Различният Живот

Защо „Различният Живот“ или с какво се свързва заглавието и разказът който пиша?

Преживявам труден момент и искам да избягам от напористата действителност. Една от възможностите е да прекарам повече време с наистина стойностни и интелигентни хора а също и да пътувам. Дали по работа или ей така, да опозная нещо ново а в най-добрият случай всичко описано по-горе.

Вдъхновени от желанието да пътуваме, развълнувани от един разказ за „петте ракии...“ заедно с добър мой приятел решаваме да направим пътешествие в Родопите. Нови места, за мен поне. Избираме дата, първоначално за ден два, викаме и друг наш авер доказан приключенец в опознаване на новото. Обсъждайки кои дни от седмицата да бъдат, вдъхновени от въпросният разказ и изреждайки безброй места които да посетим, си казахме:

• Защо не и цяла седмица, едва ли ще ни стигнат 3 дена... че то е много път!

Като се замисля, Да... доста път си беше.... Без да го броя в километри или часове пътуване, бегло си спомням че четири пъти зареждахме гориво до горе, един път ни свърши и се молехме да стигнем до бензиностанция и два пъти сипвахме от малки такива в Родопите, колкото да стигнем до по-голяма.

Стефко, така се казва моят приятел, шофьора и пътеводителят на групата. Същият беше много оптимистично настроен когато за първи път ни светна лампичката за горивото.

• Ще изкара... винаги показва че свършва а има още поне за стотина километра.

Да но уви... компютърът на модерният джип с който пътувахме показваше едва 30-40 и така в последните километри до бензиностанцията се молехме да не бутаме а уж бяхме смели, особено Стефко.

Имаше много емоции които искам да разкажа, като основната е впечатлението от обстановката в Родопите и най вече от Хората.

Животът може да бъде различен !

Първата ни стъпка бе в пътно капанче около Кърджали където ни водеше Стефко за да хапнем чеверме – типично за родопите. На вид барака на пътя покрай която съм минавал няколко пъти и дори и на ум не ми е минало че може храната вътре да е толкова вкусна и разнообразна. Огладнели тъй като беше обед а не бяхме и закусвали, те заедно с другият ни спътник Бат Цоньо пътуваха от Варна през Разград и представете си до Кърджали колко бяха освирепели от глад. Не само от глад ! Бяха и емоционално обвързани с това което ни предстоеше. Споделихме си емоциите по време на пътя и че нямаше как да не ги полеем с една студена биричка която разделихме на три и осъзнахме че не ни е достатъчна.

Та следващата ни стъпка и една от основните в логистична гледна точка бе мястото където нощувахме няколко вечери подред. Малко селце Дряново, наблизо до град Лъки. Пътят до там ми се стори като наказание дори и за високият автомобил с който пътувахме. Колкото по навътре влизахме в планината, толкова по живописно беше: багра от есенни цветове, чист въздух, диви животни преминаващи около пътя, липсата на обхват. Това последното понякога се вписваше идеално с обстановката, но понякога беше и като наказание.

Село Дряново, пристигайки бяхме грабнати с бат Цоньо от гледката: редица къщи на скатове, разноцветни гори, димящи комини. Сякаш освен живота в селото и природата около него беше жива!

Не мога да опиша красотата и гледките, не съм и литературен спец, но  ще остане като снимка в съзнанието ми, какво виждах рано сутрин от прозореца ми в продължение на няколко дена.

Къщата за гости в която отседнахме беше посещавана от Стефко и преди, който се познаваше със собственика. Млад Родопчанин на средна възраст, работещ... не мога да изредя колко неща, по късно пак ще разкажа за него. Той заедно със семейството си (жена му и синът му) управляваха механа заедно с магазин, две в едно, както и отдаваха няколко стаи под наем. Влизайки вътре първото на което се натъкваме е маса с няколко стола от вън, място за пушене, влизайки след първата врата, бара на кръчмата и едва след втора ето го и него магазинът. По навътре бяха няколко маси срещу тях голяма метална печка на дърва и една тераса за пушещите гости на заведението. Тази гледка, това място пълно с хора по време на разгара на пандемията и пика на заболели от върлуващият вирус показваше че и там продължава да има живот.

Ставайки сутринта след десетина минутки прекарани на терасата, втренчен в гледката, отидохме на закуска която си бяхме поръчали от вечерта, нещо домашно а именно катми с айрян и сладко, всичко тяхно производство.

