1.

 

 

 

Спомням си всичко като че беше вчера...

Реших пропусна яденето и да се захвана с домашното.

Съвсем скоро щях да се махна оттук. Оставаше още една седмица, за да се уредят документите. Докато се качвах към спалните помещения, главата ми беше пълна с разнообразни образи. Нямах идея какво е да живееш само с двама човека. Може би щях да бъда щастлива. Коридорът бе полутъмен и тих. Всички бяха все още на вечеря.

Отворих вратата. В мрака белите легла сияеха. Усещаше се миризма на перилен препарат. Явно следобеда са сменили спалното бельо. Тръгнах към леглото си в дъното под прозореца и отворих чекмеджето с учебниците. Запалих нощната лампа и се сетих за мечтата да отида да уча в „Хогуортс”. Да, луда съм на тема Хари Потър. Бях безумно влюбена в него и си представях как един ден ще се оженим. Ревнувах страхотно от Джини Уизли и я мразех. Четях книгите, гледах филмите и чаках да навърша единайсет години, за да получа писмо от „Хогуортс”. Дори си въобразявах, че правя магии.

Сега още съм побъркана фенка. Вече не вярвам, че е истина, но често преди да заспя си чета от някоя от седемте книги.

Разгърнах учебника по история и смръщих вежди срещу двете страници урок. Разположих се по корем върху завивката, кръстосах крака във въздуха и започнах да чета.

Откакто се помня все съм се стараела в училище. Не прекалено, но все пак прилично. Поддържах успех между четири, пет и рядко шест. Предпочитах обаче да чета, да играя навън и да спортувам, вместо да си науча урока. В дома бях сравнително примерна, нямах особени разправии с възпитателите или с децата. Имах няколко приятели, дори гадже. Мислех, че съм от много напредналите щом още на десет имам приятел. Представете си що за връзка е било. Помагах на едно момиче, две години по-малко от мен, което не се справяше изобщо в училище. Бързо си научавах и отивах при нея. Явно обясненията ми бяха разбираеми, защото на другия ден тя отиваше спокойна на училище. Смяташе ме за по-голяма сестра, предполагам, и ме обичаше. Дори сега чаках да дойде при мен и да ме помоли да й помогна. Казва се Бианка и прилича  на ангел – златноруса, къдрава, с кръгли сини очи и снежнобяла кожа. Чувствах я като сестра, може би дори и малко като дъщеря (имах се за страшно пораснала).

Бианка много се разстрои, когато разбра, че напускам дома. Казах й, че ще се виждаме, но си нямам и на идея дали думите ми са осъществими. Тя имаше добра душа, а и отсега си личеше, че ще бъде истинска красавица. Бях убедена, че сапфирените й очи ще подкосяват краката на всеки мъж. Бих искала да я взема с мен, но няма начин. Разлистих страницата и обърнах глава към прозореца. Беше ранна есен. Листата на дърветата бяха тъмнооранжеви и лимоново жълти и лесно се откъсваха. Във въздуха миришеше на лед. В момента небето беше със студения зимен цвят на незабравки и много бързо потъмняваше. В спалното помещение вече беше съвсем тъмно. Единствената светлина идваше от нощната ми лампа.

Тайнствено изскърцване изпрати тръпки във вените ми. Рязко се завъртях и видях, че някой е влязъл. Дребна, тънка фигурка тръгна към мен.

-Бианка – усмихнах се – Чаках те.

-Здрасти, Даниел – седна тя до мен на леглото, а аз кръстосах крака по турски и я погледнах – Защо не дойде на вечеря? Имаше руло „Стефани”. С картофено пюре.

-Не бях гладна – отметнах русите къдрици от очите й и попитах – Какво ще учим сега?

-Физика – извинително измънка Бианка и вдигна невинни очи към мен.

-Добре. Донеси учебника.

Прекарах останалата част от вечерта в обяснения. Докато момичето четеше урока, аз се вглеждах в нея и се чудех какво й е. Не изглеждаше изостанала в развитието си, не беше и глупава. Говореше съвсем нормално, с прилична скорост, без да търси думите. Ходехме в различни училища и нямах представа как се държи в клас.

Някъде към десет и половина огладнях и реших да сляза до магазинчето. По пътя наобратно се сблъсках с Данте, бившето ми гадже.

-О, Даниел – смигна той – Здрасти, коте.

Завъртях засмяна очи. Въпреки, че скъсахме, сме приятели. Прибрах кроасана и чипса в чантата си и метнах ръце около него.

-Как си?

Тръгнахме заедно нагоре към общата стая. По пътя си приказвахме весело, а когато стигнахме в дневната, Данте отиде при приятелите си. Седнах между Бианка и Ерика и отворих кроасана. Ерика е другата ми най-добра приятелка. Притежава екзотична красота. Кожата й е с цвят на кафе с малко капнато мляко, косата й е прелестна като натурален шоколад, а очите й са черни като маслини. Тялото й е дълго и стегнато, а дупето й е типичното бразилско задниче. Красавица ми е тя. Бианка седеше с ръце пред себе си, отпусната, замечтана и унесена. Ерика се пресегна, хвана ръката ми и отхапа юнашка хапка от кроасана. Засмяхме се едновременно. Единият телевизор беше включен и няколко хлапета гледаха „Гняв”, докато ядяха пуканки.

Всъщност съм извадила късмет. Тук прилича повече на общежитие, отколкото на дом за изоставени деца. Личеше си, че домът получава редовно дарения и то солидни. Имаме си плазмени телевизори, удобни легла, прилични бани, качествена храна и въобще много добри условия за живот. Винаги е чисто и подредено.

-Много ми е интересно какво ще е приемното ти семейство – сподели Ерика, откъсвайки очи от гадната сцена в „Гняв” и се облегна на масата – Как ли ще се държат с теб, дали няма да те тормозят.

-Надявам се всичко да е наред – въздъхнах – Когато ги видях, ми се сториха приятни и добронамерени. Не знам – свих рамене.

-Милата ми – целуна ме Ерика по бузата – Исках да те питам нещо. Ще търсиш ли биологичните си родители?

Поклатих глава.

-Няма смисъл. Те са ме изхвърлили и не са ме искали, аз защо да искам да ги виждам? Мисля да ходя да си лягам – протегнах се и се прозях с широко отворена уста.

Пожелах „лека нощ” на двете си приятелки и се отправих към спалното помещение. Взех си хавлията, влязох в банята тананикайки, и се приготвих за дълъг релаксиращ душ. Застанах пред голямото огледало над редицата мивки и започнах да търкам усилено зъбите си, за да премахна и последните остатъци от кроасана. От огледалото ме погледнаха две големи бадемовидни очи със зелени и керемидени пръски в жълтите ириси, оградени от черни, гъсти, не особено дълги мигли. Косата ми падаше през рамото от едната страна, дълга, вълниста, с естествени чупки, гъста с цвят на тъмен лешник. Овалното ми, заострено лице беше бледо. Белите ми, леко широки рамене контрастираха с виненочервената хавлия, увита около тялото ми. И досега съм си такава.

Изплюх пяната и изплакнах уста. Тръгнах към една от свободните душ кабинки и до ушите ми достигна приглушен прелъстителен смях. Завъртях очи. Явно Алберта пак се беше пъхнала под душа с Игнацио. Подсмихвайки се, дръпнах плъзгащата врата и започнах да се къпя.

След малко дочух кикот и от двете ми страни вратите се затръшнаха.

-Ама как ме погледна, а? – един висок, звънлив глас се обади отляво.

-Да, да, видях. Ама и ти си била една... О, боже, чакай, че се изгорих. Ау. А , сега е добре – отговори друг, дрезгав, но приятен глас. После се разсмя.

-Разбира се, че ще я цапардосам. За каква се мисли, бе? – изсумтя високият глас.

Разпознах Грация и Летиция, които бяха с две-три години по-големи от мен.

Легнах си, освежена и сънлива. Увих се хубаво със завивката и се обърнах към прозореца. Небето беше тъмнотюркоазено с трепкащи платинени звезди. Около ъглите се чуваха тихите пръсти на вятъра опипващи потайно всеки сантиметър от сградата.

Въздъхнах както се сетих за утрешното контролно по химия. Затворих очи и си представих приемното си семейство. Бях наистина ужасно притеснена и не знаех как да се държа с тях, как да им говоря, как изобщо да живея с тях. Имах обаче добро предчувствие. Според мен всичко щеше да се нареди.

Заспах неусетно, затоплена и отпусната. Съня ме притегли в обятията си и притисна главата ми до гърдите си.

 

 

 

 

 

 

 

2.

 

Устните й се впиваха в моите с парливата настойчивост на плътското желание. Сключвах пръсти в косата й и я притисках все по-плътно до себе си.

Беше среднощ. Циферблата на светещия в тъмното часовник на стената показваше дванайсет и четирийсет. Аманда лежеше в обятията ми и прокарваше ръка по шията ми.

-Само ако нашите знаеха какво правя в момента – промълви тя ухилена – Баща ми щеше да получи инфаркт.

-Е, затова не знаят – засмях се и отметнах русата й коса – Какво им каза?

-Че съм останала при Никол. И нея предупредих.

Разсмях се отново. Целунах я по челото и се сетих за Клоуи. Размърдах се леко гузно.

-Искаш ли да хапнем нещо? Малка среднощна закуска? – предложих.

-Става.

Слязохме в кухнята. Тази нощ бях сам. Майка ми и баща ми бяха извън страната за два дни. Именно затова бях поканил Аманда. Смачкахме чаршафите в спалнята на родителите ми, после и в моята стая, а тя беше очарована от цялата къща. Аз си бях свикнал и не се впечатлявах особено. С много пари, разбира се, че ще имаш хубава къща. Всичко беше скъпо и луксозно, два пъти в седмицата идваше една симпатична жена, която почистваше и оправяше всичко. Нямахме готвачка, защото майка ми държеше тя да готви (всъщност честичко поръчваше храна от ресторант, но както и да е). Когато тя готвеше, ястията понякога бяха сложни и със странни имена, но вкусни и пикантни.

-Добре, да видим – отворих вратата на хладилника и надзърнах вътре – Има лазаня, във фризера има морски дарове, между другото аз не ги ям изобщо, някакъв шоколадов крем с маскарпоне, май беше, и миризливи френски сирена.

Аманда стоеше в средата на кухнята, само по бикини. Еха... Направо да подсвирнеш. Очите ми опипваха голото й тяло. Имаше дълга пшенично руса коса, кръгли сини очи и чувствени устни. Брадичката й беше остра и дръзко издадена напред. Тялото й бе красиво, дупето – сладко и меко, а гърдите страхотни. Краката й не бяха от най-дългите, но пък за сметка на това – палави и гладки.

-Искам нещо сладко – тръгна тя към мен и се притисна в тялото ми – Макар че, устните ти трябва да са ми достатъчни...

