Dec 23, 2006, 9:49 AM

Прозорците 

  Prose
1416 0 3
14 мин reading

 

Прозорците

 

Прозорците на кафенето бяха мръсни -  пръски кал от минаващите през пълната с вода локва от падналия дъжд, хиляди нaсeкоми бяха оставили продуктите от отделителната си система. Някои бяха оставили себе си.  През задимения и натежал от мириса на печени сандвичи въздух, той наблюдаваше една ярко червена жена - толкова обемиста, толкова гротескна, че се почувства като във филм на Дейвид Линч. Руж по бузите, ослепяващо оранжево червило, червен клипс на ушите, ярка червена рокля. Дали искаше просто да изглежда добре или просто искаше да я забележат? С второто определено успяваше. Изпита съжаление, дори леко презрение. Запали цигара, очите го боляха. Ярък слънчев лъч проби през облаците и петната по прозорците лъснаха, димът от цигарата се виеше във причудливи формички, а жената беше по-ярка, отколкото душевното му зрение можеше да понесе. Реши да убие време като гледа минаващите хора. Загънати в самота, бързащи за своето никъде, неусмихнати, безрадостни. Реши да се премести в пицарията и там да изчака  докато му дойде часа за зъболекар. Тогава чу гласа й. Дрезгав, тих: „Едно Виктори и нещо да ям, ама какво имате, ааа, не искам сандвичи. Ми не знам какво искам”. Бръщолевеща, както винаги повече от поносимото. „Айде едно мляко с какао”. Той се заобръща много плахо. Страхуваше се след 8 години да се изправи пред същото лице, което беше виждал всяка сутрин, сгушено до неговото рамо. Искаше му се да я види като грозна надебеляла майка на няколко деца с вид на прецизна домакиня, щастливо простираща ослепително бялото пране. Искаше му се да не я види. „Само ще надникна” - помисли той. Тя стоеше права,  впила поглед в гърба му. Очите й бяха точно толкова усмихнати, както последния път, когато бяха щастливи. Не беше грозна и дебела домакиня, мамка му. Беше си абсолютно същата – такава, каквато я беше виждал през последните години, затваряйки очи всеки път, когато видеше приличен на нейния силует - дребничка, с леко приведена стойка, с огромна коса (отново рошава), рентгенови очи, от които никога не можа да скрие нищо.

-         Здрасти! Как си!– каза тя все едно не се бяха виждали от няколко часа. Седна без да попита – типично. Седна, защото краката и се бяха подкосили. Сърцето й блъскаше в гърдите и се чудеше колко ли е стигнало кръвното й. Реши да не пали, защото ръцете й трепереха и тя ги зарови в якето. Господи, помисли, той е толкова… същия. Само дето мирише от 100 километра на щастливо женен мъж с деца и куче, даже може би рибки.

-         Добре. А ти? Какво правиш тук? – „Надушила е от 100 километра че съм отчайващо неблагополучно женен и сега ликува да отбележи, че съм започнал и леко да оплешивявам”.

-         Ами имам една среша след 40 минути - каза с досада тя. Беше впила поглед в бенката над горната му устна - любимото й място.  Мислено протегна ръка и я погали (без да иска) – Иначе? Направи ли кариера? – звънливо се засмя тя. „Господи колко съжалявам, че ти причиних това” - помисли.

-         Ми май да! „Как можа да ми причиниш това, как можа да изчезнеш, да не отговориш на нито едно обаждане, поне да ми обясниш защо?” - мислеше той, спомняйки си ада, който беше преживял след като тя не се прибра една вечер, тревогите, търсенето из болниците, месеците издирване навсякъде, където можеше да е отишла. Равния и бездушен глас на приятелката й: „Не я търси... не иска да се чува и вижда с теб”. Прииска му се да я удари.

