Има един прозорец в коридора на моето училище, пред който често вися. Не мога да стоя в класната стая, нито да ида някъде другаде. Стоя и наблюдавам блокове и дървета. Днес обаче мразя всичко. Мразя съучениците си, мразя училището, мразя прозореца, мразя тези гларуси и онази жена, която не пресече на пешеходната пътека, а също и тази, която пресече на нея. И толкова мразя себе си. Мразя шума и тишината, мразя светлината и тъмнината, мразя петната от пръсти по очилата си, мразя студеното си чело, забито в студеното стъкло на прозореца. Искам да се прибера, но мразя дома си и пътя към него, мразя и че трябва да остана тук. Мразя гласа на даскалката по математика и задачата на дъската, която бута ръката ми, за да я препише. Мразя и следващото междучасие. Мразя и че ще остана прикована тук пред този прозорец. Мразя всичко, което помисля и всичко, което кажа. И това, което не казвам.

 Нещо прерязва гърлото ми и тялото ми се строполява. Но главата ми остава все още залепена за студеното стъкло, докато някой я притиска с вплетени с косите ми пръсти. Струйки кръв се надпреварват надолу по стената и трепват при всеки по-силен тласък на главата ми със стъклото.

 И то се чупи.

 Парчета разрязват вече мъртвото ми безжизнено лице и падат леко оцветени в червено на бетонните плочки отвън. Дори въздухът ме разяжда и всяка клетка в мен започва да кипи. Мъртва съм, но започвам да горя. И как мразя този огън, който отвътре се прокрадва. И как мразя, че съм мъртва, а усещам.

 Остана само тяло на две парчета и аз вече не съществувам. Вече нямам задължения и вече нямам нищо. Не ми се налага да говоря. Не ми се налага да мразя.

И как мразя всичко това...