Подсмихнах се и извадих два крема и две лъжички от шкафа. За всеки случай измъкнах и лазанята и я сложих в микровълновата. Бях доста гладен.

Седнахме на високите столове на барплота и се заловихме с храната. Млечната светлина в кухнята, излъчвана само от аспиратора играеше по кожата й. Да си беше сложила поне сутиена. Сега не можех да я погледна въобще в лицето.

-Санд, направо не мога да повярвам, че съм тук сега! – възкликна Аманда – Знаеш ли колко момичета искат да са на мое място?

-Важното е, че ти си с мен – свих рамене и напълних устата си с крем.

-Няма да те дам на никоя друга – закани се тя – Ти си мой.

-Твой съм – съгласих се и наистина го вярвах, защото Аманда вече беше зарязала яденето и се наместваше в скута ми. Шоколадовият й дъх  облъхна шията ми. След малко тя се дръпна и ме остави с пръст в уста. Смеейки се, приятелката ми  се захвана с крема.

Страшно харесвах външния й вид и поведението й, харесвах отношението й, харесвах как ме караше да се чувствам. Особено ако бях потърсил Никълъс преди това... Така подсилвах ефекта от сексуалните качества на Аманда и откачах. Не се бях влюбвал в нито едно от момичетата, с които ходех. Бях с тях, защото бяха красиви и лъскави и усещах, че ги привличам точно толкова, колкото и те мен, а дори и малко повече. Знаех, че и парите ми оказват голямо влияние, но не ми пукаше особено. Аманда не беше по-различна. Честно казано, бях с нея заради секса.

-А, утре вечерта сме на купон у Никълъс – Аманда се мъчеше да обере всяка молекулка крем от чашата.

-Добре, ще отидем.

Никълъс беше моят дилър. Не прекалявах с наркотиците,  само марухана и колкото да се почувствам в еуфория и да се справя по-добре в леглото. Никълъс снабдяваше още няколко момчета от компанията. Той работеше само с богаташчета.

-Сега се сетих. Имам нещо за теб – скочих от стола и преди тя да реагира, се отправих към стаята си. Поредният подарък. Като си помисля колко пари съм пръснал по гаджетата си... Много повече отколкото за наркотици. Половината дрехи на Аманда бяха от мен. Купени от скъпи маркови магазини. През лятото я заведох на море. Две седмици аз плащах всичко. Не че ми пречи. И без това родителите ми са невъзможно богати.

Докато вървях към стаята, погледа ми беше привлечен от движение в сумрачния коридор. Видях отражението си в огледалото на стената. Не само парите ми имаха значение. Външния ми вид не беше изобщо лош. Имах черна, права коса, с падащ кичур от едната страна на челото, зелени като смарагди очи и красива уста. Тялото ми беше едро, мускулесто и стегнато. Бях висок точно два метра. Ходех на фитнес през ден и всеки ден плувах в басейна.

Извадих кутийката за бижута и се върнах при Аманда. Тя беше нападнала лазанята и ме погледна с ангелски очи, когато седнах.

-Извинявай, мирише много добре – и се облиза.

-Заповядай, надявам се да ти хареса – протегнах кутията към нея. Сините й очи се разшириха, когато пръстите й подхванаха меката кадифена кутийка. Отвори я и ахна.

-Санд... За мен ли е?

Вътре лежеше красива диамантена гривна. Беше фина и изящна точно като нея. Срещнахме погледи.

-Миличкък, това да не са истински диаманти...? – бе толкова красива, седнала пред мен гола, изненадана, зарадвана.

-Мислиш ли, че бих купил нещо изкуствено? И то за теб? – по лицето ми се разля усмивка.  

-О, Санд! – Аманда се наклони към мен, уви ръце около мен и започна да ме целува – Благодаря ти, много ти благодаря. Прекрасен си!

Притиснах я към себе си и отвърнах на целувките й. Хванах краката й и ги наместх на кръста си.

На сутринта закарах Аманда с колата до университета и се върнах. Попринцип и аз трябваше да съм с нея на лекции. Но реших да пропусна една година, за да си почина. Завърших  гимназията и се разбрах с родителите си една година да правя каквото си искам. Те нямаха нищо против, защото и без това фирмите щяха да останат за мен.

И сега живеех съвсем безгрижно, вместо да се запиша в университета. Купони, момичета, дрога, пари. Прибрах се и си направих стабилна доза кафе. Седнах по боксерки на кухненския стол и пуснах телевизора. Слънцето бавно вкарваше лъчите си в стаята. Октомврийският въздух блестеше като стъкло. Хладния вятър се заиграваше с косите на хората, а листата на дърветата падаха безшумно, жълти, оранжеви и червени.

Тъй като не бях почти мигнал през нощта (как Аманда успя да стане навреме не знам) и въпреки литрите кафе ми се спеше страховито се разположих на дивана и затворих очи. Монотонното ломотене на телевизора с намален звук ме унасяше. Кръстосах крака в глезените, сложих ръце под главата си и се изтегнах като котарак на припек.

С чувство на неприятна, но все пак сънлива тежест си припомних Клоуи отново. Зарязах я заради Аманда преди половин година. Бяхме заедно само два месеца (а да си призная, аз спях с Аманда и докато бях с Клоуи). Тя беше влюбена в мен и изпадна в депресия, след като се разделихме. Нямах никаква вина. Мислех, че и тя е като останалите момичета, които искат парите ми и завистта на околните. Преди една седмица се бях видял с нея и прекарахме една нощ заедно. Изпитах внезапна страст. Клоуи се поддаде. После си тръгнах отново и тя пак се депресира.

Обърнах се на една страна и усетих как се унасям.

Внезапен звън ме събуди. Изправих се стреснат и объркан започнах да се озъртам. Телефонът ми светеше, на екрана пишеше „Марта”. По устните ми се разля усмивка.

-Съкровище! – възкликна тя, след като вдигнах – Как е моят принц?

-Марта, радвам се да те чуя. Супер съм. А ти? Как е почивката?

-Точно затова ти се обаждам – хитро се подсмихна тя – Върнах се вчера и сега съм самичка.

Прехапах устна.

-Ако ти е скучно, мога да дойда да те разсея – предложих ухилен.

-Щом настояваш – изсмя се Марта.

-До петнайсет минути съм при теб – обещах и затворих. Взех бърз душ, облякох черна тениска и светлосини дънки, напръсках се с парфюм и отпраших към дома на Марта. Бях с колата и пристигнах точно за петнайсет минути.

Марта ме дръпна вътре. Беше полугола. Носеше яркочервен корсет и жартиери. Почувствах се като бик. Яркочервеното бельо и златистата кожа ме подлудиха. Косата й с цвят на черен шоколад се разстилаше по гърдите й. Воднистите й очи светеха от желание. Желание към мен.

-Леле – обходих я с поглед – Леле...

-Харесва ли ти? – промълви Марта и се прилепи до мен. По тялото ми премина искра. Устните ни се долепиха. Стори ми се, че кожата ми се е подпалила. Долових парфюма й. Помислих си, че започвам да обезумявам.

-Харесва ли ти, Санди? – повтори тя през мъркащ шепот.

-Върха си – прошепнах и смъкнах устните си към шията й, където парфюмът й ухаеше най-силно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

3.

 

-Може ли личната Ви карта?

-Защо е необходимо? – сопна се недоволно младият мъж. Изглеждаше отегчен и изморен.

-Такава е нашата работна политика – усмихнах се срещу начумереното лице – Трябва да сте пълнолетен, за да можете да си купите алкохол и цигари.

-Ето тъпата лична карта – метна той към мен документа – На двайсет и четири съм, надявам се да е достатъчно.

-Тогава не виждам проблем – върнах му картата и му подадох торбичката с двете бутилки – Четирийсет и три и шейсет и три.

Мъжът метна към мен банкнотите и с кисела физиономия си взе нещата.

-Приятен ден! – подвикнах след него. Той не реагира. Засмях се и се облегнах на фризера. Мърморещите, киселите, недоволните, заядливите клиенти не ме дразнеха. Държах се любезно с всички и изобщо не ме интересуваше дали ще ме обиждат или ще ми се усмихват.

Помислих си за сина си. Как ли е, какво ли прави? Знаех, че с наетата детегледачка от Симон ще е добре, но се чувствах толкова неудобно, че чак ми се плачеше.

Симон беше майката на най-добрата ми приятелка Емилия. Докато бях на училище и на работа една млада жена се грижеше за Борис. Живеех у тях, докато завърша училище, после щях вече да започна да работя на пълен работен ден и да си намеря собствено жилище.

Симон не ходеше на работа. Занимаваше се отвреме-навреме с благотворителност. Беше красива жена, леко понапълняла с времето, но все пак поддържана, облечена винаги с вкус. Съпругът й и бащата на Емилия, Уилям, беше бизнесмен, изкарваше страшни пари и постоянно отсъстваше от къщи заради работата си.

Когато родителите ми ме изхърлиха, аз отидох право при Емилия. Симон и Уилям ме посрещнаха като собствена дъщеря и ме приеха в дома си. Нямах къде другаде да отида. Беше ми страшно неудобно, че ще живея у тях. Предложих им да им плащам наем, но те не искаха и да чуят. Тогава настоях поне хонорара на детегледачката да е моя грижа. Отново получих отказ. Майка ми и баща ми също бяха богати, но не бяха такива. Нямаха място в сърцата си дори за собствената си дъщеря и внука си.

Оставаше ми още една година училище. После вече щях да се освободя от тегнещото чувство, че съм в тежест на някого.

Всеки ден след училище работех в един от онези денонощни магазини, продаващи абсолютно всичко за хапване и пийване. Има ги навсякъде. Продават се всякакви марки акохол, от най-долнопробни, до космически скъпи, всякакви видове цигари, разнообразни сладости, дребни залъгалки за стомаха, сладоледи, чипсове, хранителни продукти и безалкохолни напитки.

Звукът на електронната камбанка от отварянето на вратата ме извади от мислите ми. Изправих се и застанах на касата.

-Ку – ку!

Вдигнах поглед и видях бялоруса сивоока хубавица, ухилена срещу мен.

-Емилия! – възкликнах радостно – Какво правиш тук?

-Забелязах, че смяната ти свършва след половин час и реших да намина, да те взема. Можем да хапнем пица и да се разходим. Какво ще кажеш?

-Звучи супер – усмихнах се – Но какво ще правим с Борис?

-Ще го вземем с нас – безгрижно възкликна Емилия и започна да разглежда шоколадите – И на него ще му хареса да го разходим малко. Времето е хубаво... Да, ето този ще си взема.

Тя си избра шоколад с йогурт и кафе.

В шест и десет пристигна Марина. Тя беше другата продавачка, с която се сменяхме. Беше на двайсет години и носеше тежък грим. Имаше широка усмивка и бе много добродушна.