На въпросната масичка отпред бяха няколко души с: кафе, бира и други напитки за които ме беше срам да попитам особено рано сутрин какво са... осъзнах че това е техният социален контакт – сутринта. Нашият по модерно му – фейсбук. Там коментираха кой какво има да върши през деня, далеч от текущите теми по новините кънтящи от усиленият телевизор в кръчмата. Не говореха за вируса или за други проблеми, в това село едва ли някога ще минат на проверка, не се страхуваха от болестта нито от смъртта.

След закуската решихме да се разходим из селото с Цонко, като поехме нагоре по единствената асфалтирана улица. И какво да видим наблизо до къщата: малка мандра срещу нея обор с няколко крави и един дядо на около 70-80 години, видимо стар но физически изглеждащ здрав и строен. Същият буташе количка с тор по голямото нагорнище, сигурно за да облагороди почвата в някоя нива по нагоре. Поздравихме го разбира се за добро утро, като за него вече беше ден. Станал е по тъмно за да се грижи за животните, обичайните неща... да им изрине, да ги нахрани и издои. Гледайки го Цонко възкликна:

• Какъв живот имат хората тук, труден...

В очите му видях тъга. Беше замълчан през доста време от разходката но веднага разбрах смисъла, как няма нали и аз го осъзнах! Ние си мислехме че имаме проблеми с ежедневието а хората полагаха такъв усилен труд и то едва ли за пари по скоро за да оцелеят. Това е техният битовизъм. По нагоре по пътя се загледахме и какви коли имаше паркирани освен стандартните каруци които сме свикнали да гледаме по селата... Стари руски машини, жигулка, лада... на всичките им бяха запрени гумите с големи трупи, разбираемо баирите не бяха никак малки. На Цонко му направи впечатление и нещо друго, казвайки му по нашенско „професионално изкривяване“. Той видя и посочи едни кошери, разположени по такъв баир, където освен алпинист и дива коза едва ли би си помислил човек че някой може да изкатери. Това също беше поредното доказателство за трудният живот там, далеч от големия град, дълбоко в планината. Как ли ги обслужват се запитах, е отговора беше ясен  - с мерак!

Слизайки към близкото градче с набелязана мисия заедно със Стефко нашият шофьор и екскурзовод в това приключение, видяхме една старица вървяща по средата на пътя бързайки надолу по шосето, ако мога така да го нарека, защото имаше изобилие от дупки, трапове и места сякаш някой бе копал танков окоп на шосето...

Спряхме разбира се и попитахме бабичката „за къде си“ макар че нямаше значение, близкият град Лъки беше на 7-8 километра надолу по планината. Качихме я! Тя започна да ни благодари с родопски акцент, като доста от думите и бяха трудно разбираеми:

• Благодаря Ви, добре сте ми дошли, я съм тръгнала чак до озе Пловдив.
• Как пеша бабо, надолу е много път до Лъки, с какво ще ходиш до Пловдив?
• Моя зет е в болница в Пловдив и отивам да го видя, колко са дека 12 километра до гарата от там на автобуса към Асеновия град и после за Пловдив.

Дванадесет километра пеша ? спогледахме се със Стефко и се учудихме от оптимизма на старицата която ни изненадваше непрекъснато. Тя не спря да говори по пътя но и ние не спряхме и да я слушаме със захлас.

• За какво сте одошли в наше село?

Попитани тя.

• На гости сме на Пламен (домакина на къщата за гости)
• Той добър човек!

Веднага го похвали тя и започна да изрежда какво е правил вчера, сякаш бе видяла всичко както в биг брадър.

• То закла теле, до обед го оправя, после ходи на търговия (така казват когато някой слезе до по големия град да пазарува), сетне до среди нощи буркани вари.

Шеговито попитахме бабата давай да го правим кмет ! усмихна се старицата и рече:

• Той немаа време да се обърне, работи много, коги спи и аз не знам.

Същият Пламен беше споменал че строи и детска градина в селото,  припомнихме си със Стефко.

Ех какъв живот живеят хората тук, Различен !

Бабата ни грабна освен с оптимизма си и със сладкият диалект на който Стефко се усмихваше от сърце, но и същата беше серт. Звънна и телефона и някой, явно дъщеря и я разпитваше какво прави, до къде е... Тя ядосано се провикна по телефона:

• Пътувам към Пловдив, добре съм и са Я не убаждаш повече!

След което затвори джиесема с копчета, който ми напомняше за моето детство.

Поредното доказателство за различният живот който живееха хората които срещнахме в Родопите.

