Във всяко цвете се ражда по една фея. Феите на цветята. Тези феи са покровители на всеки човек, който носи име на цвете. Същата трябваше да бъде и съдбата на феята Ара, родена от красива бяла роза. Трябваше. Проблемът беше, че каквото и да правеше Ара, на нея не ù се отдаваше да бъде фея. Отначало, както всяка начинаеща, такава тя летеше след другите, по-опитни феи. Гледаше как те си вършат работата, обучаваше се.

Но всеки път, щом се опиташе да пробва нещо от видяното и наученото, нещата просто не се получаваха. Колкото и да се стараеше, колкото и да беше прилежна, на нея просто ù липсваше увереност. Понасяше тежко забележките, а с времето те ставаха все повече. Рано или късно обаче на всяка фея ù идва времето да стане покровител и да се докаже. И така Ара получи първата си задача - да стане покривителка и да помогне на 14 годишно момиче на име Роза.

  Роза за първа година в гимназията беше плахо и срамежливо момиче. Не говереше много, не общуваше много. Не беше лоша, дори напротив, беше много мила. Но стеснителността ù пречеше много на живота ù. Ето, гимназия, ново място, нови хора,

но тя не можеше да си намери място, не можеше да си намери приятели. Някои деца се опитваха да се сприятелят с нея, но след време се отказваха, защото Роза се свиваше в черупката си. Постепенно другите спряха да ù обръщат внимание и тя стана почти незабележима. И това ù тежеше. Искаше да бъде част от група, да има приятели, не искаше да е самотна. Искаше да се отърве от тези си качества и бъде като другите деца.

Беше твърдо решена да промени това, дори имаше план. Защото срамежливостта не беше единственото ù качество. Всъщност Роза беше много добра поетеса. Пишеше прекрасни стихове, които можеха да накарат дори неемоционалния човек да трепне.

Планът ù беше да представи едио от най-хубавите си стихотворения на конкурса за таланти, който се организираше всяка година в училището. Така се надяваше,че поне някой ще я забележи, а щом започне веднъж, тя ще може да прекрачи прага на своята черупка. Но имаше една малка подробност. Роза се срамуваше да се изправи пред толкова много хора и да рецитира. Страхуваше се, че няма да им хареса, че ще ù се присмеят, а това нямаше да го понесе. Така че положението не изглеждаше никак розово и Роза още повече се затвори в себе си.

  Ара пърхаше с крилца към мястото, където трябваше да намери Роза. А именно - нейната къща. Наистина я намери там. В градината, седнала на тревата до розовия храст, държеше една разцъфнала бяла роза и я гледаше с тъжно изражение на лицето. Ара се зачуди как да привлече вниманието ù. Знаеше, макар и не от личен опит, че повечето хора реагират доста скептично, дори налудничаво, що се отнасяше до феи и други подобни. Известно време Ара се чуди и накрая реши. Отлетя и се скри точно зад розата, която държеше момичето. Умираше от притеснение. Ами ако нещо се обърка, ако момичето реагира буйно? Освен това тя не ставаше за покровителка, това беше ясно. Защо изобщо я мъчеха така? Е, вече нямаше връщане назад, сега или никога. Феята пое дълбоко въздух, издиша и заговори иззад розата.

- Хей! Хей ти!

Роза чу глас и се огледа настрани. Причуваше ли ù се? Защото наоколо нямаше никого.

- Хей! Да, ти! Погледни насам! - чу се пак гласът.

Роза погледна към цветето и тогава Ара се показа иззад него, като се изравни с очите на момичето. В първите няколко секунди Роза гледаше трепкащото същество пред себе си с широко отворени очи. Ама то имаше крила! И беше голямо колкото палеца на ръката ù! И говореше! Роза нададе лек писък и падна по гръб на тревата. Ара се извиси над нея.

- Очаквах такава реакция - каза феята.

- Сигурно полудявам! Или сънувам! - възкликна момичето.

- Нито едното, нито другото. Ощипи се, ако искаш да се увериш, че не сънуваш.

Роза се ощипа.

- Ау!

- Видя ли, не сънуваш.

Момичето се изправи.

- Коя си ти? По-точно, какво си ти?

- Казвам се Ара и съм фея.

- Фея значи...

- Да. Не си ли чела приказки? Не знаеш ли какво е фея?

- Знам. Но феи не съществуват.

- Нали току-що се ощипа и видя, че не сънуваш. Значи съм съвсем истинска. Не се страхувай, няма да те нараня.

- Не се страхувам.

- Така ли?

- Не. Да си забелязвала какъв размер си? Мога да те смачкам като муха, ако поискам.

- Ще го направиш ли?

- Не.

- А, добре.  Виж, сигурно имаш още въпроси и затова ще мина по същество. Аз съм фея на цветята. Всеки човек с име на цвете си има фея. Тя му е покровител и му помага, когато е в трудност. Аз съм твоята фея и трябва да ти помагам. Макар че ако зависеше от мен, нямаше да е така...

- Моля?!

- Ами... не съм от най-добрите феи. Общо взето провалям почти всичко, с което се захвана. И обучението не ми вървеше... Но ето ме тук. И съм на твое разположение.

- Прекрасно. С моя късмет съм получила най-бездарната фея.

- Ей, това не беше мило.

- Ти сама го каза.

- Така е, казах го... Но вече съм тук, така че ще трябва да направим опит. Така, от каква помощ имаш нужда?

   Двете седяха в стаята на Роза и Ара четеше стихотворението, което Роза искаше да представи.

- Това е много добро! Ти имаш истинки талант.