Предадох й щафетата и излязох в есенната вечер с Емилия. Небето беше наситено светлосиньо, с хладни аметистови облаци, поръбени със злато от залязващото слънце. Тръгнахме по улицата към къщата на Емилия.

Симон си лакираше ноктите на масата в хола. Поздравихме я и тя весело ни се усмихна.

-Патриция, Клементина си тръгна преди двайсет минути и Борис вече плаче за теб – уведоми ме тя. Хукнах по стълбите към стаята си. Страхотна къща. Голяма, просторна и красиво обзаведена. Прилича на моята, но не исках да се сещам за там. Болката беше още прясна. Дочух плача на момчето и се разбързах.

Взех го в ръцете си и го залюлях. През черните му очи сякаш ме погледна баща му. Борис. Момчето, което казваше, че ме обожава, което казваше, че съм единствена, което ревнуваше дори от приятелките ми. Борис. Момчето, което вдигна скандал, когато разбра, че съм бременна. Каза, че бебето не е негово. Каза, че съм спала с целия град. Че съм уличница.

Избърсах сълзите, потекли по бузите ми и целунах сина си по челото. Гърлото ми беше свито като юмрук. Станах и взех биберона. После му приготвих млякото, защото аз нямах кърма. Малкият беше спрял да плаче и лакомо смучеше от шишето. Погалих го по косата и отново се разплаках. Парещите сълзи закапаха по гърдите ми.  Майка ми и баща не ми липсваха колкото бе редно, Борис чезнеше в мъглата на спомена. И напоследък не плачех заради тях или него. За мен вече един човек бе много по-важен и ми се струваше, че се изплъзва, изплъзва се...

Понякога в сърцето ми боцкаха тънки иглички омраза към собственото ми бебе. След секунди обаче се опомнях, разтърсвах глава и го вземах в ръцете си.

-Патриция?

Избърсах лице и се обърнах. Емилия стоеше на вратата, облечена в домашен карминеночервен комплект. Беше без грим и изглеждаше напрегната.

-Здрасти.

-Какво се е случило? Защо плачеш?

Тя се спусна към мен и седна на леглото.

-Деймиън – промърморих – Много го обичам...  

-Патриция...

-Не, не, няма да мисля лоши неща... Знам, че и той ме обича... Но виждам, че понякога му идва в повече... Заради бебето. А то не е негов син.

-Разбира се – Емилия хвърли ръка през рамото ми – Вие сте сякаш два елемента на едно цяло. Той е луд по теб. Всички го казват. А за Борис въобще не говори, сигурна съм, че Деймиън го приема почти като син. Няма да те изостави. Просто му е трудно, както и на теб.

-Точно така. Ние сме един за друг. Просто напоследък се пренапрягам – избърсах си носа и потупах бебето по гърба, за да се оригне.

-Виждам – поклати глава приятелката ми – Прекалено много се стараеш. Как издържаш на напрежението, нямам си и на идея.

-Имам ли избор? – въздъхнах и бръкнах в чантата, за да извадя някой учебник.

-Добре – потупа ме по рамото Емилия – Хайде, аз слизам долу, да си гледам сериала. После ще излезем.

-Окей, върви – кимнах. Тя излезе и внимателно затвори вратата.

Прекарах около два часа в учене.  

Когато влязох в луксозната баня да се изкъпя, очите ми попаднаха върху огледалото с форма на рубин. Оттам ме погледнаха яркозелените ми ириси и бялото кръгло лице, оградено от тъмночервена коса с цвят на вишна. Под очите ми имаше сенки. Не беше Борис, не той ми липсваше. Усещах кухата липса на спомена за момчето, което той никога не е бил.  

Изляхохме с Емилия и бебето. Свежият вечерен въздух разведри малко мрачните ми мисли. Взехме си по един голям сандвич и започнахме да се разхождаме в парка с бебето. То се чувстваше прекрасно. През цялото време бърбореше неразбираемо, но долавях по някоя и друга дума. Обсъждахме сериала и дотолкова се бях задълбочила в съдбата на героите, че почти не забелязах Деймиън, който изникна от тъмнината и се усмихна.

 

 

 

 

 

4.

        

 

Затворих книгата и потърках очи изморено. Ръчният ми часовник показваше двайсет минути след един. Изправих се, протегнах се и се прозинах широко.

Докато търках зъбите си в банята, се взирах в отражението си и търсех красота в себе си. Стоманено сините ми очи грееха в контраст със зловещите тъмни белези. По цялата половина на лицето ми, дълги, обграждащи очите и устата. Роден съм белязан. Косата ми беше руса, с цвета на обедно слънце. Имам широки рамене, дълги крака и плосък корем. Жалко. Изплюх пяната отвратено и изплакнах уста.

Сигурно на хората им е интересно защо не са ми направили пластична операция. Все пак не живеем в Средновековието. Е, да, това е вярно, но аз съм хемофилик. Мога да умра от една драскотинка.

Почесах се по ухото и избърсах лице.

Хвърлих се в леглото по боксерки и изгасих лампата.  Попринцип не се отдавах на самосъжаления, но сега наистина бях в лошо настроение. Завих се и затворих очи. Сънят обикновено ме спохожда бързо, обаче днес се правеше на интересен. Размислих се.

Работата е там, че бях влюбен. Да, отчайващо влюбен в една моя съученичка. На нищо не се надявах, нищо не можех да искам.

Казваше се Мирабела. Беше най-красивото момиче, което бях виждал. Тъмновиолетови очи, дълга къдрава черна коса с оттенък на червено вино. Краката й бяха космически дълги и, въпреки че не беше от най-слабите момичета, както беше модрено, тя притежаваше омайващ сексапил и лъскава красота. Седеше два чина пред мен. Съучениците ми я обожаваха, всички й бяха приятели, а момчетата непрекъснато я сваляха.

Любувах й се от разстояние. Тя изобщо не ме поглеждаше. На няколко пъти се опита да поиска да препише домашно от мен, но аз категорично отказах. Твърдо заявих, че не мога да й помогна. Не понасях да бъда унижаван. Не понасях да се показвам слаб.

Ходех с изправени рамене и високо вдигната глава. Държах се уверено и студено със всички. Нямах приятели, въпреки че разговарях със съучениците си. Бях свикнал всичко да си върша сам. Сядах на последния чин в клас, отново сам.

Отворих очи и погледнах есенния мрак. Подпрях се на лакът и въздъхнах. Потърках единия от белезите си. Както и очаквах, коремът ми сякаш потъна. Никога не съм мислил за самоубийство. Усмихнах се в мрака.

Пред очите ми израстна Мирабела. Засмяна, красива, съблазнителна. Тежките й къдрици се посипват по гърдите и раменете й като стърготини от натурален шоколад с вино. През миража до мен достига ароматът на парфюма й. Изкусителните й устни се приближават до моите, ръцете й ме обвиват...

Стреснах се и подскочих. Претъркулих се по корем и с пламнало чело зарових обезобразеното си лице във възглавницата. Унесох се трудно и потънах в неспокоен сън.

Сънувах объркани, размазани сенки и силуети. Обръщах се, събуждах се и пъшках. Въпреки, че беше октомври ме обливаха горещи вълни. Накрая не издържах и скочих от леглото. Беше едва три сутринта.

Студеният душ освежи избухналата ми в пламъци глава. Умът ми се поукроти.

Нощта беше разхлаждаща, свежа и благосклонна. Седнах на терасата с чаша кафе и цигара между пръстите си. Горчиво-тръпчивият пушек изпълни устата ми с приятна топлина.

Малко по-късно днес ме чакаше гадно контролно по история. Надявах се да се справя, въпреки тежката нощ. Всъщност нямаше никакво значение. Издишвах синкави струйки дим към бездънното небе.

-Флориан?

Обърнах се  бавно и видях майка си, по пижама, бледа, сънена.

-Да, мамо?

-Защо си буден по това време, миличък?

-Не мога да спя. Лягай си. Няма страшно.

През тъмнината долових проблясъка на съжаление в очите й, който толкова мразех. Стиснах зъби.

-Спокойно, мамо. Моля те.

-Добре, Флориан. Лека нощ.

Не можах да не забележа тръпката на страх, която премина по лицето й, когато ме погледна отблизо. Отпих кафе.

Хоризонтът вече се поръбваше с прасковено златисто. Изобщо не бях усетил кога са минали три часа. Вдишах ранносутрешния смразяващ въздух и влязох вътре, за да си направя нещо за закуска. Докато притисках филиите в пресата за сандвичи, майка ми и баща ми дойдоха в кухнята. И двамата вече бяха облечени.

-Искате ли сандвичи? – попитах, вадейки своите.

-Аз ще хапна плодове – каза майка ми и си наля кафе от чайника.

-Татко?

-Ще сгъна един – весело обяви баща ми и ме потупа по гърба.

Закусихме заедно, докато зяпахме сутрешният блок на новините.

Качих се в тъмносинята си кола и подкарах към училището под хладните платинени лъчи на есенното слънце. Тръгнах с изправен гръб през паркинга.

Часовете се нижеха един след друг, мудно, разтеглено. Минавах от кабинет в кабинет, разсеян и уморен. Контролното по история не ми направи особено впечатление. Очаквах да е турдно, странно.

Мирабела днес носеше прилепнали дънки с цвят на къпини и бяла блуза с голи рамене. Съзерцавах я прехласнат, ядосан на себе си, нещастен.

Облегнах се на чина, докато си водех записки в часа по литература. Повдигнах леко очи и стоманеносините ми ириси се докоснаха до НЕЯ. Въздъхнах и стиснах зъби.

В следващия момент тя се завъртя и за моя най-голяма изненада ми се усмихна. После се завъртя и ме остави да гледам към нея като омагьосан.

След последния час Мирабела се приближи към мен с плавна походка. Сърцето ми се разтуптя и почти спря въздуха в гърлото ми. Вдигнах лице към нея и с безизразна физиономия зачаках да видя за какво е дошла.

-Флориан? Може ли да те помоля за нещо? – гласът й беше невероятно нежен. По кожата ми полазиха вълнички копнеж.

-Какво искаш? – попитах уж безразлично.

-Имаш ли възможност да ми помогнеш малко с математиката? – гледаше ме умоляващо, разтапящо, неустоимо.

-Какво означава това? Да препишеш задачите, нали?

-Моля те – измърка Мирабела и се приближи съвсем плътно до мен. Усетих топлината на тялото й и парфюма й. През гръбнака ми мина гореща тръпка.

-Ще си ги решиш сама – отсякох – Понапъни си хубавата главица, няма да ти окапе косичката.

Гневното й изражение ме прониза като леден нож. Какво ли не бих дал тя да се усмихва заради мен. Какво ли не бих дал да я карам да се чувства щастлива. Но това бяха само неосъществими мечти.

Събрах си нещата, натъпках ги в раницата, метнах я на рамо и се отправих към вратата.

