Стоях на тротоара, очаквайки светофара да превключи и да пресека улицата. Бях много отнесена и с вид, че мисля за нещо много важно, но всъщност се стремях да не чувам мислите си. И тогава се случи, видях зелената светлина, но не помръднах. В онзи момент осъзнах своята самота и усетих силата, с която ме връхлетя. Не исках да пресека, защото знаех, че ще бъда сама. Сама на улицата, сама и в живота. Все пак се отърсих от това прозрение и преминах. В подобни моменти обичам да се разхождам и да анализирам живота си. Хубавото на този вътрешен диалог е, че никой не може да чуе мислите ти, никой не може да те осъди, но и никой не те забелязва... Започнах поредната равносметка, за това коя съм, коя бях, докъде стигнах и къде искам да отида. Спомних си детството ми. Всички хора го правят понеже детството е прекрасно, просто, защото е неосъзнато. Исках да си спомня, че някога бях щастлива и доволна, макар и да съзнавам, че и това не е абсолютна истина. Преминах съвсем набързо през пубертета, койт ...