-         Жена ти как е? - стрелна тя напосоки и по реакцията позна, че е ударила бинго. Жена му - да, тази долна кучка, която го преследваше от години, остроносата  щерка на най-близкото приятелско семейство на родителите му. От тези, дето бяха над всичко и всички. Аааа, тези сноби дебели, които бяха провели един безкрайно мил разговор с нея, предлагайки и какво ли не, за да се махне от сина им, за неговото бъдеще, за неговите (техните) планове, за работата му в чужбина… бла, бла. След този разговор… ”Ами да, какво искаш? Да се върна при теб, да живея с теб и да понасям насмешките и подигравката им, че съм от едно обикновено семейство, без никой зад гъба ми . Ей, задник, аз си имам достойнство. Нали сега си постигнал всичко, за което те мечтаха. Остана си зад полата на майка си”. Прииска и се да го фрасне.

-         Ами добре. Работи. А ти? – каза пораженчески той. - "Ами да, надушила е и сега ми се подиграва." - Педстави си жена си - деловата дама, която виждаше рядко, ходеха задено по разни приеми, кино, коктейли  и играеха театър, спяха в отделни стаи, откакто разбраха, че тя не може да има деца. Жена му (почти чу фалшивия и смях „за пред хората”), която никога не готвеше, чистеше, пазаруваше (освен на бърз шопинг до Италия), защото за всичко имаха „хора”. Представи си отвратителната Коледа със „мама и тати и маминка и татенцето”, празниците с „приятели”. Слушаха тиха класика, пиеха изискани питиета от изискани чаши и с изискани маниери, говореха за наука, кино, изкуство, когато някой кажеше „задник” се извиняваше с „Простете за израза”. Представи си и нея - по одърпана тениска рано сутрин,  влачеше крака до печката и запалваше цигара докато стане кафето. Никога не му носеше, даже не му сипваше. После се помотваше с часове и накрая излизаше, оставяйки цялата къща в пълен хаос и се връщаше по 5 пъти, защото винаги забравяше нещо.

-         Ми бачкам, нали трябва да се живее. „Абе кво правя тука, я да си ходя”. Погледна скъпото му сако, очевидно безценния му часовник, цигарите, запалката и се замисли за 5-те лева, с които трябваше да изкара до края на седмицата. Станал е един от тях. Бутна краката си под масата, за да не види че е със същите кубинки.

-         Къде работиш? Искаш ли да идем до пицарията да хапнем нещо?  „Да, решила е че съм един от тях. Сигурно няма пари. Гладна е. Господи какво да ти дам? Аз имам всичко, ти си със същите кубинки. Аз мога и да не ида на работа и пак ще имам всичко. Аз имам коли, ти имаш трамвай. Ама какво пък. Изброът си беше твой”

-         А, аз съм обядвала - излъга. „Дали ми личи колко е трагично положението?”.

-         Ами както искаш, аз само предлагам. - „Има връзка, 100% , личи й, изглежда доволна и спокойна."

-         Аз ще допия млякото и ставам - не искаше да остане, не искаше да я пита нищо за живота й. Сети се за поредицата неудачни връзки, провали, надежди - от нищото да излезе  нещо. И ако я попиташе сега, трябваше да го лъже. Можеше да му каже, че е омъжена например, умееше да лъже поне.

-         А, имаш едни багажи при мен, оставил съм ги в апартамента на един приятел, който е сега в Канада. Ако си ги искаш да ти ги дам? Не и каза, че беше оставил там всичко, което можеше да му напомни за нея. Не и каза, че ходеше понякога и гледаше албумчето със снимки. Ходеше като на гроб на отдавна починал човек. Понякога му се струваше, че така е пак до нея, дрехите и миришеха още на Бенетон.

-         А, имам един два парцала, мога да ги взема, ако не е проблем за теб. Не искаше парцалите, искаше албумчето със снимките - „Патка, как можа да не си го вземеш?”

-         Ще ти дам телефона си, обади се като си свободна и ще ида да ти ги взема и да ти ги донеса. Очите му търсеха онова светло кичурче точно над белега над лявото око. Нямаше го, прииска му се да я заскубе и да го намери. Прииска му се да я качи в колата и да я закара във вилата, да я изнасили, да я унижи. После се сети, че ще я обърка като я качи в джипа. А и едва ли щеше да дойде.