-Чао, Мирабела!

Веднага щом затворих вратата, в очите ми избиха сълзи. Примигах, изправих глава и се запътих към изхода.

Слънцето грееше, но топлината на лъчите му така и не достигаше до кожата ми.           

    

 

 

 

 

 

 

5.

 

 

Приведох се леко над пропастта. Беше изключително красиво. Сутрешният въздух се врязваше в дробовете и прочистваше ума. Вдъхнах дълбоко. Тук бях много далеч. Бях далеч от всичко, откъснат, най-вече далеч от Мирабела. Изгарящата болка, която ми причиняваше, се притъпяваше, когато излезех сам сред природата.

Безкрайното море от кехлибарени и рубинени листа под мен сякаш ме приканваше да полетя към него. Седнах по турски на ръба на скалата върху якето си. Небето беше млечно прасковено, преливащо в синьо, бледо, есенно, все още с дъх на нощ.

Извадих един сандвич и започнах бавно да дъвча. Пред мен се простираха извечните върхове на планината, покрити с бял сняг, безразлични, безсмъртни, безмълвни. Очите ми обхождаха хребетите, подпалени от скоро изгрялото слънце. Отпих от енергийната напитка. Чувствах се доста добре. Бях спокоен и отвлечен.

След сандвича запалих цигара. Синкавият пушек се накъдри в мразовития въздух, проблесна, като че ли, и бавно се разми. Отнякъде дочух висок глас, но не разбрах какво каза. След малко долових стъпки. Не се обърнах. Бяха момиче и момче. Или мъж и жена. Не знам.

За съжаление мислите ми литнаха към Мирабела. Колкото повече мислех за нея, толкова повече я намразвах. Намразвах и себе си, че я обичам. Пръстите ми затрепериха. Спомних си колко много се приближи до мен последния път. Отново усетих парфюма и топлината на тялото й.

Скочих на крака, исках да избягам от болезнените образи. Тръгнах по утъпканата пътека покрай скалите и широколистните дървета. Листата падаха безропотно.

Вървях бавно, допушвайки цигарата. Заревото подпалваше всичко наоколо. Беше студено. В душата ми отново настъпи тишина.

Полека се спуснах по наклонената пътека. Около мен миришеше на умиращо лято. Есента неустоимо приласкаваше цялото ми същество. Хвърлих фаса, настъпих го и вдигнах очи към небето.

Изкачих се по склона към близкия хълм. Тревата там бе яркозелена, хвърляше жълти сенки и преливаше сред нападалите листа. Усетих топлината на златното слънце върху лицето си. Затворих очи и вдъхнах затоплящия се въздух.

Силно ахване ме извади от унеса. Вдигнах клепачи и видях малко момиченце с вид на ангел, вперило очи в мен. Беше облечено в бяла рокличка с голи ръце и до коляно въпреки студа. Беше много красива. Косите й бяха бялоруси, искрящи, лъскави и вълнисти. Личицето й беше бледо, съвършено. Очите й бяха огромни, наситеносини, притегателни като магнит.

Зяпнах я онемял. Бях изгубил дар слово. Изглеждаше на не повече от пет-шест, но ме гледаше с широко отворени, разбиращи очи.

-Флориан, ти дойде! – гласът й звучеше като на зряла жена – Знаеш ли колко време те чакам?

-Ти ме чакаш? – измънках като хипнотизиран. Дали не беше от енергийната напитка, или от нещо във въздуха, но по цялата ми кожа пълзяха тръпки. Прелестното момиченце, което не будеше у мен никакви сексуални желания и въпреки това ме привличаше, се взираше в лицето ми с теменужените си очи.

-Да и честно казано, вече бях започналада губя търпение.

Тя се засмя срещу мен и като че ли слънцето засия по-силно. Красавицата пристъпи напред. Когато се доближи плътно, усетих ухание на цветна градина в здрача. Малките й бели ръчици се вдигнаха към лицето ми. Без да се усетя, съм паднал на колене. Фините й, елегантни, тънки пръсти докоснаха грозните ми белези.

Потръпнах. Момичето обаче продължаваше да се усмихва, сякаш пипаше рози. Зрелите й очи излъчваха радост, невинност и възхищение.

-Флориан, не осъзнаваш ли колко си красив?

Почувствах как по цялото ми тяло плъзват гняв и отчаяние. Дори не успях да отговоря.

-Не осъзнаваш – поклати глава русият ангел. Изглеждаше нещастна. Продължаваше да гали бузата ми.

-Коя си ти? Какво искаш от мен? – промълвих.

-Не искам нищо, освен да ме чуеш – прекрасното дете хвана лицето ми между дланите си и ме погледна съсредоточено в очите.

По гръбнака ми безшумно лазеха мравки.

-Флориан, ти си белязан със знака на любовта.

С тези думи, малката красива уста се притисна в моята и изпрати сякаш още една, нова душа в мен. Стори ми се, че за миг се докоснах до Рая. Това беше докосването до истинската, чистата, безкрайната, извечната любов. Видях ярка, ослепителна, целебна светлина.

После красивият ангел изчезна така, както се бе появил...

Светът се преобърна. Нищо не беше същото, никой не беше същият, АЗ не бях същият. Усетих как се накланям напред. Вече не виждах нищо. Някъде вътре в мен се запали ярък, живителен огън. После меката тъмнина на безсъзнанието ме погълна...

Нещо или някой се опитваше да ме изтръгне от вцепенението.

Клепачите ми бавно се вдигнаха. Над мен изплува нечие лице. За момент помислих, че прелестната спасителка се е върнала, но останах разочарован. Жив ли бях? Понечих да се надигна.

Пред мен беше приклекнал млад мъж с притеснено лице.

-Добре ли си?

По лицето ми се разля усмивка. Почувствах се безумно щастлив. Веждите му се сключиха. Слънцето се беше вдигнало и грееше весело.

-Много съм добре. Добре съм, чувствам се чудесно – скочих на крака и подсвирквайки си се спуснах по обратния път към града и оставих момчето да гледа след мен, чудейки се.

Дори не забелязвах хората около себе си. Вървях по улицата в отлично настроение. Доброто предчувствие, появило се внезапно и неудържимо бе изпълнило сърцето ми като странна, успокояваща светлина. Бях пъхнал ръце в джобовете и ходех уверено с широки крачки, глупаво (подозирах, че е така) усмихнат.

Остатъкът от деня мина незабелязано.

През цялото време чувствах една тиха, бълбукаща радост в гърдите си и нищо не успяваше да я потуши. Нито белезите на лицето ми, нито съдбата ми, нито дори Мирабела. Непрекъснато мислех за момичето-ангел.

„Ти си белязан със знака на любовта”

Какво означаваше това? Какъв беше смисълът на красивите думи?

Белезите ми не будеха любов. Напротив. Те отблъскваха хората, караха ги да отвръщат лица от мен. Този ден отново и отново се взирах в огледалото, разглеждах лицето си, но напразно. Не откривах нищо различно.

Вечерта прекарах затворен в стаята си. Внимателно дялках едно парче дърво над бюрото си. Отвреме-навреме се занимавам с дърворезба. Съвсем любителски, просто за запълване на времето. Преди две седмици бях започнал да резбовам лицето на Мирабела и всеки ден дълбаех по малко. Знаех, че тя никога няма да го види, никога няма да се поинтересува, но го правех за себе си.

Нямах кой знае какви очаквания за новата съученичка, която щеше да дойде утре. Никой не я познаваше. Казваше се Неле. Била учила в един клас с Мирабела в началното училище, но тя не я помнеше.

Изтупах стърготините.

Каква ли беше тази Неле? Дали беше красива? Намръщена? А можеше и да е емо или пънк. Можеше и да ходи с нарязани ръце и гривни с шипове. Най-вероятно няма да я опозная, помислих си, по-добре да не се забълбочавам от сега.

Беше доста късно. Грижливо прибрах дърворезбата, откъдето Мирабела ми се усмихваше, отворих прозореца и изгасих светлината.

 

 

 

 

 

 

6.

    

 

Вече  седем години живеех у Корнелия и Манюел.

И двамата бяха чудесни хора, приятни, усмихнати, интелигентни. Манюел беше много красив мъж. Имаше хубаво, издължено тяло, къса черна коса и дълбоки тъмносини очи. Усмивката му се извиваше на една страна, можеше да вдига едната си вежда и се смееше гърлено и продължително. Корнелия притежаваше онази фина, недоловима в първия момент красота, която грима по-скоро разваля, отколкото подчертава. Сивоока, русокоса и бледа, тя минаваше за много по-млада, отколкото е.

Домът им... тоест домът ми, се намираше в хубав, зелен квартал с много градинки и два парка. Не беше чак толкова близо до училището, но аз нямах нищо против, защото ходенето беше добро за фигурата. Обичах да излизам в мразовитите есенни утрини и сутрешния ветрец да си играе с косата ми.

Къщата не беше голяма, но бе двуетажна, добре подредена и чиста. Манюел и Корнелия не бяха безумно богати, но на мен ми се струваше, че живея в дворец. Не бях свикнала да спя сама, необезпокоявана, не бях свикнала да си правя каквото си пожелая, защото никой не ме гледа, не бях свикнала да имам родители.

Корнелия ме хареса веднага. Още първия ден заяви, че винаги си е представяла, че ще има дъщеря като мен. Държеше се с мен като със собствено дете, прегръщаше ме, разпитваше ме за училище, за приятели, за всичко. Манюел също ми се радваше, но някак по-настрани, от разстояние. Може би още не беше свикнал...

 Всичко е започнало още тогава...

Тя работеше като рецепционистка в един хотел, а той заемаше висока длъжност в спедиторска фирма. По-голямата част от времето бях сама, но често се случваше Манюел да се прибира за по някой час, когато нямаше работа.  

Животът ми постепенно се нареждаше. Продължавах приятелството си с Ерика и Бианка, въпреки че вече не живеехме заедно. В квартала открих нова приятелка. Казваше се Албина. Имаше тъмна, невъзможно дълга коса с цвят на махагон, беше закръглена и когато се засмееше, лицето й грейваше като слънце.

Именно тя сега седеше срещу мен и пиеше зелен чай. Бяхме вкъщи, за да учим заедно. Направихме си по чашка чай и се задълбочихме върху проекта по биология. Седяхме на пода и внимателно подреждахме листите за реферата.

-Добре – въздъхнах – Аз ще изчета тези петте, ти вземи това.

-Да, става – съгласи се Албина и сръбна още малко от чая.

Докато търсех кламери, чух как входната врата се отключва.

-Здравейте, момичета! – чух весел мъжки глас. Завъртях се и погледнах приятелката си. Тя си падаше по Манюел. Напълно несериозно разбира се, но на моменти ми се струваше, че флиртува с него. Смееше се прекалено звънко и отмяташе тежката си коса прекалено често. Подсмихвайки се, потискайки раздразнението си, продължих да бъркам из чекмеджето.

