Просто тривиална история
по „Почти тривиална история”
с любезното разрешение на
Дори в метрото времето лети невероятно бързо, когато разделя хората. Сякаш точно това му е работата. Не го интересува колко дълго младата жена ще остане да живее със спомените, направили я толкова щастлива. Харесваше му да ù отнеме това, което бе осмислило живота ù, макар за кратко. За ден.
Тълпата въздъхна, когато се появи мотрисата. Разпъна гръд, оживя и ги избута най-отпред. Затрополяха нозе, размърдаха се мишци, перонът отесня. Мъжът усети пръстите ù. Смутено се усмихна.
- Хайде, чао…
Жената го проследи с очи. Вагонът го погълна, скри го от премрежения ù поглед. Искаше нещо да му каже, нещо забравено, неизречено. Човек се сеща за толкова неща в последния момент… Неизреченото ù сбогом бе горчива въздишка и подтиснат вик. Затича се към къщи с ясното съзнание, че тоя, който бе срещнала, си бе отишъл.
Калина се хвърли по очи на дивана. Зарида. Даде воля на избуяващото в гърдите ù недоволство срещу капризите ...