Романтика и... аз
Имам среща с Романтика в София. Чуваме се по телефона. Той пристига с жена си и малкия си син Александър.
- Ице, къде сте?
- В еди кое си кафене.
- Как да стигна до там?
- Ти къде живееш?
- А, адреса ли ми искаш? - обяснявам му.
- Качи се на това и това и като слезеш, ние сме отсреща, аз ще те видя.
Мен трябва да ме снимат в „Другата България". От сто години живея в столицата и така са ме разглезили, че ме возят от врата до врата. Някой като ме пита къде се намира еди коя си улица, аз казвам, че съм от провинцията и не знам. Така ми е по-лесно.
Предупредила съм ги мойте, че ще излизам с Ицо. Майка ме кани за обед. Поръчала ми е да й купя лекарства.
- - Майко, нали ти казах, че имам среща?
- - Ма ти се виж там с момчето и ела, ние ще те чакаме!
Мъжът ми обикновено готви, но като нарочно през тоя ден ми се обажда да му сготвя нещо вкусничко. Вече нищо няма да си споделям с тях. Злоупотребяват с добрината ми. Пък и аз кога ли ще се науча да отказвам, не знам. Може би другото тримесечие ще пробвам.
И така, аз пак летя. Пристигам и се мятам на врата на Ицо. Нацелувах го и му казвам да ми поръча капучо и политам да си купя цигари. Що не пуши тоя Ицо, просто се чудя. В края на срещата ни обаче как пушеше... Как ме издържа това момче, просто се чудя? Аз, ако бях на негово място, щях да си шибна два шамара, ама нали си се харесвам, та не си посягам. Той ми говори тихо и нежно, аз го прекъсвам. Той ми говори, аз пак и така сто пъти. Гледа ме с големите си красиви очи, а аз се чудя къде наблизо има аптека. Хвана ме срам да го питам.
- Ице, извинявай, не те чух, повтори. - с това „повтори" мъжът ми ме намрази. Ицо, душичката, нали не ми е собствен, повтаря, какво да прави. Тоя стол не ми е удобен, местя се. Онзи също, само къде не седнах в него. Луда крава. А той нежничък, миличък, да го изядеш. Хвана ме срам от мене си. Ице, извинявай, слънчице, другия път така няма да правя. Няма да мърдам, ще стоя мирно и ще те слушам, обещавам.
Дойде Александър. Заклевам се, по-хубав е от баща си! Веднага зарязах Ицето и с Александър си поговорихме бая. Кога ли ще ми дойде акъла? Май никога. Жената на Ицо, възпитана и ни остави да си поговорим. Да си поговоря аз де. Вече трябва да си тръгвам. Каква е тая нейна шопинг терапия, много дълга бе. Или пък жената си е готина и ни остави на спокойствие.
- - Ей, Ицо, златна жена имаш! Знаеш ли аз как щях да те оставя да си пиеш кафето с някоя чума? Точно никога. Ице, обади се на жена ти да дойде да се запознаеме, че трябва да си тръгвам.
Идва милата. После на майка й разказвам:
- Ама тя тихичка, тихичка! Вие сте ми създали грешна представа за рускините, че са щури за връзване. Защо бе, мамо, така? Та се излагам пред хората.
А Ицо е юнак, щом ме издържа!!! Признавам го!!!
Ицо, предупреждавам те ИЗЛИШНО, ако кажеш, че съм се държала като дебил, няма да ти проговоря пет минути по малката стрелка, така да знаеш!
© Светлана Лажова All rights reserved.
....хехехе.Страхотно си го разказала това разказче Светле не си ни спестила май подробностите!!!