Бабата ни учуди и със позитивизма си, спомена че е от съседното село като със скръцнати зъби сподели:

• Я съм от съседно село Джурково, снаа съм тука. Тука са лоши хора, лоши хора бе не поздравяват!

Веднага се спогледахме със Стефко със същата учудена усмивка наслаждаваща се на разговора ни с бабата.

В същият ден се бяхме отправили към Триград. Дали от любопитство оправдавайки се че няма къде да обърнем решихме да идем до края на пътя... Шофирахме много, минахме през голямо ловно стопанство. По пътя имаше редица беседки, места за отдих с чешми, пещи   за чевермета в памет на някого. Типично за родопите !

Това което ни грабна беше една от най големите които видяхме. Срещу нея имаше една поляна по баира на която Стефко спомена че се появяват сърни. Спряхме там за да разгледаме разбира се, опиянени от гледката и с тънкия отговор на въпроса който всички си казвахме на ум, споменах:

• Нося домашно младо вино

Веднага се отговори от страна на Цонко:

• Имам и суджук

Докато погледнем Стефко, той вече беше почнал да ровичка в багажника какво още можеше да извади...

Гледката в комбинация със слънчевото време в късната есен, мястото, хубавото вино, суджук и най вече компанията оставиха страхотен спомен в мен макар и да не видяхме сърни. За завършек на пит стопа който имахме се огледах за тоалетна, и какво да видя зад беседката: външна тоалетна със следният надпис: НОРМА НЯМА

Смеейки се на надписа се замислихме че наистина в живота „Норма Няма“. Много може да бъде малко за някой. Хората сме ненаситни и стремящи се към имането на „много“. Сравнявайки се с хората които срещнахме в родопите се запитах какво означава „Много“? Щастливи ли сме с това което имаме, оценяваме ли го? Радваме ли се на онова което виждаме, чустваме и мислим? Все въпроси свързани с текущото ми състояние което забелязваха и събеседниците ми, с които водехме дискусии в които уж бях в разговора а в същото време дълбоко хвърлен в личните проблеми които имах. Но до тук с това идеята на разказа е да опиша, да споделя преживяването което имахме а именно Различният Живот, нещата винаги могат да бъдат различни!

В продължение на пътешествието ни, в същият ден продължихме както се бяхме заканили до края на пътя ! Стигнахме до края на асфалтовият път и видяхме дървена табела Кестен

Това най вероятно ще е къща за гости или хижа, помислих си аз. След което Цонко спомена:

• Това е село близо до границата ни с Гърция

Без да го обсъждаме, само с няколко погледа беше ясно че продължаваме напред, до края !

Шофирайки няколко километра по каменистият път видяхме встрани кльона. Бяхме съвсем близо до южната ни съседка. Странно но изведнъж пътя стана отново асфалтов и след малко пристигнахме в селото. Първият човек който видяхме беше видимо люлеещ се в походката си мъж, който вървеше пеша надолу по пътя. Спряхме и го запитахме:

• До къде продължава пътя?

Няма да забравя никога неговата искрена усмивка! В нея имаше не само шестте му налични зъба, но излъчваше и смесени чувства от радост че ни вижда, лека подигравка какво въобще правим там, където няма дори и път.

• До тук е пътя това е края !

Каза усмихнато той. Това беше последното село по пътя по който поехме уж нямайки къде да обърнем високотехнологичния джип който имаше камери на 360 градуса.

Дядото остави траен спомен не само в мен но и на няколко пъти си припомняхме тази усмивка със смесени чувства, в никакъв случай лоши! Реакцията на човека който се чудеше що за странници сме къде отиваме, от къде бягаме !

Защо да бягаме ?

Както вече споменах видяхме близо до пътя кльона, това е оградата на километър два преди границата. По пътя имаше редица паметници на загинали войници бранещи границата ни, загинали при изпълнение на служебният дълг.

На връщане отново спряхме на една от беседките, която ни привлече с образа на бай Тошо окачен на стената. Същата беседка е направена в памет загинал граничар най вероятно. Имаше снимка с надпис „за спомен от Васил Димитров Шайков от село Кестен“  заедно с негова снимка и два ордена: Кирил и Методи и Георги Димитров. Сигурно е бил голяма работа си казахме. Но това което ни направи впечатление е че имаше всякаква посуда, всичко необходимо, подправки, прибори, одеяла и какво ли не... Ами ако това беше някъде около главен път или близо до голям град? Какво ли щеше да остане? Ордените продадени в антикварят, посудата разграбена.... Да ама не беше ! Дълбоко в планината, там където няма път „Живота е Различен“ хората са същите като нас, да ама Различни !

