РЕЗЮМЕ НА ТЪГАТА
Стамен запретна ръкавите на изпокъсания балтон и зарови измръзналите си ръце в боклука. Развързваше торбите и търпеливо оглеждаше съдържанието им. Отдавна беше превъзмогнал срама , а смесицата от погнуса и съжаление в хорските очи престана да пробожда сърцето му както в началото. Сега за Стамен всяка кофа за боклук се превръщаше в рудник на цар Соломон. Хората изхвърляха всевъзможни неща, сред гниещите остатъци храна, се въргаляха покрити с мухъл книги, чаши без дръжки, скъсани обувки и какво ли още не. В съкровищницата си оръфан картонен куфар бе спасил часовник с панда, която си клати главата, снимки от нечия сватба, книга на Екзюпери, чаша с мечо Пух, магнитен шах и големия трофей - една икона, на която малкият Исус седи в скута на Богородица.
Днес кофите предлаха само скучновати нещица, а и когато се появи зад ъгъла видя Асен-Крачето да се влачи към края на улицата. Сприхав старец чиито, ляв крак беше с 11 сантиметра по-къс от десния. Движението му наподобяваше заключителната част от танц на пумпал. Стамен изпитваше особена симпатия към стареца и затова винаги му отстъпваше предимството.
В джоба на балтона си бе прибрал къшей сух хляб и кокалчета за Пухчо. Пухчо мърляв помияр се беше превърнал във верния спътник на Стамен. Намери го кутре, треперещо до кофите, има няма десетина години се изтърколиха от тогава. Следваше го неотлъчно както правят само истинските приятели. През пролетта спяха по градските пейки, лятото нощуваха на плажа, безгрижно заслушани в шепота на вълните. А когато есента обагряше короните на дърветата се приютяваха в чакалнята на гарата. С първите снежинки се появяваше и новия им дом-някой незаключен вход. И така годините си минаваха, превръщайки приятелството им в единствената опора.
От около месец мърлявият помияр, загуби зрението си и нещо сковаваше мършавото му тяло. Не можеше да се движи и затова Стамен намери една стара почти разрушена къща в края на града. Сега тя беше техния дом, без прозорци и врата, но с покрив- истински дворец. Пухчо лежеше върху проядения пуловер на приятеля си и търпеливо чакаше да чуе стъпките му. Кучешкият му живот се бе превърнал в непрогледен мрак и единствената искрица светлина си оставаше безграничната любов на двукракия.
Стамен се прибра. Извади кокалчетата и ги постави пред помияра.
Ето, друже, виж какво съм ти донесъл. Днес имах невероятен късмет- пилешки кокалаци.
Пухчо облиза ръката му и заскимтя в знак на благодарност. Пъхна мръсната си муцуна в шепите на двукракия и зачака ласките му. Стамен седна на пода и взема скованото тяло в скута си. Сълзите му се стичаха и капеха върху сплъстената козина на приятеля му.
- Не се предавай, Пухчо, ще се оправиш. С колко предизвикателства се справихме досега, спомняш си, нали, друже? И това ще отмине, ето пролетта наближава и пак ще правим онези дълги разходки. После и лятото ще дойде и пак изтегнати на плажа ще се взираме в звездите. Не ме изоставяй, приятелю,моля те!
Стамен погледна иконата, която беше оставил до проядения пуловер. Всяка нощ се бе молил на Божията майка и нейния син да помогнат на неговия спътник. Вярваше, че чудесата на двамата ще възвърнат подвижността на четирикракия.
Ето, друже, сега ще ти почета от любимата ти книга – разтвори на слука „Малкият принц„ и зачете - „Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:
Ах!... Аз ще плача
Ти си виновна – каза малкият принц – аз не ти желаех никакво зло, но поиска да те опитомя...
Разбира се – каза лисицата
Но ще плачеш – каза малкият принц
Разбира се – каза лисицата
Но тогаз ти не печелиш нищо!
Печеля - каза лисицата – иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види пак розите
Вие сте сега такива, каквото беше и моята лисица – каза малкият принц - Тя беше лисица, подобна на сто хиляди други лисици, но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в света. Вие сте хубави, но празни. За вас не може да се умре.
И се върна пак при лисицата:
Сбогом... - каза той.
Сбогом – каза лисицата – Ето я и моята тайна. Тя е много проста: най – хубавото се вижда само със сърцето. Най – същественото е невидимо за очите.“
Мърлявият помияр изхърка и слепите му очи постепенно почерняха.
Това сбогом ли беше, друже?– задавен през сълзи изплака Стамен. Зарови главата си в сплъстената козина и се отдаде на мъката си.
Трябва да е минала цяла седмица, преди Асен- Крачето да влезе в срутената къща, за да търси Стамен. През отвора, който някога е бил прозорец слънчевия сноп осветяваше картина, която създателя би нарекъл – резюме на тъгата. Върху прояден вълнен пуловер лежаха разтворена опърпана книга, а до нея иконата с Богородица и седящия в скута и младенец. Встрани, седнал на пода, застинал като в икона, Стамен държеше в скута си мърлявия помияр.
© Георги All rights reserved.
А за историята първо - много си сплел цитатът със цялата атмосфера на творбата. Второ - епитетите са добре подбрани. И трето - сюжетът е някак примамлив, всмисъл самата история излъчва нещо странно. Съгурна съм, че няма да ме разбереш, но наистина е добре.