с тези, които Янко беше учил в училище. А Митра не спираше да търси, разгръщаше страница след, страница.

- Ще ни кажеш ли поне каква е идеята ти? – Койчо реши да прекъсне за миг търсенето.

- Ами, баба ми имаше едно заклинание, с което можеше да ги призовава, и да връща малките загубени дечица. И мисля, че може и сега да се получи. – тя продължи да търси. – Но има една малка подробност, която забравих да спомена. – Митра си бръкна с пръст в устата както малките деца, този навик и беше от малка. Когато правеше бели, винаги правеше тъй, особено като я усетеха, или хванеха. – Трябва някой от вас да се маскира като Упир. Баба ми ги лъжеше, че е той и те му се подчиняваха. Койчо седна на един камък, знаеше, че той е най-подходящ и даже не попита брат си дали не иска да е той. Това, което много го притесняваше, че злия дух, на който ще се преструва не е обикновено забравено древно божество. От него имаха страх всички хора, които те познаваха. Той не беше обикновен дух или божество. Това беше древния бог на злото, първородното зло родено от самата планета. Поначало култа към него в тяхната родна страна е забранен. Не че няма места, където го почитат, макар и тайно и незаконно.

- Момчета днес ако не знаете, утре е Секновение…, - тя се изправи. – ...днес е денят в който благодарение на тази магия можем да призовем Брегините и да се представим за Упир, който иска децата, заради това, че те не ги заслужават.

- Хайде да приключваме с тази работа. – не издържа Койчо. – Стига с тези речи. Как да се облека като него.

- Ето така… - тя му показа рисунка от книгата. На нея имаше изобразен брадат мъж с кози рога и вампирски зъби. Самият дух на злото беше облечен в черна пелерина.

- Знаеш ли, не ти ли прилича на някой? – Койчо се сети за Краз. Току що беше измислил кой да бъде вместо него, а и има нужното облекло. Но как да изкара вампир на светло?

- Имаш ли заклинание, което може да задържи дълго време вампир на светло? - попита той Митра. А тя почна да рови из книгата. Митра разгърна една страница, после върна други две назад. Но нищо не изскачаше. Над тях точно минаваше пътя, който по това време трябваше да е спокоен, а и предвид факта, че цялото село е отвлечено, трябваше да е тихо. Чуваха се гласове, дрънчаха каруци, тропаха коне. Сякаш минаваше огромен керван. Янко пръв ги чу стана от мястото си даде знак на брат си, а после и на Митра да скрие книгата. Те тримата леко се приведоха и тръгнаха към пътя. С годините реката беше издълбала дере, по който да минава. За това, за да стигнат до пътя трябваше да се изскачат по него. Янко вървеше на пред, а Митра го следваше. Койчо беше отзад и внимаваше да не ги изненада някой в гръб. Но изненадата дойде от пред. Срещу тях бяха насочени десет холорански арбалета. Балканище беше почти на границата с империята на Холораните. Но до колкото знаеха официално война не им е обявявана. Те се из качиха до пътя, където им взеха оръжията. Целият път беше покрит с войници. Холораните нахлуваха в страната им и очевидно нямаше кой да им се противопостави. На пръв поглед се виждаха към дванадесет хиляди войници от различни подразделения. Имаше конници, пешаци, стрелци. Отзад се показваше обсадна техника. Явно беше, че те се отправят към двореца на канството. Завързаха ги здраво и за краката и за ръцете, като ги настаниха в една каруца. В нея имаше още двама мъже. Единият беше доста тих. Но за сметка на него другия не си затваряше устата:

- Здравейте аз съм Йовко...- той протегна завързаните си ръце, но никой не го удостои с честа. – Е добре, от къде сте аз съм от Селищник, а това е Мартоломей той ми е братовчвед. – другия го изгледа леко презрително.

- Аз съм Янко, това е брат ми Койчо и Митра. – той отново си наведе глава напред.

Койчо се замисли ако Йовко е от Селищник, дали и там са нападнали змейовете?

- Да нас ни удариха преди два дена, отвличаха всякакви, жени, деца, старци. Ние с Марто се спасихме. Нали Марто. – Марто представляваше едър мъжага с голямо телосложение, но не може да се каже че беше дебел, по-скоро леко пълен, и с късо подстригана брада. Докато приказливия Йовко беше доста слабичък около двадесет годишен младеж, с около 2 години по малък от братовчед си с голобрадо лице. –Но нещастието не стигна до там, днес и Холоранската империя реши да ни нападне. Е сега вече ще превземат отслабената ни държавица Белгар.

- Само вие ли останахте в селото си? –Койчо продължи да пита.

- Не, но останахме малцина, но пратихме конник до столицата. – в този момент той извика от болка. Братовчед му го сръчка.

- Спокойно, Марто и ние сме на ваша страна. – Койчо го успокои.

- Той много дрънка. – отговори с дебелия си глас Мартоломей.

Митра сръчка леко Янко докато Койчо и Йовко изясняваха ситуацията. Тя му показа, че в единия си ботуш държи нож. Те хубаво огледаха обстановката. Холораните, които ги охраняваха бяха общо трима. Като самата каруца нямаше водач. Отпред пред коня имаше войник, който държи юздите. А двамата отзад си говореха, определено не внимаваха. Сега беше техния момент. Янко бръкна под полата на Митра, и взе във вързаните си ръце ножа и се скри настрани. Той реши да сподели намеренията си с брат си. Като докато си говориха с Йовко той му прошепна в ухото: „Имам нож.”

