Р Е К Е Т

Телефонът завибрира.

- Да – каза Илия Пасков.

- Шефе! – питаше барманът. – Ти ли си?

- Да. Казвай!

- Шефе, тук има някакъв, иска пари от оборота! След като не му ги дадох, реших да ти се обадя, но хвърли апарата на плочките и го потроши.

- Ти откъде се обаждаш сега? – съобразяваше Илия Пасков.

- В тоалетната съм. Запънах вратата отвътре и се обаждам от мобилния на моята приятелка. Онзи е Джудиста, май така му викат…

- Добре. Задръж така положението. Аз съм наблизо. Идвам веднага.

Илия подаде банкнота на магазинерката за букета, подготвен за рождения ден на дъщеря си, бързешком почти изтича навън, скочи в джипа и оставащите триста метра, които го деляха от заведението му “Лучано” под хотел “Ален Мак” ги взе за половин минута.

Прехвърли букета на задната седалка, бутна вратата и изкочи от колата.

Втурна се бързешката по десетината стъпала пред входа, и стъпил вече на площадката, бутна вратата и се опита да влезе спокойно.

В залата имаше около десетина клиенти, повечето таксиметрови шофьори, които седяха в единия ъгъл и поглеждаха стреснати към бара.

Барманът липсваше, но зад преградата стоеше неговата приятелка.

Очите и едва видимо се разшириха, когато го зърна и погледът и бавно и настойчиво се отмести към облицованата с огледала колона, зад която се намираше входът към бара.

Илия се запъти натам, без да каже нищо, само погледът му присвятваше на всички  страни, като отчиташе обстановката.

Зад колоната видя гърба на здраво момче, което съскаше френетично.

- Няма да повтарям за десети път, вади хиляда марки и след това ще кажеш на шефа си, че са за нашата групировка! Дейсвай!!!

- Аз не съм барманка – повдигна хрисимо рамене момичето, видимо поуспокоено. То знаеше, че собственикът преди години е бил републикански шампион по борба и щеше да се справи с обстановката.

Тя дори успя да прилепи към устните си загадъчната усмивка на Мона Лиза.

- Не ми се смей! – рече рекетьорът. – Отвори чекмеджето и дай парите! Не ме карай да вадя пистолета!

Усмивката на момичето замръзна отново.

Илия потупа младежа по рамото и продума:

- Момче, кажи какви пари ти трябват.

В този момент младежът вече се бе обърнал с насочен към него пистолет. Изгледа го със светлокафявите си бледи очи и рече:

- Изпратиха ме, знаеш кои. Мизата, която е определена за твоя обект, е хиляда марки на месец. Така че няма какво повече да се разправяме, давай парите и да вървя.

- Ти искаш пари от мен?! – посочи Илия Пасков с показалец към гърдите си. – И за какво са ти тези пари?

- Това е мизата ти, която трябва да плащаш, задето работиш, а ние ще те защитаваме от другите.

- Кои?! Ти да ме защитаваш мене?! Ти кой си бе? – повишаваше глас Илия.

- Аз съм Джудиста, бе! Не се прави, че не ме познаваш – наду гърди рекетьорът.

В същият този момент Илия Пасков перна с пръстите на лявата си ръка пистолета, който литна и се заби във витража до санитарния възел, който пък се посипа на пада от съприкосновението с желязото. С дясната си ръка наби такъв аперкът в корема му, че притеснителят се повдигна половин метър във въздуха. Докато гравитацията го връщаше обратно към пода, в челюстта му се заби като чук друго ляво кроше.

От центробежните сили тялото отхвръкна и се удари в колоната под поставката за телефона. Щом тялото се стовари върху излъскания под, за секунди Илия се наведе, грабна останките от телефонния апарат и заудря с него по главата на наглия рекетьор.

- Ей, стига бе, утепа го! – извика един от смеещите се вече таксиметрови шофьори.

- Стига му толкова! – подвикна друг.

- Джудист? А?! – изхили се трети. – Намери си майстора!