-Здрасти – провикнах се.

Албина го поздрави весело. Върнах се с кламерите при тях и се усмихнах на Манюел. Очите му пробягаха за миг по лицето ми, после погледът му светна. Побързах да се обърна.

-Какво правите? – попита той дружелюбно.

Обяснихме му за реферата.

-Може ли с Албина да излезем малко по-късничко? – погледнах мило доведения си баща. През всичките тези години бях установила, че един определен поглед винаги размеква Манюел и той прави каквото пожелая.

-Разбира се – засмя се той и тръгна към кухнята – Какво има за ядене?

След като приключихме с биологията, решихме да отидем на кино и да се срещнем с Ерика. Радвах се, че няма разни изцепки от типа на „Ти предпочиташ нея вместо мен”, „Вече нова приятелка ли си имаш?”, „С нея споделяш повече, нали?”. Не понасях подобни глупости.

Пооправихме външния си вид и отпрашихме навън.

Взехме си билети за „Град на Ангели” с Никълъс Кейдж и Мег Раян и се разположихме на последния ред в киното. Взехме си пуканки и кола. Ерика и Албина седнаха от двете ми страни. Знаех, че ще се подуя от плач, но това беше един от любимите ми филми.

 Беше много вълнуваща любовна история. Красивият ангел Сет се влюбва в младата лекарка Маги и избира живота като обикновен човек заради нея. Накрая на филма двамата се събират и тъкмо, когато всичко изглежда като цветя и рози, Маги умира.

На това място винаги избухвах в сълзи. В киното плаках като новородено, буквално със сълзи, носни кърпички, зачервени очи. Ерика беше по-твърда от мен и само се просълзи, но Албина плака чистосърдечно.

Светлините ме заслепха. Избърсах си носа и станах с наведена глава, за да закрия с коса подутите си зачервени очи.

На излизане и трите се смеехме, бършейки очи.

-Хайде да ви метна с колата, искате ли? – предложи Албина – Можете да се насладите на блестящите ми шофьорски умения.

Аз и Ерика се разкикскахме. Наскоро Албина беше взела книжка и постоянно се фукаше. Баща й й беше взел кола, не нова (за да не получи удар, ако я блъсне някъде), но запазена и приятна.

-Добре, може – съгласихме се.

Приятелката ми шофираше добре, но имаше навик понякога рязко да върти волана.

Когато се прибрах и Корнелия си бе вече вкъщи. Тя и Манюел гледаха телевизия, изтегнати на спалнята. Бяха сънливи, той дремеше.

-Лягаш ли си, Даниел? – усмихна се Корнелия, когато отидох да я целуна за лека нощ.

-Да, приятни сънища.

Когато долепих устни до бузата на Манюел, той помръдна леко и през вените ми сякаш премина искра. Гласът му изпрати някаква тръпка в корема ми. Не беше за пръв път. Както казах, всичко започна много отдавна...

Изплашена се затворих в стаята си, а сърцето ми биеше с всички сили. Преглътнах и се огледах. Разтърках слепоочията си с пръсти и въздъхнах. Сигурно бях изморена.

Дълго не успях да заспя, въртях се и мислено крещях. „Той ми е баща”. „Глупости, никакъв баща не ти е”. „Той е мъж на Корнелия”. „И какво от това? Ти си по-млада”. „Това е невъзможно. Той ме има за дъщеря”. „Напротив, и ти виждаш как те гледа, нали?”.

Изтръпнах. Да, бях забелязала как очите му ме обхождаха, но до сега не признавах и пред себе си. Освен това бях усетила, че понякога отвръщам на погледите му, но изтласквах тази мисъл, прекалено дръзка, прекалено изкушаваща.

Тръшнах се на матрака, беше три сутринта, а в мен яростната препирня между ума и сърцето ми продължаваше. Точно в този момент, вратата на стаята ми се отвори и в рамката застана Манюел. Стресната, дръпнах завивката чак до брадичката си, въпреки, че не бях гола.

-Даниел, защо не спиш?

-А ти? – отговорих, веднага усетила будния му глас – Как разбра, че не спя?

-Отивах до кухнята да пийна малко вода и чух, че се въртиш. Реших да проверя как си.

Усещах погледа му през мрака. Нежен, мил, любящ и в никакъв случай бащински. Потръпнах.

-Добре съм, тате – натъртих на думата, за да разсея странната мъгла на умопомрачение между нас. Чух как си поема въздух.

-Чудесно – отговори – Заспивай тогава.

Когато затвори вратата, скрих лицето си в ръце и замрях така. Струваше ми се, че никога повече няма да мога да погледна Корнелия в лицето.

Пътят, по който бях тръгнала, беше постлан с огън. Беше ясно какво ме чака накрая. Но нещо дълбоко в мен, някаква забранена, потискана, греховна частичка от мен искаше да се опари.

Искаше да извърви опасния път и да послуша спотаените гласове в съзнанието ми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

7.

 

 

-Ммм, много е добро – отсъдих сред облаците сладникав дим.

-Спрециално за теб съм го намерил – ухили се Никълъс и изпусна дъга струя белезникавосив пушек.

-А, ето те, пухчо! – Аманда изникна сякаш от нищото и седна на коленете ми. Издухах марихуанен аромат в устата й. Тя прехапа устни и издърпа коза от ръцете ми.

Никълъс беше поканил толкова много хора, че направо нямаше място. Всички пиеха, пушеха и танцуваха. Едно момиче, състудентка на Аманда с бледо червило и безумно къдрава коса наливаше текила в малки чашки и викаше:

-Хайде, шотовете!

Беше порядъчно пияна. До нея две момчета близнаци  - Майкъл и Фред – щракаха с пръсти и пееха на развален немски. Тук още бяха Деймиън и приятелката му Патриция. Той се смееше весело, изпускайки дълги белезникаво синкави ленти пушек, докато тя размахваше дългата си вишневочервена коса и мяташе бляскави зелени погледи наоколо. Не бях близък с Патриция, но с  Деймиън бяхме добри приятели. На купона бяха и Клоуи, и Марта. Клоуи се стараеше да стои далеч от мен, а Марта изобщо не се притесняваше от Аманда. Хвърляше ми дръзки погледи и танцуваше така, че да забележа всички извивки на тялото й.

В средата на всекидневната няколко момчета (даже не ги познавах) се надпреварваха кой ще изпие повече бири. Две момичета – приятелки на Марта, май бяха Джоана и Силвия, се смееха и хвърляха премрежени погледи на Никълъс, който пък им пращаше въздушни целувки. Едната беше червенокоса и къдрава, а другата имаше платиненоруса коса, гладка и дълга.

-Ще ти донеса нещо за пийване – каза Аманда и стана с моята цигара, поклащайки дупето си.

-Благодаря – промърморих, оглеждайки хората наоколо. Търсех Клоуи.                

Никълъс стана и тръгна към двете си почитателки.

-Я, усилете музиката, бе! – чух пиянски крясък от вътрешността на къщата. Одобрителни пляскания и викове избухнаха от всички страни. Аманда се върна, носеше две чаши уиски. Обърнах своята на един дъх. Тя пак се запиля нанякъде и аз използвах случая да си намеря още пиене.

Недоволен, че гаджето ми ми отмъкна коза, а и от факта, че не виждах Клоуи, се изправих и тръгнах по стълбите към втория етаж. Музиката гръмна оглушително.

Помислих си, че ще е добре да оставя малко купона, а и да си почина. Допреди малко бях в ценъра на вниманието и Аманда беше, меко казано, ядосана. Отмъкнах една цяла бутилка скоч и реших да се махна за малко.

Момичетата се кискаха високо, момчетата крещяха. Бях доста раздразнен, изпълнен с нервната досада на разглезено, капризно момче.

Отпих юнашка глътка и както си бях с шишето в ръка, излязох на балкона. Беше студено и освежаващо. Едва когато се облегнах на парапета, осъзнах, че до мен има някой.

-Клоуи?

Тя се обърна и на оскъдната светлина видях по лицето й следи от сълзи.

-Ти пък какво правиш тук? – гласът й глъхнеше.

-Ами нали и аз съм на партито – свих рамене.

-Да, за съжаление – мрачно отговори тя. Не ме гледаше. Взираше в нощния мрак. Завъртях се към нея и оставих питието на парапета.

-Какво искаш? – сопна се тя, очевидно напрегната от присъствието ми.

-Какво ти става? – възкликнах – Защо ме нападаш без причина?

-Защото ме влудяваш, дразниш ме само с присъствието си, ей затова! – изкрещя Клоуи – Искам да се махнеш и повече да не те виждам!

-Аа, така значи, и откога стана това? – тръгнах бавно към нея аз. Тя отстъпи назад. Токовете й бяха доста високи, а роклята доста къса. Изглеждаше много, много секси – Откога? – приближих се още малко.

Гърбът й опря в стената. Виждах как гърдите й се вдигат и спускат.

-Преди те влудявах само когато те докоснех, помниш ли? – промълвих и хванах ръцете й. Клоуи рязко се дръпна.

-Остави ме!

-Как така изведнъж ме намрази? – измърках и се наведох към нея. Малко преди устните ми да докоснат шията й обаче, тя изведнъж се изплъзна и извика:

-Пак си пиян като свиня! Отвращаваш ме! Никога няма да се промениш! Толкова си жалък! Заклевам се, ако някой ми беше казал преди, че чувствата ми към теб ще изчезнат, нямаше да повярвам! Но ето че е истина. Не мога да те понсям!

И тя гневно напусна терасата, леко залитайки на високите токчета.

Останах сам.

-Притрябвала си ми! – троснах се на себе си и надигнах шишето скоч.

-Къде си бе? – чух развеселен мъжки глас зад себе си. Завъртях се и видях Джордж – Клоуи си тръгна бясна. Да не би да имаш пръст в тая работа?

-Станала с краката на горе и се чуди на кого да си го изкара – свих рамене и му подадох бутилката. Той се почерпи.

-Абе тя е доста яка мацка. Не е за изпускане – дълбокомислено отсъди Джордж – Обаче Аманда е такова парче. Честна дума, ако не ми беше приятел, щях да я сваля и да ти я взема.

Разхилихме се.

-Съжалявам, брато. Тя си е за мен.

-Хаха, ами Марта? Тя е – и той подсвирна два пъти – единия път по-късо, другия по-дълго.

-Я вземи си намери някаква работа – потупах го по гърба и го оставих на балкона със скоча.

Аманда беше превъртяла. Търсила ме и решила, че съм в обятията на друга. Веднага щом се появих, тя собственически се притисна в мен и ми поднесе топла порция половинчасово цупене.

