[PLAY]

Пристина в бяла колесница Празната Надежда. И нахранихме я. Напоихме я. Пристигна в бяла колесница и ни вдъхнови. Останаха ни стъпките по пода, кървавите стъпки на Изгубеност…
Подреждам себе си и другите…
Подреждам своите граници…
Моето ВСИЧКО се счупи на парченца и трябва да го подредя… Ела… Ще го подредим заедно…
Виж колко е разбъркано:

…

- Добър ден! - казах.
- Нито е добър, нито е ден! Поне за теб… - отвърна и забрави да се усмихне иронично.
- Е защо така?
- Защото - отвърна и пак забрави да се усмихне иронично.

…

Днес застрелях себе си. Беше приятно. Представих си, че държа пистолет в ръката си и се застрелях… Цялата стена се оплиска с кръв… Чувам как Будилникът ми тиктака… Всички си имаме будилници, но по погрешка ги наричаме сърца… Всъщност те отмерват нашето Време… Но щом чувам Будилника си, значи все още съм жив… Жалко…

…

В стаята влезе Високият Човек с високите си думи и обещания.
- Крайно време беше - промърмори Дамата с Камилите и ми подаде нещо смачкано.
- Какво е то? - заинтригува се Госпожица By-The-Way.
- А, не… То е просто нещо смакчано с послание, което няма да ти кажа - рече ехидно Дамата с Камилите, докато се чудеше къде ли е паркирала камилите си. Високият Човек застана до нас. Седнали на три стола. Играехме на карти - всеки сам със себе си…
- Това ли е той? - попита Дамата с Камилите.
- Да…
- Подай ми, ако обичаш - тя се обърна към приятелката си…
- И питаш… - прекъсна я госпожица By-The-Way. Случи се нещо странно… В едната си ръка държах листчето с посланието, а в другата - въздух… Госпожица By-The-Way взе свободната ми ръка и я сложи в ръката на Дамата с Камилите… Тя присви пръстите ми като… “Пистолет” - помислих си… Сетне ги насочи към Високия Човек и го застреля…

…

[PAUSE]

Момент… Сега ще подредим ВСИЧКО… Първото, което се случи беше… Кое беше първото, което стана? А, да… Ето ей така…

[PLAY]

Застрелях себе си. Беше приятно. Представих си, че държа пистолет в ръката си… Вратата се отвори с мощен трясък. Беше Лилавата, цялата покрита със снежинки и говереше с делови тон:
- Днес какво е гадно времето… Наваля ме десетнайсет пъти! Изведнъж тя се сепна и ме погледна очудено. Разбира се и преди ме беше виждала да коленича с два пръста насочени към слепоочието си… Но този път я озадачи усмивката ми…
Представих си, че натиснам спусъка… Цялата стена се оплиска с кръв… Чувам как Будилникът ми тиктака… Всички си имаме Будилници, но по погрешка ги наричаме Сърца… Всъщност те отмерват нашето Време…
Лилавата идва при мен и ме прегръща:
- Сам знаеш, че няма как да умреш… Ти си мечок… Плюшен мечок… А плюшените мечоци никога не умират… Само се износват.
Чувам Будилника си да тиктака, значи все още съм жив… Значи Лилавата е права… Жалко… Лилавата стана. Изтупа лилавото си палто и излетя през прозореца…
След това на вратата се почука. Бяха Две от Трите Грации на Думите. Те седнаха до мен мълчаливо. След последните си преживявания в Австралия, те бяха овладяли изкуството на Мълчаливата Обич. Усмихнаха ми се и започнаха да разпределят картите.
- Коз или без коз?
- Лъвицата си е вкъщи, така нямаме никакъв коз… - отвръща Госпожица By-The-Way.
- Говоря за ДРУГИЯ коз! - възмути се Дамата с Камилите.
- А-а-а… Ами добре тогава, коз…
И започнахме да играем на карти. Всеки сам със себе си. Тогава в стаята влезе Високият Човек с високите си думи и обещания.
- Крайно време беше - промърмори Дамата с Камилите и ми подаде нещо смачкано… Там имаше стихотворение, озаглавено: “Когато създавахме приказки”…
- Какво е то? Госпожица By-The-Way се опитваше да изглежда не-любопитна, но точно в този момент не й се удаде.
- А, не… То е просто нещо смакчано с послание, което няма да ти кажа - рече ехидно Дамата с Камилите. Огледа се… За пореден път забрави къде е паркирала Камилите си… Все забравяше! От чая е… Нищо… Следващият път, каза си тя, ще си записвам… Високият Човек застана до нас. Мълчеше… Наблюдаваше ни как играем на карти сами със себе си. Будилникът ми започна да тиктака все по-ускорено и по-ускорено…
- Това ли е той? - попита Дамата с Камилите без да вдига поглед от картите си… Този път щеше да победи себе си на всяка цена! Щеше да победи всичките си страхове и очаквания!
- Да… - казвам едва чуто… Този човек… Неговите високи думи и обещания… Не знам кой е… Няма прототип… Няма замисъл…
- Подай ми, ако обичаш…
- И питаш… - прекъсна я госпожица By-The-Way и взе свободната ми ръка, сетне я сложи в ръката на Дамата с Камилите… Тя присви пръстите ми като… “Пистолет” - помислих си… Сетне ги насочи към Високия Човек и го застреля…
Накрая пристигна Празната Надежда:
- Добър ден! - казах.
- Нито е добър, нито е ден! Поне за теб… - отвърна тя и забрави да се усмихне иронично.
- Е защо така?
- Защото уби човек…
Но всъщност кого застрелях? Себе си или Високия Човек?