Apr 26, 2013, 1:09 PM

Пустинни неочакваности 

  Prose » Fantasy and fiction
793 0 1
9 мин reading

и прочие ненадейности.

 

 

Професор Томов минаваше за една от най-търсещите и творчески личности по Земната повърхност. Бремето на неспокойния му дух се споделяше от неговия верен асистент Емо. Те двамата някак си винаги успяваха да забъркат всевъзможни каши в името на научните си изследвания.

            Точно това се бе случило и този път. Професорът и асистентът му изчезнаха по време на една опасна и непредсказуема експедиция. Всякакъв контакт с тях пропадна сякаш вдън Земя. Неочаквано, драматично и внезапно.

            Как бе възможно да се случи подобно нещо?

            Историята мълчи, ревниво криейки своите най-забележителни тайни. Но едно ми е известно - докато десетки пожарни команди, военни хеликоптери и прочие спасителни екипи провеждаха интензивна акция в сибирската тайга, то професорът и асистентът му тъкмо се бяха загубили в пустинята. Портал във времето и пространството или друго - не знам. Учените се бяха загубили, докато търсеха неочаквани форми на живот.

            Дали ги намериха? О, да. Без съмнение. Впоследствие професор Томов сътвори 2000 страници нàучен труд, само въз основа на това, което аз тук ще опитам да предам лаконично и безпристрастно в няколко страници. Но научният език, който използваше професорът, бе тъй необятен, че вероятно той щеше да сътвори още поне толкова, ако жена му не го бе повикала за вечеря. И така...

            Под безмилостно яркия купол на южното небе две сиротни фигури се скитаха унили. Те влачеха крака в трептящия, нажежен до бяло въздух и отдалече изглеждаха сякаш се разтичат като свещи. На плещите им лежеше непосилен товар от огромни раници, по които висяха уреди за алпинизъм. За всеки друг носенето на подобни принадлежности из пустинята би изглеждало проява на чудатост, но не и за професор Томов. Той държеше винаги да е добре обезопасен и оборудван, независимо къде се намира.

            - Любезни професоре - подзе по-ниската и обла фигура, като наблегна на думата „любезни“ - защо, по дяволите, се домъкнахме тук? Този въпрос ме мъчи от известно време и то не по-малко от жаждата.

            - Любезни асистенте - отвърна по-върлинестата и мършава фигура и важно подръпна рядката си брада, като силуетът му досущ наподоби козел. - Както не веднъж съм имал честта да изтъкна, ние сме тук, защото е крайно наложително да намерим някакви неочаквани форми на живот. Не че са ни притрябвали особено, но все някак трябва да оправдаем огромната субсидия, която измъкнахме от научния съвет. Проклетите синодални старци са много стиснати и няма да им хареса, ако се върнем с празни ръце.

            - Простете, професоре, но единствените неочаквани форми на живот, които се шматкат наоколо, сме ние.

            - Може би не търсим както трябва - рече професорът и изгледа асистента си строго и бащински. - Ех, деца, децааа... все трябва да ви се обяснява.

            - Но как трябва? И най-вече къде? В пустинята няма голямо видово разнообразие. -  ставаше все по-досаден и настоятелен с въпросите си Емо. Професор Томов не му отговори. Засенчил чело с длан, той се взираше напрегнато право пред себе си. От маранята бавно изникна някакво същество и ги приближи. Определено беше странна птица. И доколкото професор Томов бе запознат със странните птици, а той бе много запознат, този расов екземпляр пред него, можеше да се назове птицечовка. Отгоре на всичко проговори.

            - Добър ден - учтиво ги поздрави тя. - Толкова съм самотна и уморена. Така ми липсва приятна компания.

            - Но как сте попаднала в пустинята? - изумен я попита асистентът Емо.

            - Аз питам ли ви, вие как сте попаднали тук? - докачи се тя. Явно считаше въпроса за неудобен.