Нощта напредваше. Сладникави облаци, прелъстителен смях, фалшиво пеене и чукане на чаши ме обвиваше. Държах високо една чаша и се кълчех в компанията на две мадами. Едната беше Марта. Хубавите им дупета се поклащаха в такт с електронния ритъм.

Клоуи си беше тръгнала, Аманда не се виждаше никаква, а Марта, пияна до козирката се смееше насреща ми. Очите ми пробягваха по заоблените й бедра, тънката талия и стегнатите гърди. Тя дръзко отвръщаше на погледите ми и прехапваше сочни устни.

Тряснах вратата на една от стаите на горния етаж, без да си правя труда да паля лампа. Марта висеше на врата ми, здраво впила се в устните ми. Преди да се опомня, тя вече беше свалила дрехите си наполовина и упорито бе поела нещата в свои ръце. Тъкмо когато понечих да й помогна с разсъбличането, в стаята нахлу Аманда. Представям си как сме изглеждали отстрани. Като във виц за неверен съпруг. Само че не беше забавно. Почувствах се унизен, защото бях останал само по панталони, и то смъкнати. В настъпилата тишина имах възможност поне да се приведа в по-приличен вид.

-Какво правите? – попита Аманда със звънтящ глас.

-На какво ти прилича? – заядливо се обади Марта, която недоволно вдигна роклята си от пода.

Другото момиче дори не й отговори. Обърна се към мен с блеснали очи.

-Свиня – прошепна. После пристъпи към мен и ми завъртя звучен шамар.

Втори път. За втори път ме наричаха с тази дума. И то в рамките на няколко часа.  Гледахме се известно време, после Аманда разкопча диамантената гривна и я събра в юмрука си.

-Ето ти глупавата гривна! Не я искам!

Глупава! Тя имаше ли си понятие колко струва изобщо!? Разглезена, неблагодарна уличница.

-Край! Всичко свърши! Повече не искам да имам нищо общо с теб! – и Аманда запрати подаръка си в лицето ми. С последен яростен поглед тя напусна стаята, тряскайки вратата.

Не опитах да я спра. Имаше ли за какво?

-Е, време беше да се отървеш от нея – отбеляза спокойно Марта – И без това не беше за теб.

Почувствах се кух, празен и безкрайно отегчен.

-Отивам си къщи – глухо произнесох и посегнах да се обличам.

-Чакай – собственически възрази Марта – Ами аз?

-Изморен съм. Ще ти се обадя, става ли? Извинявай.

Докато се возех в таксито, бях сигурен, че на купона приятелите ми оживено ме обсъждат. За една вечер две момичета си тръгнаха вбесени от мен. Капризни кучки. Едната го раздаваше много самонадеяна, а другата се правеше на много морална. Диамантената гривна хладнееше в джоба ми. Аманда щеше да съжалява, че не я е задържала. Все пак тя си беше малко съкровище.

Опитах се да се вмъкна тихо вкъщи, но майка ми беше още будна и ме свари да се качвам по стълбите. Избегнах въпросите й с уклончиви отговори. Метнах се на леглото с дрехите и обувките и затворих очи.

Не мислех за Марта, не старадах за Аманда, не съжалявах за Клоуи. И трите бяха просто лъскави леки момичета, които съвсем не бяха евтини. Никоя от тях не можеше да ме развълнува истински.

Почувствах някаква разоднена, блудкава, досадна умора дълбоко в душата си. Леденият вятър се затича около къщата. Обърнах се по корем, въздъхнах и потънах в неясните бездни на собствената си безцелност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

8.

 

 

 

-Деймиън – наведох се към него и устните ни се долепиха.

-Как си красавице? Здрасти, Емилия, как я караш? – хубавите му бели зъби проблеснаха. После се надвеси над Борис и му каза нещо мило.

-О, добре съм – безгрижно се засмя приятелката ми – Мисля, че бебето се отегчава. Ще го разходя малко, вие си поговорете.

И тананикайки си, Емилия с разлюляна платинена коса, отмина нататък с количката.

-Добре ли си? – попита някак загрижено Деймиън – Изглеждаш тъжна.

-Добре съм – свих рамене – Липсваш ми – признах.

-Не сме се виждали цял следобед – засмя се той – Мина много време.

-Не се подигравай – тупнах го закачливо по бузата.

Деймиън ме придърпа към себе си. Целуна ме страстно, нетърпеливо, сякаш наистина не сме се виждали отдавна. Отвърнах му със същото. Обичах го. Караше ме да се чувствам красива и така нежна в силните му ръце. Когато ме вземаше в обятията си, се изгубвах, потъвах в ръцете му. Деймиън беше прекрасен – красив, мъжествен, учтив. Лицето му имаше леко студен, безстрастен израз, очите му бяха тъмни и искрящи, а устните – меки, макар и немного плътни. Не се усмихваше често, но бе разговорлив и чувствителен, с меко сърце и твърди мускули. Единствено когато беше с мен, зимата в очите му се претопяваше в пролет, а понякога и в знойно лято. Усмивката му огряваше душата ми и в неговата компания забравях проблемите си. Веднага попаднах в капана на дълбоките му хладни черни очи. Бях запленена от промяната, която настъпваше с усмивката му. Тя го преобразяваше, стапяше ледените му ириси. Деймиън беше този, който бях търсила през целия си живот и този, който не беше Борис, макар да имаше същите черни очи.

-Къде се отнесе, Патриция? – нежно попита той. Осъзнах, че стоя със сключени на врата му ръце и зяпам някъде зад него. Усмихнах се.

-Тук съм, до теб съм – хванах го за ръка и тръгнах напред.

-Не можеш ли тази вечер да дойдеш при мен? Ще ходим с Александър, Хари, Аманда и Никълъс на ресторант, а после ела вкъщи. Нека останем насаме  – копнежът в гласа му беше ясно доловим. Заради бебето не можех редовно да се виждам с приятеля си. Често си тръгвах внезапно от срещите ни, защото Борис получаваше колики или вдигаше температура. Деймиън се стараеше да не показва огорчението си, но аз го усещах.

-Нека да е утре – отговорих – Детето днес е било доста неспокойно. Искам да съм до него.

-Добре – въздъхна той. Стисна пръстите ми и продължи да върви мълчаливо. Не знаех какво да кажа. Аз исках не по-малко от него да сме заедно постоянно, но не можех да му се извинявам, че обичам сина си. Не можех обаче и да се сърдя, че се дразни. Разбирах го и се надявах и той да ме разбира. Настигнахме Емилия. Тя беше седнала на една от пейките и кръстосала крака полюшваше количката.

 Здрачът се сгъстяваше. Вдигнах ципа на коженото си яке.

-Искаш ли да поговорим?

Приятелката ми приседна на леглото ми и ме погледна. Тъкмо се  канех да се приготвям за сън, когато тя влезе и предложи да приспи детето. Сега то спеше сладко и тихо в креватчето си. Може би Емилия беше забелязала тъгата в очите ми или помнеше сълзите ми от следобед и искаше да ме утеши.

-Деймиън ме покани да излезем тази вечер. Пак отказах – отвърнах направо. Тя ме погледна със сивите си, дъждовни очи и въздъхна.

-Той те обича, Патриция. Няма да се откаже от теб.

-Страхувам се, че в един момент може да му писне. Колкото и да ме обича, все пак аз наистина го пренебрегвам заради Борис. Страх ме е, че ще си тръгне.

Кръстосах крака и се облегнах на лакти.

-Не, няма. Виждам как те гледа. Деймиън те разбира, осъзнава какво ти е. Ще видиш, че всичко ще се оправи – уверено ме потупа по ръката Емилия – Вие се обичате, а това е най-важното.

-Да, но и той е човек. Виждам, че всичко това започва да го изнервя.

Емилия ме погледна замислено със сивите си очи, после нещо в погледа й просветна.

-Остави ми Борис! Отивай при Деймиън! – изглеждаше внезапно оживена.

-Как? – вдигнах вежди.

-Така! Аз ще се грижа за бебето. Ще спя тук тази вечер. Отивай, Пат, тръгвай!

Зяпнах я невярващо. Да зарежа детето и да хукна при гаджето си? Съблазняващо... Но нередно. Обаче...

-Наистина ли? – измънках.

-Разбира се, хайде – Емилия беше много развълнувана – Ти заслужаваш Деймиън. Заслужаваш да забравиш онзи нещастник и да си щастлива. Обади му се.

-Ти си истинска приятелка! – възкликнах и я целунах по бузата – Благодаря ти!

-Можеш да вземеш колата ми – уведоми ме Емилия.

Това вече беше прекалено. Почти се разплаках. Когато родителите ми ме изритаха от вкъщи, те ми взеха и колата и ми спряха джобните. Предпочитах да не се сещам.

След около дванайсет минути (да, пресметнах ги) вече бях на път към дома на Деймиън. Той живееше сам, защото учеше тук, а родителите му работеха в чужбина. Идваха си отвреме навреме и го обсипваха с подаръци.

Слязох и тръгнах по пътеката, обградена с подозрително свежозелен райграс към входната врата. Беше доста студено. От небето беше започнала безшумно да се спуска ледена мъгла.

Спомних си деня, в който за пръв път видях Деймиън. Той чакаше на опашката в кварталния магазин. Помня, че ми се стори познат. Смръщих вежди и се сетих, че учим в едно училище. Застанах зад него, а той се обърна да измърмори нещо по адрес на собственика на магазина. Очите ни се срещнаха и тогава се видяхме наистина. Аз още страдах за Борис и само преди няколко дни майка ми и баща ми бяха решили, че нямам място в дома им. Черните, хладни очи на Деймиън имаха притегателната сила на черна дупка. Повече не успях да отклоня поглед. Той изглеждаше онемял и май се чувстваше по същия начин. Спонтанно, необмислено, първично и искрено ме покани на среща още там, на опашката.

 Приех без да се замисля. Оттогава сме заедно.

Позвъних на вратата, обхваната от сладки спомени. Остър вятър облъхна лицето ми. Потреперих.

После напук на доброто ми настроение, един тъничък гласец просъска в ухото ми „Той е същият като Борис. Да, и Борис имаше такива черни очи, а?” Тръснах глава ядосано. Огледах се, сякаш очаквах да видя съществото с този гаден, тих, непоносим глас.

-Не – отсякох гласно. Деймиън не прилича на Борис и никога нямаше да прилича. Именно заради това го бях харесала толкова много.

Чаках вратата да се отвори и скърцах със зъби, защото нахалният глас продължаваше да нашепва неща, които отказвах да приема.

Още веднъж през главата ми премина като светкавица разкривеното от гняв лице на Борис и грозния вик „Уличница!”. Подскочих. Деймиън, защо се бавиш?

Потискащите спомени заваляха един след друг. Стисках очи и тръсках глава неистово. Видях отново лицата на родителите си. Едно до друго, едно зад друго, еднакви, безразлично-гневни, бледи. Лица на безчувствени, студени като камък хора.