Запитвам се често дали самото ежедневие не ни променя, дали това което ни налагат не ни влияе на начина на живот, това за което се борим? Опитвам се да се поставя на мястото на тези хора които срещнахме, тяхното тежко ежедневие е начин на живот. Странници като нас, посрещаха ни с усмивка, с радост ! А как бихме реагирали ние на такъв въпрос отправен към нас в големият град: До къде води пътя? По скоро бихме се замислили този луд ли е?

Е ние сигурно бяхме луди към момента... успяхме да посетим толкова много места в родопите за няколко дена, че като се запитахме какво искаме да посетим още, веднага се сетихме за едно от вдъхновенията ни за пътуването... Края на света мястото описано в един разказ „ За петата ракия или колко хубав е животът“ Съветвам ви да го прочетете, със сигурност е много по професионално написано и може би по вдъхновяващо от Различният Живот... името на разказа за нашето пътуване.

Та... отидохме и там в  Гудевица и Гоздевица и там бяхме !

Не мога да не спомена и една чешма през която минахме специално за да ни покаже бат Стефко, в едно малко селце, май беше Солища. Над същата имаше надпис: „Аку ти‘й мулу- жъси духодаш“. „Духодайте където ви е мило, че не сме завинаги тука“ това каза той!

Запътихме се към следващата ни точка – Момчиловата крепост със силната амбиция, бат Стефко да ни заведе да хапнем манатарки в един семеен ресторант по пътя. Същият беше затворен. Оглеждайки се за телефон с идеята да звъннем да проверим работи ли и ще ни нагостят ли, все пак идваме за специалитет докарал ни до там. От една стара порутена дървена врата излезе баба впрегнала магаре с два чувала от всяка страна. Спорехме това дали е магаре, беше по различно от стереотипа изграден в нашите представи.

• Оти Дирите тука?

Попита тя. Веднага и отговорихме че искаме да хапнем. Видимо притеснена от непознатите ни физиономии, различни от местните, тя продължи надолу в дерето където отвърза чувалите в една нива. Оказа се че кара тор за да натори нивата, тъй като планинската почва там най вероятно не бе плодородна но местните видимо не се примиряваха с това. След известно време бабата се върна и ни пита отново на родопски диалект:

• Ама вие отти верно сте гладни? Че провера готвачката може ли ке дойде?

В следващият момент извади мобилен телефон с копчета разбира се и звънна... Едва разбрах какво говори но беше ясно от поведението и че ще ни нахранят !

Учудих се от отношението, от времето за което дойде жена на средна възраст да ни сготви и обслужи. Помолиха ни да спрем в страни а бе с две думи да скрием джипа от главният път тъй като имаше причина за да не работят. Не друго а отношението ме впечетли ! Тя не дойде да изкара някой лев, а по скоро да ни нахрани !

Има различни хора – Да! Има различен живот !

Жадни за пътуване, опознаване на новото, бягане от реалното (поне аз) решихме да идем и в Пирин и Рила. Насочихме се към определени места – Рупите, извора на вулкана, местността на Ванга. Там се замислих, седейки до гроба на баба Ванга, дали си заслужава да знаем какво ще стане, Какво ще се случи? – е НЕ. Ако знаем какво ще стане, ще спрем да се борим за него знаейки че ще се случи рано или късно и обратното, ако знаем че няма да стане ще се откажем да се борим!

Оставихме си рилския манастир за накрая, като не ни стигна времето да идем и до язовир Калин. Най високия и вероятно най красивия у нас. Там колко е различно... колко са различни хората... нямам възможност да опиша всичко което преживяхме и видяхме, но това което разбрах е, че живота може да бъде Различен !

Хората могат да бъдат различни ! Всичко е в главите ни, в начинът на мислене. Ако искате да бъдете  различни едва ли става с едно пътуване – НЕ по скоро с осъзнаване на това което искаме наистина, това което ни кара да сме щастливи, да се радваме на това което имаме. Тези образи, на работният дядо в мандрата от Дряново, бабичката която за нищо взима 12 километра пеша за да види зет си, работният домакин Пламен който едва ли му остават повече от 4-5 часа за сън на денонощие, човекът с усмивката който ни каза че сме на края на пътя... общото между тези субекти които ще се запечатат в съзнанието ми е че всеки изглеждаше щастлив!

Животът може да бъде Различен, различен в зависимост от това какво искаме наистина.

А за съжаление, какво искаме наистина се осъзнава най често тогава когато го загубим !

И.М.