Каква ирония!!! Каква истинска самоирония?!?!
Дърветата разцъфнаха, подтикнати от зова за живот на пътуващите от далечния юг птички - вестители на пролетта! Синьо беше небето, върху което дъждовните капки сформираха един пъстроцветен параван, в чийто два края се намираше щастието за едни...
             Ромолящите капки скачаха от облаците, правеха едно истинско зрелищно падане - движеха телцата си в различни посоки, усмихваха ми се и разпръскваха върху земята, дори и пред собствената си смърт те ми се усмихваха... в тази страна животът беше ценен от всички, дори и от мен. След края на изръсеният от облаците дъжд, се качих на крилата на вятъра и полетях към моето небесно царство, което всъщност беше небесно единствено по начинът, по който го върприемах. Докато се движех по обширните зелени полета, скачах от камък на камък, пазех живота! Достигнах местността с двата реда високи кестени, намиращи се от ляво и дясно на пътеката, по която вървях всеки ден. Едно след друго те навеждаха корони, подтикнати от мощта на вятъра, те ми се покланяха най-любезно. Изведнъж на другия край на пътеката стоеше тя : дългата й коса, развявана от вятъра, стигаше до кръста; очите - два големи искрящи бисера -заслепяваха слънцето, фигурата й - достойна за такава на една кралица, моята кралица, изваяна от ръцета на създателя. Наистина нещо истинско и красиво, същество, на което му отиваха всякакви по разновидност дрехи и цветове, тя беше нарицателно за красота. Нежният й смях отекна, звън, който накара всичко живо да замлъкне и да се заслуша в тази прекрасна мелодия. Всичко това караше моята малка кралица да продължава да се смее, а усмивката й, която грееше върху лицето, предизвикваше в тялото й странни вибрации, които вдъхваха живот във всеки един нейн лицев мускул - ах, толкова жива... тя се затича към мен, навсякъде, където стъпваха нозете й, се надигаха и разцъфваха множество малки цветя, тревички и растения. Всяко едно притежаваше своята уникалност, сякаш откраднато парче от безкрайната уникалност на моята кралица-фея. Усетих я в ръцете си, такава страст гореше в нея, караща въздуха от дробовете ми да ги напуска. Без дъх, но въпреки всичко все още жив! Морето сияеше вечер от лъчите на моята морска фея, вълните си играеха с нас, а то се успокояваше когато аз и тя навлизахме в него - каква тишина и покой... никога морето не е било така безмълвно, дори и морското царство ни се кланяше, кланяше се на съществата в които бяха смесени чувства, разум и душа! Никога не бяха споменати думи като омраза, насилие, агресия, кавга, вражда... никой до сега не беше се сблъсквал с покварата... Аз сънувах "сънища" тогава - в тях аз срещах щастието и владелката на този свят и сякаш не се бяхме срещали и преди - така протичаше животът ни. Такава любов не можеше да се изчерпи, наистина това беше най-чистото чувство, което не можеше да достигне до край. Един ден, съзирайки от една скала залеза и гмуркащата се фея, очите ми изведнъж се затвориха и когато ги отворих, видях черни облаци, надвиснали над мен. Скочих веднага от мястото и погледнах към плажа - нямаше никой, никога до сега не ме беше обземала тревога или страх - но това се случи точно в този момент... гръмотевици раздраха небето, аз тичах към плажа с всички сили, докато пороят ме засипваше. Изведнъж силите ми свършиха, мускулите ми спряха да се движат и аз се подхлъзнах на мократа трева, паднах окалян, безсилен да стана... вдигнах глава с последни сили и видях моята фея с някакво създание, превъзхождащо я по-уникалност, но и толкова различно от мен - аз бледнеех пред него и тя го целуна, първата й целувка с някой друг освен с мен. Къде изчезна чистотата??? Изревах от болка и една сълза се отрони от очите ми, плъзна се по бузата ми, олюля се и падна в тревата.