Вратата се отвори. Стори ми се, че долових светлината на Рая. Деймиън застана пред мен. Усмихваше се само за мен, винаги за мен. Единствено аз можех да сваля безстрастната маска от красивото му лице.

Подлият гласец в съзнанието ми беше млъкнал.

Резливият вятър се криеше в клоните на дърветата.

Образът на Борис се пръсна на хиляди крехки късчета, разпиля се и се смеси с лепкавата есенна мъгла.

 

9.

  

 

Паркирах внимателно между две черни коли и тръгнах с изправени рамене към училището. Полуслънчевата мразовите утрин навяваше меланхолия, носталгия и странна смесица от примирение и гняв. Във въздуха се долавяха студените пръсти на зимата.

Пред кабинета заварих Мирабела в обятията на друг. Нещо сякаш ме проряза от глава до пети. Прокашлях се дискретно и с невъзмутима физиономия се отправих към последния чин. Струваше ми се, че подът е на буци, че въздухът е на топчета, а дробовете ми рязко са отказали.

Никой не обръщаше внимание на факта, че Мирабела си е хванала гадже. Или може би още някой не можеше да диша, също като мен? Хвърлих учебника на масата и седнах. Отворих безцелно на някаква страница, само и само да не виждам през отворената врата как непознатото копеле целува Мирабела.

Ръцете ми трепереха и бяха леденостудени. Тогава я забелязах. Сигурно е чакала отвън, но аз не я бях видял. Бих ли могъл?

Дори и да не бях станал свидетел на живописната сцена, едва ли бих спрял да я зяпам. Предположих, че това е Неле. Приличаше на крехка порцеланова кукла, с огромна купчина гъста, почти бяла коса. Краката и ръцете й бяха дълги и тънки, буквално само кожа и кости, тялото й беше момчешки стройно и високо. Кожата й бе толкова бяла, че ми се струваше, че мога да погледна през нея. Стоеше съвсем спокойно, преметнала крака, обути в чизми и разглеждаше хората от класа. Май никой не я беше забелязал, освен мен.

Най-накрая очите й стигнаха до моите. Бяха почти безцветни. Можеха да минат за сини, но някой можеше да каже, че са зелени или сиви. И щеше да бъде прав. В следващия момент обаче, напълно забравих да разсъждавам над това дали е албинос или не, защото тя продължаваше да ме гледа. Без грам уплаха, ужас или отвращение.

Напротив. Северните й очи сякаш светеха от вътрешен смях. Изглеждаха топли въпреки нюанса си и изпиваха лицето ми.

По цялото ми тяло преминаха тръпки и рязко сведох глава, за да се окопитя. Това ефирно момиче ми се усмихна. Не смеех да я погледна пак.

Учителката влезе няколко секунди по-късно и ме спаси от ужасната ситуация. Да, това беше Неле. След като размени няколко думи с нея, госпожа Купър й каза да си избере място. Предпазливо хвърлих поглед през мигли.

Бяхме малък клас и имаше доста свободни места. Неле тръгна с уверена походка между редиците. Отклоних поглед и го забих в светлокафявата плоскост на масата. В следващия момент чух как стола до мен се премества. Бях толкова смаян, че буквално зяпнах с отворена уста. Неле сякаш кацна на съседното място и невъзмутимо извади една тетрадка.

-Добре, значи можем да започнем. Заглавието днес е... – госпожа Купър се обърна към дъската и започна да пише. Неле кръстоса крака и вдигна химикала. Бях изгубил ума и дума. Не можех да помръдна.

-Забелязах, че седиш сам – дочух един леко дрезгав, много приятен полупресипнал глас до себе си – И реших, че ти трябва компания.

Понечих да отворя уста, за да кажа с обичайния си хладен тон „Не, благодаря”, но вместо това от устните ми се отрони само едно „Добре”. И то казано със съвсем различен от моя глас. Меко, приветливо. Прехапах език. Тя се обърна към мен и ми хвърли една усмивка.

Почти не разбрах за какво става дума в часа. Бях толкова изумен, че дори не си водех записки. Още повече, Неле завърташе към мен светлото си лице и очите й се задържаха дълго върху профила ми. Белезите ми бяха към нея, но нито веднъж не усетих страха, който долавях у другите. На нея сякаш й харесваше да ме гледа. Това вече беше прекалено. Ирисите й светеха от нещо, което не бях виждал досега.

Забелязах, че нямам нищо против да усещам очите й върху себе си.

Едва дочаках звънеца и скочих на крака. Трескаво натъпках нещата в чантата и понечих да се изнижа елегантно и незабавно. Обаче същят този нисък, привлекателен глас ме спря.

-Извинявай, ще може ли да дойда с теб до следващия кабинет, защото не знам къде е?

„Не, няма да може”

-Да, ела, ще те заведа. 

Моля?! Изобщо не исках да кажа това. Стиснах устни и метнах раницата на рамо. Неле тръгна с мен, със същия този странен пламък в очите. Когато се изравнихме в коридора, усетих, че косата й ухае страшно сладостно, вкусно, замайващо.

-Е, как се казваш? – попита Неле, която очевидно започваше да се чувства все по-добре.

-Флориан – отговорих със същия мек, дружелюбен, несвойствен тон. Покрай мен профуча Мирабела, оставяйки диря от хубав парфюм. Сърцето ми се сви. Гърлото ми внезапно се стегна, сякаш около шията ми се уви въже.

Почти бях забравил за Неле, но когато тя се разположи на стола до мен отново с внезапната, ясна острота на шамар осъзнах присъствието й. Отново усетих миризмата на косата й. Водните й очи се стрелваха към мен, усмихнати, хитри, стоплени.  

Седнах да обядвам. Бях сам в дъното на залата. На опашката за храна, която бях избегнал с доста усилено тичане, се бяха наредили Мирабела и новото й гадже. Натискаха се невъзмутимо пред всички и се смееха високо. Храната имаше вкус на гума. Надигах чашата с безвкусна напитка, за да прокарам през гърлото си лепкавата маса горчивина.

Облегнах се на една страна и извадих телефона, за да си дочета статията, която бях открил вчера.

-Хей, Флориан!

Вдигнах лице. Тя тъкмо плъзгаше таблата си на масата. Забелязах, че носеше красив лек пуловер в тъмнозелено. Помислих, че прилича на изящна ледена скулптура.

-Пак си сам – усмихна се Неле и седна.

-Така съм свикнал – устните ми се поизкривиха в нещо като усмивка. Тя вдигна едно хлебче и започна да чупи малки парченца, които слагаше в устата си със, както чак сега установих, сочни, хубаво очертани устни. Ноктите й бяха къси, равни, поддържани и лакирани в тъмен цвят.

-Голяма грешка според мен – сви рамене и пийна от чашата си – Тук никой не е сам. Всички са на групи или по двойки.

-Така е – съгласих се. Все още не можех да повярвам как реагирах на присъствието й. Постепенно се отпуснах. Разговорът потече. В началото беше скован, но после Неле започна да ме разпитва и да вмъква неща за себе си и установих с приятна изненада, че много си приличаме. Докато говореше я наблюдавах. Наистина не беше красавица. Не притежаваше сексапила и очевидната, стереотипна красота на повечето жени. Но очите й, които в началото бях помислил за безцветни, бяха живи, бляскави, ярки. Беше толкова подвижна и ефирна, сякаш плуваше във въздуха, малко над стола. Косата й бе много хубава. Здрава, жива, къдрава, лъскава. Толкова много, че я превземаше и правеше слабото й тяло още по-тънко. След около двайсет минути вече освен като леко досадна, можех да я определя като различна и интересна.

Последният час имахме история. Седях облегнат и полусънен на чина и разсеяно зяпах Мирабела. Тя често отмяташе дългата си тъмна коса, която хвърляше меки разсеяни отблясъци. Всеки път щом мръднеше глава, един блед слънчев лъч пробягваше по черните къдрици с оттенък на вино.

Неле беше притихнала, записваше си плана на урока и клатеше единия си крак. Явно беше решила да седи до мен във всички часове. Изпитвах равни части раздразнение и доволство. Хвърлих й един поглед. Беше навела малко глава и запълваше редовете с дребни, наклонени букви. Косата й от моята страна бе отметната и можех да видя лицето й. Бялата кожа нежно розовееше в скулите, а миглите й, също много руси, бяха удивително гъсти и дълги. Не беше албинос. Кожата й изглеждаше плътна, макар и прозрачна, гладка и здрава. Шията й беше дълга и нежна. Носеше колие с черен камък.

Отконих очи, за да впиша поредната точка и с учудване открих, че няколко човека са се втренчили в мен. Бързо извърнаха глави, но не и без да усетя тръпките, които предизвиквах у тях.

Същата вечер се прибрах крайно смутен. Не бях осъзнал още какво стана днес. Днес за първи път някой поиска съзнателно да се доближи до мен. Днес някой ми се усмихна без умисъл. Днес за първи път не пробудих у някого онова глождещо тежко чувство, с което гледаш осакатен крайник.

Днес някой беше харесал присъствието ми.

Вдигнах очи към прозореца. Нещо сладко се топеше в гърдите ми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

10.

 

 

Вървях бавно, замислена за огромното количество задачи, които бях получила днес в училище. Въздъхнах. Чакаше ме поредният следобед, изпълнен с безсмислено зубрене на ненужни сложни текстове. Денят беше мрачен, хладен и дъждовен. Обувките ми унило джвакаха по подгизналия асфалт.

Влязох вкъщи и започнах да си свалям горната дреха, когато забелязах черно мъжко кожено яке. Ауч. Не очаквах Манюел да си у дома. Да, ето и обувките му са тук. Прехапах устна.

-Даниел?

Подскочих. Гласът му долетя до мен, звънък, привлекателен, топъл.

-Аз съм – провикнах се, окачвайки чадъра на закачалката.

Заварих го да дъвче сандвич на кухненската маса. Беше се издокарал в нещо, прилично на развлечена пижама. Безумен чар на младо момче се излъчваше от него.

-Здрасти – поздравих и си сипах чаша вода.

-Здрасти – смигна ми той – Как мина училището?

-Както всеки ден – свих рамене – Днес обаче имам страшно много за учене.

-Да ти помогна с нещо? – попита Манюел и отхапа голяма хапка.

-Разбираш ли от химия и астрономия? – на свой ред зададох въпрос, усмихната.

-Малко – примига той развеселен.

-Колко малко?

-Недостатъчно.

Разсмяхме се. На пръв поглед това си беше съвсем нормален, обикновен разговор между близки хора. Нямаше нищо нередно. Но това беше само на пръв поглед. Думите не можеха да покажат как очите ни се изгарят взаимно, как сърцето ми бие като обезумяло, как тъмносините му ириси изпиват лицето ми.

-Хайде – подкани ме той – Отивай да учиш, за да ти остане време после.

За какво да ми остава време?

