Сега ще ви разкажа за пътуването ми от Марикостиново до Враца. Влиза един ден доктор Соколов, завеждащият станцията в нашата стая и казва:
– Наде, утре ти изтича картата и трябва да освободиш леглото.
Шах и мат. Купувах ли подаръчета? Купувах. И сега нямам пукната пара.Обадих се от пощата в селото да ми изпратят телеграфически запис, но нещо съм объркала дните (кой аз ли :)) и няма да пристигне навреме. Събират ми волни пожертвования, напълват ми куфара със смокини и нарове, (които там наричат калинки), изпращат ме на гарата и... се понасям. Пътуването ми се видя три дни, с камили. Смокините изядох още във влака. Къде защото ги обожавам, къде от глад.
Както и да е. Росна-прясна към девет и половина вечерта пристигам във Враца. Единственият монетен телефон на гарата – с изтръгната слушалка, такситата – мираж, а живеехме на майната си Райна (с извинение) от там. Единственото хубаво нещо беше, че имах картонен куфар с колелца, донесен от далечен братовчед на майка ми от Германия. "Калинките" си тежат, обаче, да знаете. "Додрасках" аз до входа, качих куфара на магия на втория етаж и нахлух в кухнята. Имахме гости. Вечеряха.
Аз:
– Добър вечер! Щом ви заварвам на трапезата, значи ви обичам!
Да им бяхте видяли физиономиите. :)
– Ама ти... какво правиш тук?
– Ами доколкото знам, тук живея. :)