- Благодаря. Но се съмнявам, че ще излезе наяве.

- Хм, да, не е малка пречка това, че си срамежлива. А пък и аз не съм от най-уверените, за да те окуражавам...

- Може ли да не го повтаряш непрекъснато? Така съвсем не ми помагаш.

- Извинявай.

Двете се умълчаха и останаха така около пет минути. Накрая Ара се обади:

- Мисля,че имам идея.

Тя щракна с пръсти и в ръката ù се появи малка магическа пръчица, цялата обсипана с бял брокат.

- О, боже, имаш и магическа пръчица!

- Е, нали съм фея.

Роза се съгласи с поглед. Ара завъртя пръчицата два пъти, прошепна нещо и в следващия миг на бюрото се появиха чифт очила с тънки стъкла и черни рамки. Приличаха на очила за компютър.

- Очила? - зачуди се Роза.

- Да. Сложи ги, дано подейства.

Момичето взе очилата, огледа ги от всички страни и си ги сложи.

- Олеле! - изписка тя.

- Спокойно, не викай. Какво виждаш?

- Хора, много хора. Седят на столове и чакат нещо. Всички мълчат и гледат право в...

- Теб?

- Да.

Роза свали очилата.

- Какво е това?

- Те са ти за тренировка. Поне така се надявам да стане. Ще ги слагаш и ще рецитираш стихотворението пред тези хора. Колкото по-добре се справяш, толкова повече те ще те аплодират. Така ще се отървеш от срамежливостта си и ще натрупаш самочувствие.

- Сигурна ли си,че ще получи?

- От теб зависи. Така че не губи време, до конкурса остава една седмица.

  Така репетициите започнаха. Роза слагаше очилата и рецитираше пред хората, които виждаше пред себе си. Но времето минаваше, а те стояха все така мълчаливи. А това означаваше, че Роза не може да превъзмогне проблемите си. Това още повече я обезсърчаваше. Последния ден преди конкурса само един човек беше изръкопляскал леко. Но един не беше достатъчен.

- Ще се откажа - каза Роза на Ара вечерта преди конкурса.

- Не! Не бива! Ще се справиш!

- Няма! Не мога! По-добре да се откажа, преди да съм станала за смях.

- Не можеш да се откажеш! Ами аз?!

- Какво ти?

- Ако не успея с теб, няма да успея никога да стана добра покровителка. Не разбираш ли? Това не е изпитание само за теб.

Роза погледа известно време малката фея и видя тревогата и тъгата и в нейните очи. Все пак тя искаше да ù помогне. Не я биваше много, но ето че не беше побягнала, а се опитваше да стане добра. Роза ù дължеше поне това.

- Добре. Но не обещавам, че ще се справя. Да слагам ли очилата и утре в училище?

- Не. Целта е да рецитираш пред истински хора.

   На другия ден след часовете училището беше пълно. Деца, учители, родители дошли да подкрепят децата си. Родителите на Роза също бяха там. И те много искаха дъщеря им да се справи, защото бяха убедени в нейния талант.

Конкурсът започна. Имаше наистина добри представяния. Други не толкова, трети - направо катастрофални. Най-сетне дойде редът на Роза.

- Как си? - попита Ара, която беше кацнала на рамото ù.

- Зле. Ужасно.

- Нали няма да повръщаш?

- Нядавам се, че не. Само това остава.

- Всичко ще бъде наред. Върви сега.

Ара отлетя, а Роза излезе, щом учителката обяви нейното име. Момичето застана пред публиката. Лицето ù беше бяло като платно, ръцете ù бяха ледени и стискаха хартията, на която беше стихотворението.

,,Добре, сега или никога” - каза си тя. Вдиша и издиша, погледна родителите си, които ù кимнаха окуражително. После отнова обърна поглед към публиката и зачете.

Гласът ù излизаше ясен и висок, изговаряше думите правилно, без да се запъне.

Щом приключи, в залата се възцари тишина, която трая около 10 секунди, които се сториха на Роза от най-дългите в живота ù. И тогава някой изръкопляска силно. После още някой. И трети. Скоро залата избухна в аплодисменти, всички пляскаха силно, дори се чуваха окуражителни подсвирквания. Роза успя. Отначало тя не можеше да реагира, после плахо се усмихна, поклони се два пъти и се скри зад завесета.

Там я чакаше Ара.

- Успя! Ти успя! Браво! Ура, ти успя! - пискаше феята и весело пърхаше с крилца.

- Да, успях! Не мога да повярвам! Успях! Успях!

Сега Роза се смееше с цяло гърло. Съучениците ù я поздравяваха, учителите ù казваха колко добро е било стихотворението, родителите ù бяха много горди.

   Вечерта Ара и Роза отново бяха в стаята ù.

- Е, какво ще правиш сега? - попита Роза.

- Вече официално съм покровителка, така че ще имам доста работа. И други хора ще се нуждаят от мен. Но ще се справя, знам, че ще се справя.

- Ще те видя ли пак?

- Разбира се. Когато имаш нужда, аз ще идвам. Но нещо ми подсказва, че май оттук нататък ще се оправяш и сама. Но все пак ще идвам да те наглеждам.

- Ще се радвам.

Двете се усмихнаха. Ара накара очилата да изчезнат и вече беше време да си тръгва.

Тя литна до отворения прозорец, кацна на перваза и се обърна към Роза.

- До нови срещи.

- До нови срещи. И ти благодаря за всичко, нямаше да успея, ако не беше ти.

Ара кимна.

- И аз ти благодаря.

После излетя през прозореца и се понесе към луната.