            - Да, моля да извините нетактичния ми асистент. Всички ние попадаме тук или там. По един или друг начин. Какво значение има наистина? - същевременно професор Томов оглеждаше животното с неприкрит възторг. Най-сетне беше попаднал на нещо истинско в потвърждение на теорията, че който търси - намира.

            - Ще позволите ли да се присъединя към вашия керван? - попита птицечовката все така учтиво. - Изглеждате ми добри хора. Какви ли не разбойници съм срещала през дългото си бродене из пустинята.

            - Ние обаче нямаме керван - намеси се Емо, както винаги с глупави забележки.

            - Каква несгода - тежко въздъхна птицечовката. - А вие, между другото, какви сте?

            - Пътешественици-изследователи - гордо обяви професор Томов, за да я успокои, че те са всичко друго, но не и разбойници. - Ама на вас не ви ли е горещо тук? Доколкото знам обичайно мястото ви е в тинята, в блатата.

            Птицечовката зейна с човка, канейки се да отговори, но бе грубо прекъсната от един нахален тюлен, който изскочи иззад красиво оформена пясъчна дюна. Поради тази причина не го бяха забелязали. Тюленът направо започна да им се кара:

          - Каква е тази врява? - развика се той. - Къде трябва да отида, за да се порадвам на малко тишина? Тук вече стана по-населено и от Луната.

            Той не изглеждаше заблуден из пустинята. Бе обут в бански костюм, носеше тъмни очила и зелена плувна шапка с орнаменти от розички. Размахваше сърдито тръстиково бастунче с позлатена дръжка. Изобщо имаше вид на курортист, който си прави слънчеви бани. Тюленът ги изгледа подред, застрашително пошаввайки с вежди. Веждите му бяха руси, но се съмнявам това да бе истинският им цвят. Вероятно си ги боядисваше.

            - Не ви дължим обяснение - отряза го професор Томов, когато успя да се съвземе от смайването си. - И никак не е нормално да се препичате в пустинята. Кожата ви ще се сбръчка и напука, ако не сега, то някой път. Ще видите.

            - Това е съвсем нормално. - надменно отвърна тюленът. - Само тук си почивам истински.

            - Това значи ли, че наблизо има оазис? - обнадеждено попита асистентът Емо, чиято жажда вече ставаше непоносима.

            - Това нищо не значи. - кратко отсече тюленът.

            - А къде се разхлаждате, моля? - попита птицечовката с присъщата си любезност.

            - Не се разхлаждам - отвърна тюленът като я гледаше така, сякаш е малоумна.

            - Това значи ли, че сте готов да изгорите на това слънце? - съвсем объркан попита професор Томов.

            - Това нищо не значи - Тюленът ставаше все по-сърдит и несговорчив. - А сега е време да обядвам. Ще се разкарате ли някъде далеч от тук, защото се нуждая от спокойствие?

            - Много бихме искали, но не знаем как. Защо не споделите с нас как точно да се разкараме най-ефективно?

            Но тюленът вече се бе върнал обратно зад дюната си и нарочно не им отговори. Професор Томов се беше хванал за главата с две ръце. Тези неочаквани форми на живот наистина му идваха твърде неочаквано и той сериозно се опасяваше, че е станал жертва на миражи. Но го очакваше още по-голям стрес. Някой кихна зад гърба му. Мощно, силно, от сърце.

            Всички се обърнаха едновременно. Пред смаяните им очи се разкри невиждана гледка. Едно дребно, съсухрено старче, което кихаше и бършеше носа си с длан. То имаше изключително отмалял и болнав вид. На главата му се поклащаше огромен средновековен, железен шлем. Всички искаха да попитат за какво му е този тежък шлем и дали не му пречи.

            - Не ми пречи - рече старчето, преди някой да успее да каже каквото и да било. Но най-невероятното около това старче бе, че то седеше върху великански мраморен блок. В залисията никой не беше забелязал от къде се е взел този блок.

