Пустинята на самотата

Сърцето ми самотно, тъжно, плачещо за любов, все теб чака, а ти не идваш. Къде
ли си сега?! А душата ми - и тя самотна и тъжна се скита в пустиня. И като
безпомощно тяло прежадняло и умиращо за капка вода, така и моята душа, скитаща в
пустинята на Самотата, умира за капка истинска Любов. Пустинята на Самотата -
моята душа добре познава туй странно място.То сякаш те привлича - изглежда
красиво и даващо всичко, от което се нуждаеш. А всъщност се оказва безкрайна
надежда и всичко е така тъжно и самотно, че чак те кара да обичаш все повече и
повече истинската любов, дали ще е изпитана и свършила или все още неродена. А
душата ми - ха историята на моята душа... Тъжна история с хубав край като в
приказките. Но дали е така? Аз не знам - вие ми кажете! Моята душа е млада,
а изпитала толкова много... чак не е истина... изпитала или изпитва, страда или
все още страда?! Изпитва все още същотот страдание, което и преди, но по-силно,
защото при моята душа времето не лекува, а напротив!... Душата и сърцето – те са
заедно, когато едното е весело и другото се радва и има желание за живот, за
ново... но, когато едното страда и другото е така, и тогава вярата се губи
някъде в пустинята на Самотата. Лъгана и наранявана душата ми обичаше всичко и
имаше желание за жовот, но сега, сякаш вече осъзнала що е Самота, се затвори в
нещо безкрайно... Там болката се рее и никой не обръща внимание колко много
болка е това. А сърцето разбито, самотно и плачещо за любов и то там, при нея се
скита в пустинята на Самотата. Двамата заедно, в безкрайната пустиня, си
обещават together, forever да са заедно. И незнаещи, че винаги ще са заедно -
страдат и вярват в безкрая, опитвайки се да притъпят болката. А в пустинята няма
нищо: само пясък и всичкия пясък преброен, е равен на болката и мъката, витаеща
във въздуха. Освен пясъка няколко кактуса и те оклюмали от тъга по някого, и
няколко скали, неизлъчващи нищо сякаш не чувстваха болка, но истината е, че и те
страдаха както другите в тази пустиня на Самотата. А моята душа, все още не
опознала чувството истинска любов, само лъгана е там заради болката от самотата
и чака да дойде някой и да ги спаси със сърцето ми. Времето връща спомените за
лъжите и отново онази така странна и причиняваща болка и плашеща душата и
сърцето ми мисъл: „Любов не съществува за двама - само за един и той накрая
е наранения!” и болката се увеличава ли увеличава... Ходят ли ходят двамата и не
виждат края. А тук всичко е така подтискащо и самотно. Освен душата и сърцето ми
и тялото страда - няма ден, в който да не се е стекла горчива сълза по лицето.
Приятелите - те са до мен, но колкото и да ме успкояват не помага, защото
те не са лекарството против болката за самотата. Един ден се разхождахме в
парка. Седнахме на една пейка и когато се огледах „О не!” - всички бяха по
двойки, всички се обичаха и желаеха (поне така изглеждаше отстрани), само аз бях
сама, само аз страдах, само моята душа плачеше и страдаше! А в пустинята на
Самотата всичко утихна – стона на пустинния вятър, кактусите, пясъка и скалите
спря, а душата ми плачеше и крещеше: ”Боли, боли ме за бога, спрете! Спрете! Не
ми го причинявайте! Не! Неее! Болиииии!!!!” и душата ми облечена в своята няма
копринена рокля, вече не развяваща се от вятъра, красива, но тъжна, както
плачеше и викаше падна... падна и не помръдна. Настаната една тъжна подтискаща
тишина, всички гледаха и плачеха към душата ми. Сякъш бе мъртва, но не, тя не
можеше да си позволи да умре, тогава сърцето щеше да бъде ледено, сякаш не
изпитващо нищо-не не сякаш: то нямаше да изпитва нищо. Не, душата ми не бе
мъртва, тя просто заспа... заспа, защото не можеше да понесе болката от това да
бъде самотна и страдаща и да гледа другите щастливи, тя завиждаше и нормално...
нормално, но тъжно.Тя бе толкова болна от болката и лъжите и толкова уморена от
търсенето, и затова заспа... От както бе заспала, до нея неотлъчно седеше
сърцето и плачеше над нея - плачеше за любов, а звукът от вятъра, пясъка,
скалите и кактусите вече не бе стон, а красива тъжна песен. Песен, чрез която
изразяваха болката и мъката за спящата Душа. Един ден бяхме в дискотеката с
приятелите ми всички танцуваха по двойки прегърнати и целуващи се сякаш ще се
изядат след малко, а песента беше като тази в пустинята -тъжна и красива. Аз
седях на масата и плачех, а душата ми и тя плачеше на сън. И изведнъж чух глас,
който сякаш спираше всички сълзи, когато погледнах нагоре, видях момче, което
сякаш открадна всичко, което имах - той беше красив със сини очи, очи, в които
виждах океан от доброта и руса коса (смъкнат като рапър) и най-важното усмихнат,
той ми каза: „Видях че си сама... но какво става? Защо плачеш?”, а аз заплаках
още повече и казах: „Защо си при мен? Иди при приятелката ти сигурно не е много
доволна че си тук?” и изроних поредната горчива сълза а той се усмихна и каза
„Аз нямам приятелка! И дойдох рпи теб защото си сама и те харесвам много!!!И
изведнъж в пустинята стана нещо странно. Това вече не беше пустиня на
самотата-заваля дъжд, пясъка и изсъхналата почва се преобразиха , кактусите се
превърнаха в красиви дървета с цветчета, покрай скалите течеше поточе птички
пееха. Душата спря да плаче на сън ис е събуди и се усмихна. Усмивката беше
толкова красива, излъчваща доброта и любов. Сърцето видя усмивката и усети нещо
вътре в себе си усети истинската Любов-любов с главно Л. Това не беше вече
безкрайна пустиня на Самотата, а безкрайната красота на истинскта Любов-любовта
с главно Л. А когато го погледнех в очитесякаш се потапях в окван чист и
девствен, океан от добро. Това беше любовта на живота ми и още е! „Ако мислиш,че
не те обичам, Разий сърцето ми на хиляди зрънца. Но знай че всяко от тях те
обича Повече от хиляди сърца!!!”