Пръстенът
Намерих пръстен. "Щастливка," ще си кажат някои. Да ви призная, и аз си помислих така и побързах да го пробвам. О, късмет! Все едно беше правен за мен. Така пасна на безименния ми пръст, че не можех да отделя поглед от него.
В бляскавата му повърхност видях око. Голямо, топло, човешко. Привличаше ме с някаква настоятелност да ме приласкае и успокои. Да ме откъсне от реалността и да потъна в дебрите на спокойствието и уюта.
Изведнъж всичко изчезна. В гладката повърхност се отразяваше собственото ми око, търсещо онова - голямото, топлото, човешкото.
Проклетият пръстен ме беше хипнотизирал. Изтръгнах го с мъка от пръста си и го изхвърлих. Изтърколи се в една канавка. Хвърлих последен поглед. Нямаше пръстен. Нямаше око.
Продължих по пътя си, който ме отведе до чифт човешки, разбиращи очи, които ме приласкаха с топлината си. В тези очи се оглеждам в сутрините след нощите, в които съм се наслаждавала на спокойствие и уют. Нямам нужда от пръстена. Само от тези очи.
© Весислава Савова All rights reserved.
