Рисунка
В стаята е полумрак. Светлината от свещта хвърля дълги сенки върху стените. Сякаш са оживели сцени от странен античен спектакъл. Тихо е... толкова тихо, че двамата чуват дъха си. Някъде зад стъклата на прозорците остават шумният град, неприветливите сгради, праха по улиците... Но в този момент реалността не съществува. Те са извън пространството и времето.
Тя е единственото светло петно в стаята. Голотата й е някак невинна. Косите й се спускат край лицето, обгръщат раменете й и потичат като водопад по гърдите... Той я гледа безмълвно и може би завижда на къдриците, които нежно докосват бялата кожа. Някога, преди години, едно момиче го гледаше със същото доверие и обожание в очите. Някога... Било е отдавна... Било ли е изобщо?
Фитилът на свещта пращи леко, над пламъчето се издига тънък като конец дим. Светлинката е кацнала близо до гърлото на бутилката и се отразява в ръба на чашата. Виното в нея е искрящо, като рубин. Мъжът вдига бавно чашата. Стъклото в ръцете му е студено. Лека като полъх целувка с тръпчивата течност. Погледът му се спира върху нейните влажни устни. Техния вкус желае сега... Тя седи срещу него бледа, почти нереална, сякаш изрязана от тъмнината. Само игривото пламъче раздвижва сянката й в мрака. Мъжът посяга отново към чашата, но не за да отпие. Потапя върховете на пръстите си, а после ги поднася към белия лист. Капчиците течност се плъзгат по грапавата повърхност на хартията и оставят тънки кървави браздички. Очите жадно пият в мрака извивките на изящната фигура. Повтаряйки контурите, пръстите сякаш усещат мекотата на плътта. С обич извайват чертите на лицето, после се спускат в косите...
Още много пъти ръката повтаря същото движение – от чашата към листа. Той не рисува, той гали с обожание душата на една жена – търсена и ненавреме открита. Късно! Може би прекалено късно!
От бледите детайли се откроява само рубинения цвят на устните й. Не е от виното. Тя дори не е докоснала своята чаша. Ще отпие от омайващия им аромат, каквото и да става след това...
Мракът в стаята се уплътнява. Свещта изпращява гневно и оставя само тънката нишка дим да напомня за нея. Стаята е вече празна. Но не съвсем. Останала е недовършената рисунка и една недопита бутилка вино. На прага остават сърцата им, прегазени от среднощното такси. На сутринта ще се събудят в различни легла, далеч едно от друго. Споменът ще остане там някъде, скрит под купищата грижи , като сън за изживяното щастие.
* * *
Ключът изщраква остро. Ароматът от незатворената бутилка посреща чистачката. Тя, без да се огледа, припряно отваря прозореца. Изненадата, че стаята не е в безпорядък, не променя недоволното изражение на лицето й. Погледът й попада върху изоставената рисунка.
- Оставят какви ли не боклуци! – измрънква под носа си. И листът, смачкан с досада, потъва при отпадъците от другите стаи.
© Йорданка Гецова All rights reserved.