Илия чак сега усети, че отново го е завладял онзи прочут български гняв. Ръката му остана във въздуха.

След това хвърли останките от телефона към коша пред санитарното помещение, изправи се, грамаден и страшен, отиде към касите с бутилки, взе пистолета, провери предпазителя и го забоде отзад на кръста си.

Вдигна грохналото тяло на нападателя с едната си ръка, с другата го притисна в шокова полицейска хватка и го подкара навън с ритници.

Таксиметровите шофьори се разшумяха и заскандираха както на футболен мач:

- Шутове, шамари! Кой къде завари!!!

Повториха лозунга на няколко пъти и заръкопляскаха в бурни овации.

Илия Пасков отвори вратата на джипа и понечи да блъсне вътре тялото на кандидат грабителя.

В същия момент съобрази, като видя букета за дъщеря си.

- Абе хайде, ще ми цапаш колата. Я върви пред мене! Върви напред!

И като изви ръката на нападателя в по-силна и болезнена хватка, го подкара със шутове пред себе си, пред изумените погледи на случайните минувачи, които се спираха след него, за да погледат сеир.

Така го закара до полицейското управление, което бе само на четиристотин метра по-надолу и го предаде на дежурния.

- Ето ви и Джудиста, ето ви и пистолета му! Оправяйте се по-нататък с него – говореше Илия със зачервени от ярост очи.

- Какво е направил?

- С пистолет е рекетирал бармана в моето заведение и му искал пари. Да не се е потил за тях, та ще му давам пари? – успя да се усмихне вече Илия.

Дежурният полицай сложи пистолета върху шкафа и заключи с белезници наглеца за тръбата на парното.

- Ще го впишем в протокола – каза спокойно полицаят. – Мини утре сутринта да го подпишеш.

Илия Пасков се върна отново в заведението, поръча си силно кафе и приседна на една от централните маси до панорамното стькло, позволяващо му да наблюдава булеварда.

Телефонът завибрира отново.

В този момент на входа се появи Цецо, бившият управител на ресторант “Купола”.

Докато говореше, Илия Пасков му  показа с ръка стола пред себе си.

Цецо приседна тихомълком и с пестелив жест подсказа на бармана “едно кафе”, което приятелката му донесе ведно с поръчката за собственика.

Илия затвори капачето на мобилния си телефон и го мушна в джоба си.

- Здравей, приятелю! – каза той. – Какво те води насам? – и го погледна с открити очи.

- Гледам много народ по главната улица и където и да спрях, всички групички говореха, че си водел като добитък някакъв за врата надолу по главната улица и си го ритал отзад – смееше се бившият му колега. – Рекох да вляза и да видя какви са тези екшъни тук.

Илия и той се засмя.

- Ето, точно сега говорех с брат ми. Направили си шега. Снощи запивали в неговата кръчма, във “Кубан” и се пошегували с Джудото, че ще го включат някъде в нещо и него, при положение, че дойде тук, в Лучано и вземе хиляда марки рекет. И тоя тъпанар, с целия си акъл, наистина е дошъл.

- И взел ли е пари?

- Взе телефона в главата и с ритници го закарах до полицията – засмя се Илия, като разтриваше кокалчетата на дясната си ръка.

- Сега пък аз съм дошъл да те рекетирам – засмя се от душа Цецо.

- За какво? – погледна го благонамерено Илия Пасков.

- Днес минавам и събирам от всички по петдесет лева, срещу ордер, за съдебната регистрация на бъдещото сдружение на собствениците на заведения за обществено хранене.

- Тук ще платя, без да кажа и дума. Време му беше – усмихна се отново Илия Пасков и се обърна към момчето на бара. – Дай му петдесет лева! – и посочи с пръст към стария си колега. – Отрязъка от ордера го представи на Ани, счетоводителката.

След това се обърна към Цецо, въздъхна дълбоко и каза:

- Време е вече нещата да застанат на мястото си! Стига с тези глупости!

***

на  Якуб