-         Добре, може в неделя ако можеш да се измъкнеш - искаше и се да я качи на някаква кола, да я изведе от София, да я заведе някъде, където е тихо, да я прегърне и да и прости, да му обясни всичко, но какъв би бил смисъла?

-         Добре. Е, ще се видим направо в неделя. Ти къде живееш сега?

-         Ами… аз ще ти се обадя.  „Глупак, сега пък и адрес да му дам”.

Разделиха се. На излизане той видя, че до гротеската беше седнал слаб, нечистоплътен мъж и целуваше подпухналите ръце на „дамата в червено”. Той не отиде на зъболекар, тя не отиде на срещата. Той се прибра , видя жена си да си лакира ноктите. „Как мина деня ти, скъпи?” - попита. Не й отговори. И без друго тя нямаше да чуе. Извади бутилката с Чивас и наля голяма чаша. Тя се сепна, стана, докосна рамото му: „Не е ли малко рано?”. „Не е, късно е даже” - каза той.

Тя се прибра, извади от камерата заледената чаша, сипа водка до горе и седна. Гледаше телевизора. След време разбра, че гледа турнир по тенис на маса. Извади телефона му от задния джоб на дънките си. Започна да набира, затвори. Е, какво толкова, набра. Гласът му беше делови. „Ела” каза тя. „Сега тръгвам”. Тя слезе да му отключи входната врата. Тръгнаха по стълбите пеша. Тоя я спря, бутна я силно до стената. Искаше да я целува нежно - хапеше устните й. Искаше да я гали по врата, да я целува меко - дереше я като звяр. Смъкваше дрехите й. Болеше я. Той търсеше оазиса, към който беше вървял мълчаливо всички тези години. Бързаше да пие, като че ли вселената ще гръмне всеки миг. ”Отвори си очите, погледни ме” - каза умолително той. „Няма нужда, знам че си ти”. Искаше да я боли, не я болеше. Искаше  да я има винаги, нямаше я. Тя търсеше опора в тръбите на парното, в него, в себе си, не мислеше за нищо. „Да става каквото ще”.

Не се качиха до горе, седнаха на стълбите, пушиха, говореха си мълчешком. Внезапно тя каза „Тръгвай, ще се тревожат за теб у вас”. „Иска да ме изгони” помисли той и стана. Тръгна бавно, без да я целуне. Тя остана там, дълго, сама. После се качи, не се изкъпа, чувстваше го по себе си, във себе си.

Той седна в колата, седя дълго.

 

Нереалистичен край:

Тръгна бавно към уютния си дом. Жена му гледаше филм. „Мили, свърши ли работа”. „Да, заминавам”. „Добре” - каза тя. „Кога ще се върнеш?”. „Добър въпрос” - каза той. „Ще си взема 4-5 неща”. На сутринта тя видя, че си е взел няколко книги, малко дрехи и котката я нямаше.  

Реалистичен край:

Той тръгна бавно към уютния си дом. Жена му гледаше филм. „Мили, свърши ли работа?”. „Да. Утре ще пътуваме ли?”. „Разбира се, приготвила съм багажа, писане”. Имаше цялото време на света да реши. Освен всичко, което имаше, можеше да има и нея – опита се да се заблуди.

Тя се качи, допи водката и реши: „Явно жена му не му пуска често”. Имаше цялото време на света да реши. Към всичко, което нямаше, можеше да има поне него (понякога, отчасти, за малко, на крак, ама на кой му трябваше повече – опита се да се заблуди).



 

© Гергана Дечева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • искаше ми се да бъда beavis или butthead,за да мога да се изрева:
    -YEAAAAAAAAAACH! OOOOOOOOOAAH!! GAAAAAG!!
    това е моя топ-разказ до тук!
  • м, то това е живот. трябва да се живее! Ха! Не стискай зъби, крещи.
  • Цялата цапаница, недодяланост, безизходност от проклетата плетеница, безволевост, отегченост и какво ли още не... на 20 не би трябвало.. но ми се иска да мога да кажа, че ми е познато всичко... Иде ми да крещя или да си строша зъбите от стискане... Просто не съжалявам, че го четох...
Random works
: ??:??