И тихо е навън. Само леки отенъци от гласове отекват покрай театъра. А вътре се случваше това.

Първа сцена, първи дубъл.

-Тихо е днес. Дори дъждовният ромон не се чува.

Тук следва мълчание с лека усмивка.

-Приличат на сълзи, тези дъждовни капки, нали?!

-Да. Сякаш преливат от нечии очи – промълви.

-Дали не са нейните?! Онези, уж все усмихнати очи.

-Не знам.  Приличат ми.

-По какво приличат ти?

-Блестят. Сякаш са тъжни звезди.

-Прав си. Малки пъстри звезди.

А, защо привидно само са усмихнати, знаеш ли?

-Погледни я. Нежна, тиха, обвита в самота, кокетна буржоазна роза, бранеща се със своите бодли.

Някой силен вятър скършил е клонките ѝ, затова пипнеш ли я сега, боли и кърви.

Сега разбираш ли?!

-Да. От болката усмивката крещи в тези, уж все усмихнати очи.

Край на първа сцена, първи дубъл.