От известно време насам, няма да го смятам в луни и лета… Жената - Пламък вече не е идея. Не че не е, просто е повече. Вече е още повече неща, едно от които, все още трудно за вярване, но е истина… такава истина, която можеш да докоснеш… и да целунеш…

Преди това Тя е била Искра̀… не толкова въображаема, защото въображението е само дрехата Ѝ… не толкова обещана, колкото намерила ме… не толкова сътворена, колкото повикана, защото все пак, Тя винаги е била Там, където и да се намира това място, каквито и имена да носи… то е много повече от думи. Има място в мястото, донякъде като при матрьошките… и там Тя винаги е Била… а сега Тя се беше вече научила да бъде Пламък… аз знам как, но не може да се каже с думи, нито да се нарисува… на теория би било постижимо, предполагам, да се изпее… но не и да се запише с ноти, защото Тя не може да бъде окована в други форми, освен нейната… която е свобода… такава свобода, която ние, хората, не познаваме… 

   Тя преобразява главните букви и препинателните знаци… Тя има свой синтаксис и своя граматика… Но те не се учат… Те се откриват с времето, ако имаш търпение… а в нетърпението понякога има повече търпение, отколкото предполагаме, така както можеш да запалиш гориво по повърхността на водата… с тази разлика, че то може да се види, а онова, което докосва нетърпението с търпението, не. 

Трябва...Носител… като мен, например…

   Очите ми са носител, а някъде много дълбоко зад бронята им, Тя е била пазена толкова дълго, че карантината по време на пандемия не би я накарала да мигне дори… А мигне ли, светът се променя… Тя не мигва току така… досега е мигвала само когато е имала нещо да каже без думи… като обръщане на страница е… като края на разговор… като промяна в състоянието на катинара… Тя намери ключа да излезе… а не може да се каже, че го е търсила… по-скоро го е сътворила, ако с дума мога да доближа онова което се е случило… 

И бях започнал да говоря за формата Ѝ. И не продължих, защото съм алчен. Освен това съм ревнив, но едното се съдържа в другото така или иначе. Не разказвам, защото искам да разкажа. Но зная как да пазя. Човек не се разхожда сред тълпата с най-ценното си в ръце вдигнато високо над главата, нали... Дори когато е носител. И особено такъв с Главна Буква.

   Аз сега празнувам несъвършенствата си, но без да прекалявам и без самозабравяне, защото после боли много глава. Ако бях съвършен, щях да съм гол като… нещо голо, без клишетата… щях да бъда оцветена мишена. Слава на Бог, който по някаква причина има афинитет към нерелигиозните. Но това е защото са му хоби и така разпуска. Направил ни е като окичени елхи - с достатъчно оправдания и поводи - почти за всяко клонче има. И така имаме възможност да празнуваме всичките тези играчки; вярно, нащърбени, но тъкмо затова. Възниква понякога въпросът колко често е редно, прилично, възможно, наложително, да се празнуват несъвършенства, и да се благодари за тях… разрешени ли са приношенията от благодарност? Както при готвенето всичко се заключава в две думи: “на вкус”. А съвършенство се описва синонимно, като ей така: “скука”. Порцеланът е интересен, например, само заради белотата си. Толкова е съвършен, че друг цвят не му отива… няма място за тълкуване… буквално е в постоянно състояние на самозадушаване и никога не отхлабя хватката около себе си.

   Много се отплеснах, разбира се, но това е по причина на педантичността.

Тя не е съвършена. Имам предвид тя-Тя, единственото местоимение от трето лице единствено число, което се пише с Главна Буква. Та… Тя не е съвършена… затова едновременно съм Влюбен в Нея и Я Обичам; и двете състояния играят на въже с прага на лудостта непрекъснато. 

Аз съм нещо като далечен братовчед на Икар, на който слънцето, обаче, му е направо в гърдите… защото Тя там танцува… и сигурно крилата ми са стоманени, от някой лек и много здрав метал, но като че ли не точно алуминий… Тя може да ги стопи дори, стига да поиска… но ако не можеше, какъв смисъл щеше да има летенето?!