            - Този мрамор го нямаше преди. - рече професор Томов и потърси очилата си в джобовете на белите бермуди, но както винаги не ги намери.

            - Естествено. Аз го донесох. - рече старчето с отпаднал глас - и нямам представа защо.

            - Но той тежи поне 2 тона - рече асистентът Емо след като направи опознавателна обиколка около квадратния, идеално полиран блок.

            - Тежи 5 - кимна старчето с такъв тон, сякаш тук въобще няма какво да се разисква.

            - Да помъкнеш цели 5 тона под това слънце? Удивително - продължи да изразява изненадата си асистентът.

            - И под кое друго слънце предлагате да го помъкна? - сериозно попита старчето.

            - Знаете ли какво... - прекъсна този разговор професор Томов - Ние трябва да излезем от тази пустиня и да се приберем у дома. Понеже ми изглеждате местен, вероятно знаете как да се измъкнем от този ад? Свършихме храната, водата, силите ни са на предела си...

            Старчето го погледна внимателно и в погледа му заблестя колебание. Тази пустиня беше негов дом, а брадатият козел дето му се пулеше насреща я нарече ад. Но явно добротата надделя и старчето реши да им помогне.

            - По залез слънце оттук прелита ято птеродактили. Те ще ви отнесат по родните места.

            Асистентът се втурна към стареца, раздруса ръцете му, така че старите кокали запукаха като картечна стрелба:

            - Благодаря ви, ужасно съм благодарен. Отдавна чаках да чуя добри новини.

            - Хайде, няма нужда. Ще ми счупиш ръцете. - Старчето вдигна поглед към небето и се огледа. После посочи към няколко точки високо горе, които се носеха към тях и ставаха все по-големи и величествени.

            - Птеродактилите идат!

            Те идеха. Огромните им криле затулваха могъщия пустинен залез. Оповестяваха появата си със силни порещи въздуха звуци. Кацането им завихри пясъка и тюленът отново изскочи иззад дюната си:

            - Какво правите сега? Устата, ушите, носът ми... всичко се напълни с пясък. За какви се мислите, а?

            Но крясъците му увиснаха без отговор, защото професорът и асистентът му вече се качваха върху птиците.

            - Елате с нас - каза професор Томов на птицечовката. - Ще ви заведем на едно много хубаво и вълнуващо място, което се нарича музей. Преди това ще ви направим изследвания в едно друго хубаво място, което се нарича лаборатория. Вие сте наистина необикновена.

            - Не знам. - Суетеше се птицечовката. Тези големи птици много ме плашат. От друга страна, иска ми се да сменя климата.

            - И мен ми се завива свят от високото, но го преодолявам - окуражи я Емо. В крайна сметка тя се съгласи. Никога не беше виждала лаборатория и музей.

            Седнало върху мраморния си блок старчето свали шлема си и го размаха за сбогом. Птеродактилите излетяха, а то продължаваше да маха, докато не се изгубиха красиво в небесата.

            На следващия ден професор Томов занесе птицечовката в музея за вкаменелости. Директорът на музея - трътлест шкембелия с боядисана в оранжево коса, го посрещна в кабинета си.

            - Говореща птицечовка - обясни професор Томов - Би била гордост за сбирката на всеки един музей.

            - Или за всеки един пътуващ цирк - с кисела усмивка му отвърна Директорът. - Мога да я взема, но ще трябва да я препарирам. Жива не ми е нужна.

            Птицечовката се закиска радостно. Тя разбра, че искат да я гримират.

            - Е, поверявам я в твоите ръце. Прави каквото искаш - рече професор Томов и стана от креслото срещу бюрото на Директорът, за да си ходи. Вече беше на вратата, когато гласът на Директора го спря.

            - Между другото, професоре, вече си мислехме, че сме ви загубили. - костваше му много усилия да се престори на загрижен.

            - Между другото, Директоре, не сте ме загубили вие. Аз сам се загубих - и напусна кабинета с гордо вдигната глава.

© Ммарина Пенчева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??