             Събудих се. Това беше от онези "сънища", които по-късно разбрах, че ги наричат кошмари. Това беше блян, който нямаше нищо общо с магията на досегашните ми разтегнати мечти, сънища, в които можех да живея с векове и пак да не им се насладя докрай. Междувременно в главата ми минаха мисли на омраза и мъст, но когато видях моята малка фея да лети към скалите сама, разбрах, че съм сгрешил, но вече беше твърде късно. Преди време се чудех дали има чувства, различни от любовта и сега бях на път да ги срещна. Пожелал си бях отровна сълза - наистина тя беше паднала на земята и сега на това място имаше огромна огнена бездна, която се увеличаваше с всеки изминал миг. Всичко започна да гори, всичко създадено досега, дори и безкрайното море... моето прелестно създание се жертва заради мен - прехвърли тялото и душата ми в друго измерение, а тя самата остана да изгори в този ад. Колко празен се чувствах сега, колко тъжен, виновен и самотен в този безличен свят. Колко безкрайна беше тъгата... Така и не намерих начин да я превъзмогна - всички "хора" ми казваха: "ти си самият дявол, ти дойде от ада, за да ни поквариш!! "Наистина ли беше така, наистина ли моято кралица сега живееше в ада. Исках да се върна при нея, знам, че и тя го желаеше по начина по който всяка вечер половината от сърцето ми изгаряше... Може би щях да го изгубя цялото след време.
            Срещнах други прелестни създания, но те не вдъхваха живот, докато стъпваха по асфалтираните улици, а може би и нямаха желание! Единствено силата и могъществото ми доставяха радост, исках да отмъстя за загубата, но не знаех на кого, затова набедих целия свят за моята лична трагедия, включително и себе си. Аз ръководех една армия от безмозъчни слуги с мрачни застинали лица - искахме да разрушим света на "хората". Да, те го заслужаваха, а преждевременно сърцето ми се топеше и топеше и скоро от него щеше да остане само застинала купчина восък... един ден нахлух в магазин, магазин, в който продаваха "живот" -всичко това ми се струваше толкова смешно и безинтересно, че реших да срина всичко със земята, но знаех, че е по-добре собствениците му да гледат всичко и да усетят моята болка и за това влезнах вътре, за да ги изведа навън със сила!Влизайки, съзрях една жена и един мъж,които явно не се интересуваха от ставащото, те не се уплашиха от мен - това ме докара до открита ярост, която се изрази в събарянето на една секция с някакви дрехи, странни книги и предмети. Но двамата продължаваха да си говорят, докато изведнъж не се обърнаха към мен и хорово заговориха: "ти си уморен, заповядай и седни!" Но аз току-що бях сграбчил и съборил половината им стоки, как беше възможно такова отношение. "Ти си уморен,седни... "Наистина бях уморен от търсене (на живот, на нещо вече изгубено... безвъзвратно?!)... седнах и двамата пак заговориха: "сам си виновен, не търсиш каквото и където трябва" ... наистина, те бяха прави, бях изпаднал в пълна заблуда. "Вземи това, от което имаш най-много нужда, това е магазин за "живот", в него всеки може да намери капка надежда" ... спомних си за летящите капчици и техните предсмъртни усмивки и обърнах глава към съборения рафт. На пода лежеше една златиста одежда, съставена от най-чистото и най-ценно злато. Златните жилки бяха вплетени така, че образуваха малки квадрати, които пък от своя страна образуваха искрящата горна и долна част на това облекло, което не беше създадено, за да скрива изваяните женски форми, точно обратното - те трябваше да изпъкват на фона на блестящата одежда!!!
             Влезнах в магазина безсилен, напускам го окуражен и вярващ! В ръцете си държах ключа към Рая. Ангелът, на когото паснеше ключът - това щеше да е моят ангел. Търсех жена, която да заслепи това златно бижу, а не само него, а дори и всемогъщото слънце. Веднъж вече бях успял да намеря безценното и неотркиваемо щастието, сега го желаех по-силно от всичко друго и затова знаех, че ще го намеря, но този път нямаше да позволя на моя ангел отново да напусне мен и царството ни небесно. Вървях сред руини, нямаше следа от магазина, а и от всичко останало - може би бях вървял замислен прекалено дълго. Липсваше животът, докато изведнъж сиянието в ръцете ми не угасна - беше заслепено. В този миг се роди нова вселена, в която светеха единствено и само две звезди, две звезди, които щяха да вдъхват живот в малкия им свят, дори и след техният необратим залез!
                                        17.5.2004