Койчо се обърна като прекрати разговора.

- Не бързай, нека го обмислим. – беше прав. Все пак си имаха работа с цяла армия. Той се обърна към Митра: - Имаш ли магия, която да помогне в случая?

- Ами… - тя се зачуди. - Не съм толкова веща в това. Но има нещо, което е лесно и ще създаде смут. - оръжията им бяха в другия край на каруцата. Делеше ги една ниска дървена преграда. Ако се отвържеха лесно някой можеше да прескочи и да ги вземе. Те споделиха, че могат да се развържат и с другите. Сега трябваше да измислят план. И Койчо беше готов да го предложи:

- Митра с колко време ще разполагаме да се измъкнем? – попита я той.

- Много малко, аз все пак не съм вещица. Понаучила съм някой номер, но не мога да правя много дълги и стабилни магии.

- Добре ще има ли време да си вземем оръжията и да избягаме?

- По скоро, колкото да избягаме и да се скрием в гората. – Митра не беше убедителна.

- Ами май нямаме друг избор. – каза Йовко. – Кажи какво си намислил?

- Ами ето плана. – Койчо се наведе и започна да разяснява тихичко. – Тя прави каквото ще прави, те се объркват и ние хукваме към балкана. Но трябва да го направим там. – той им посочи завоя, към който се отправят. – Там най-малко войници ще имат видимост, как бягаме. И ще им бъде по-трудно да реагират.

- Оф, сигурни ли сте, че ще успеем. – Мартоломей за втори път си отвори устата. Определено не беше от доверчивите.

- Да ще успеем брат’чед, гарантирам ти. – усмихна му се насреща Йовко.

След малко вече всички си бяха срязали въжетата и чакаха да стигнат завоя. А зад каруцата охраняващите ги войници продължаваха да си приказват, даже вече спореха усърдно по задълбочен спор. Каруцата навлезе в завоя Койчо кимна на Митра. Тя се изправи и докато войниците се усетят какво става тя произнесе две думички на някакъв древен и странен език, произнесе специално заклинание. В този момент от нищото се появиха милиони скакалци, които нападнаха цялата армия на холораните, а затворници тръгнаха към гората и тичаха колкото ги държат краката. Но Койчо не тръгна с тях, той прескочи преградката и взе оръжията на него и брат му. Веднага закопча колана с меча и ножовете си, и метна лъка и стрелите през рамо. Чак тогава изскочи от каруцата и тръгна да бяга към гората. Но въпреки скакалците, единия от охраняващите ги войници го забеляза и се насочи към него с меч в ръка. А другарите му се мъчеха да се отърват от напастта като се опитваха да ги махнат от телата си. Скакалците продължаха и продължаваха да прииждат. Освен, че идваха в големи количества те нападаха точно холораните. Това нападение наистина беше изненада за тях. Те явно не очакваха съпротива от хората, а още по-малко от насекоми.

Койчо видя заплахата и извади късия си меч. Нападателят му беше с дълъг и тежък меч. Войника се нахвърли върху беглеца със замах, а Койчо добре парира удара и отстъпи назад. Той се огледа за секунда и видя, че скакалците спират да прииждат и осъзна, че е време да се маха от тук. Последва следващ замах от страна на войника, но Койчо го предвиди и избегна, след което бързо нанесе удар в корема на противника, като го разпори. Червата на войника се показаха и той падна на колене с кръв в устата, а след това и по очи. Това беше момента, в който Койчо се скри в гората и носейки и оръжията на брат си се измъкна от армията на холораните.

Тичайки на горе той не се обръщаше. Никой не го и преследваше. Сякаш холораните бяха сигурни, че тази групичка не са заплаха за тях. Той вървеше нагоре през дърветата. Не беше много сигурен на къде точно върви. Но вървеше, вътрешно знаеше, че ще намери другарите си. Измежду дървета хвана една пътека. Обърна се назад и видя, че не го преследват. Тръгна нагоре по пътеката и докато вървеше сякаш чуваше някой друг да върви, но срещу него.

Той се спря, но стъпките не спираха да продължават на долу, идваха право към него и даже бързаха. Той се скри и направи засада, извади лъка си и се приготви, зачака. Стъпките наближаваха. От горе се показа един силует, загледа се. Ама това е Янко! Той излезе иззад дървета, а Янко се стресна и зае бойна поза. След което се усмихна и го прегърна.

- Брат ми ти си оцелял? Като се събрахме на поляната по-горе видях, че те няма и слязох да те прибера.

- Ами, - въздъхна големия брат Вокил. - Аз точно от това имах нужда. – Койчо му подаде колана с оръжията.

- Благодаря ти. – Янко го пое и го поведе нагоре към хълма, където го чакаха другите. А от там трябваше да се отправят към реката. Денят още не бе приключил, защото трябваше да се отправят към тяхната цел, спасяването на малките на свраката. Това щеше да е първата крачка към достигането на село Змейково и спасяването на майка им и отвлечените им съселяни.

***

В тайната пещера на брегините миришеше на печена речна риба, а Петърчо се беше събудил и продължаваше да плаче…

Следва...