-Добре, ако ти трябвам, горе съм – кимнах и оставих празната чаша на плота до мивката.

-Окей – погледът му се плъзна по мен, а после Манюел трепна.

Избягах в стаята си. Затворих вратата и нервно заизваждах учебниците от чантата. В стомаха ми сякаш имаше лепкава черна помия, която се надигаше нагоре. Залових се разсеяно с урока. По едно време усетих, че въртя химикалката между пръстите си и я съзерцавам. Чувствах се мръсна, сякаш душата ми бе вече нечиста.

Наведох глава.

Рязък копнеж ме изправи на крака. След като бях отхвърлила глупавите задачи по химия, астрономията можеше и да почака. Заслизах по чорапи по стълбището. Манюел четеше някаква книга, но веднага вдигна очи. Усетих приглушена болка. О, колко сами бяхме в тихата къща...

-Добре ли си? – попита той, когато отидох при него.

-Да – отговорих и пак го потърсих с очи. Кога започна всичко? Преди месец? Седмица? Ден? Какви ги приказвам?! Трябва да е било преди години! Просто в един момент някой в ума ми прошепна „Той не ти е баща”. Оттогава го виждам като мъж, млад красив мъж, който ме гледа сякаш може да ме изпие с очи.

Подскочих. Манюел с неохота откъсна поглед от моя и се върна на книгата.

-Кога ще се прибере Корнелия? – наруших мълчанието.

-Към осем. Днес са до по-късно.

„А ти си вкъщи с мен”

Парливата мисъл премина само за миг, но остави трайни следи в мозъка ми.

-Искаш ли да си сготвим нещо за вечеря? – предложих весело – Вместо да поръчваме храна.

-Чудесна идея – с трясък затвори книгата той – Ще бъде забавно.

-Какво ти се яде? – скочих на крака.

-Пица! – възкликна – С гъби.

Не бях най-добрата готвачка на света, но не бях и толкова зле. Докато приготвях продуктите, Манюел се беше облегнал на рамката на кухненската врата и ме наблюдаваше. Внимателно раздърпах тестото, което за щастие намерихме в хладилника, покрих го с доматено пюре и помолих Манюел да включи фурната. Той завъртя на необходимите градуси и се приближи до мен.

-Досега не съм опитвал нещо приготвено от теб – засмя се и си дръпна резен краставичка. Чух как я хрупа.

-Ето сега ще можеш – измърморих, докато редях шунката.

Усещах очите му върху себе си. Отдавна съм се досетила, но напоследък стана много мъчително. Сега и аз го гледам по същия начин. Всеки път щом се доближи до мен, изпитвам необуздано, нередно желание да ме прегръща, да ме целува, да бъдем съвсем сами в целия свят. Налагах си да дишам нормално и да се контролирам. После идваха образът на Корнелия и изгарящият срам пред нея. Чувствах я като майка, бях наистина привързана към нея, обичах я. Беше ми много трудно. Срамувах се да я погледна в нежните очи с цвят на сребро, изпитвах погнуса от себе си, когато ме прегръщаше.

-Хайде, нека аз – прекъсна вътрешния ми монолог Манюел. Взе от ръцете ми консервата царевица, при което пръстите ни се докоснаха и започна да ръси зрънцата върху пицата. Бях цялата настръхнала от допира му. Обърнах се с гръб, уж да видя дали фурната вече е загряла, за да не види лицето ми. Затворих очи за миг, после ги отворих и се завъртях с овладяно изражение.

-Мисля, че вече е готова – доволно отбеляза той. Отвори печката и пъхна вътре тавата. После се обърна и бавно, някак котешки лениво се запъти към всекидневната. Останах неподвижна до мивката. Косата ми беше паднала пред лицето, но вместо да я отметна, се наведох още повече.

Понесе се апетитна миризма на печено тесто. Не помръднах. Чух стъпки.

-Даниел?

Две ръце отметнаха лешниковата коса от очите ми. Долових ефирно ухание на нещо свежо, морско. Вдигнах очи. Манюел се взираше в мен с безсилен копнеж. За момент реших, че ще направи нещо необмислено. Ръката му хвана брадичката ми. През гръбнака и корема ми мина парлива тръпка. Опитах да си внуша, че това е съвсем бащински жест. Глупачка.

-Пусни ме – изрекоха устните ми тихо, без дори да осъзнавам напълно, че говоря. Той примига. После рязко отскочи назад.

-Да не се наложи да ядем въглени? – опита се да докара шеговит тон и погледна във фурната.

-Едва ли – пророних. Метнах косата си на гърба и застанах до него. Обзе ме безумен порив. Борейки се с внезапното умопомрачение, се опитах да говоря нормално.

-Трябва да я извадим.

Вечерята беше много странна. Седяхме един срещу друг, водехме безсмислен разговор („Не, не обичам сладко от смокини, ужасно е!”. „Аз пък намирам слънчевите дни за прекрасни”) и почти не се поглеждахме. Цялата атмосфера тегнеше от неизречени, но крещящи думи.

Корнелия се прибра в осем и половина. Завари ни на дивана, да гледаме някакво убийствено глупаво токшоу.

-Оставихме ти пица, скъпа – надигна се да я целуне Манюел. Тя се усмихна и отиде да смени хубавите си дрешки с нещо удобно и домашно.

Качих се на втория етаж късно вечерта, отвратена от света и хората. Пушех много рядко, но днес го направих, извадих една тънка, дълга цигара и всмуках горчивия пушек. Синкавите ленти се превръщаха в кълбета, а после се разпадаха. Тънка, тиха, лепкава погнуса облепяше цялото ми тяло.

Нощният, есенно-зимен вятър повдигна вълните на косата ми. Дърветата зашумяха. Колите по магистралата глъхнеха и шумът на моторите им умираше във фосфорната, сребриста светлина на луната. Облаците бяха избягали и я бяха оставили в пълната й премяна, разкошна, студена и тъжна.

Наситено жълтите листа се отронваха и падаха на земята. На терасата се бе събрала купчина от ясно червени и тъмнооранжеви листа. Изнесох си стол и седнах навън.  

Стрелките на часовника се преместваха с бързината на върволица от мравки. Въпреки, че чувствах умора, не исках да си лягам. Донесох нещата по астрономия и си заблъсках главата над звездните карти. Лампата хвърляше медени отблясъци. Вписах няколко координати и се зазяпах по небето. Хладностоманените звезди примигваха над мен. От пепелника се носеше миризма на изгасена цигара.

Захванах да чета урока, но думите се сливаха, мъждукаха по страницата и се губеха. Прозинах се. Облегнах се на едната си ръка и въздъхнах затваряйки очи.

Стресна ме нещо като топовен гърмеж. Подскочих. Беше тъмно и студено. Хоризонтът бледнееше с цвета на резен пъпеш, вятърът бе спрял. Объркана и замяна, заопипвах наоколо за телефона си и усетих страшни болки в костите и мускулите. Супер. След два часа трябваше да тръгвам за училище. Бавно се изправих, протягайки схванатото си тяло и сумтейки прибрах учебниците вътре. Треперех от студ. Устните ми бяха посинели. Реших, че не е време да се разболявам и изпих няколко хапчета против настинка. После се пъхнах под горещия душ и започнах усилено да търкам тялото си с гъбата за баня.

Излязох и реших днес да се облека по-топло. Хубав тъмновиолетов пуловер и дънки. Изсуших добре дългата си коса на силната струя на сешоара и слязох долу по чорапи. Корнелия се въртеше край печката, все още в пижама.

-Добро утро – прозинах се уморено и поех чашата кафе, която ми подаде.

-Я си виж очите! – възкликна тя засмяна – Не си ли спала нощес?

-Не много добре – измърморих.

Манюел се появи блед и сънен. Приличаше на малко момче. Седна срещу мен и на въпроса на Корнелия какво му се яде, отговори, че иска само кафе. Аз обаче си намазах три препечени филии със сладко и ги ометох за отрицателно време. Докато дъвчех оглеждах и двамата. Тя изглеждаше отпочинала, свежа и матово красива. Той беше изморен и сякаш още не успяваше да се събуди. Не ме поглеждаше.

Хладната сутрин ми подейства ободряващо. Изчаках Албина на градинската порта. Тя се появи, облечена в тъмнозелени дънки и черен пуловер. Носеше разкочпано леко яке. Махагоновата й коса се вееше зад нея. Тя имаше кола, но предпочиташе повече да върви заедно с мен, за да отслабва.

Тръгнахме заедно и небрежно се заприказвахме. Албина се оплакваше от домашното по астрономия, а аз й разказах за заспиването си на терасата. За щастие гърлото не ме болеше и не ме тресеше. Само се бях схванала жестоко.

Малко по-късно стигнахме училището.

Шумът на клсната стая ме погълна, усука мислите ми и временно притъпи острите чувства, бълбукащи във вените ми.                   

       

 

 

11.

 

 

Поредното парти.

Бях дошъл с Марта, защото сега тя се водеше мое гадже. Този път бяхме у Хари, чийто баща беше съдружник във фирмата на баща ми. Седях в ъгъла с трима приятели, пушехме и си приказвахме. Единият беше Джордж, който получаваше най-добрите оценки в курса, другия Фред, чийто напълно еднакъв близнак се изявяваше като танцьор в средата на хола и Деймиън, който не вземаше голямо участие в разговора, спокойно пушеше.

-Не, не, само още една бира, стига толкова! – смееше се моят съсед Карл, вече добре почерпен. Една знойна блондинка с тясна къса рокличка го наливаше с питиета.

-Мале какво маце – отбеляза преминаващият покрай нас Никълъс – Карл е късметлия тази вечер.

Одобрително подсвирнах.

-И какво, успя ли? – изхили се Фред. Джордж спокойно запали нова цигара и едва след като изпусна дима, каза надуто-шеговито:

-Да приличам на човек, който не знае как да сваля жени?

Погледнах го. Беше хубав. Мускулест, стегнат, прибран с тъмна коса и ясносини очи.

-Хаха, браво, братле. Бива си те – Джордж и Фред развеселено си казаха „Наздраве” и отпиха от чашите си.

-Не й трябваше много. Хм, едва ли очаква и от мен диамантена гривна, но...

В този момент главата ми рязко се врътна към тях.

-За кого говорите? – досега бях зяпал безцелно купонджиите и не бях внимавал много в разговора. Стори ми се, че приятелите ми се посмутиха.

Джордж се покашля и отпи юнашка глътка уиски.

-Ами... Той ходи с Аманда... – позапъна се Фред – Не знаеш ли?

-С моята Аманда? – възкликнах, въпреки че се бях досетил.

-Мхм – смънка Джордж и ме стрелна с очи.

-Браво, приятелю – тупнах го по гърба – Тя е от скъпите курви, не знам до кога ще можеш да я издържаш – и станах, за да се махна от тях. Минах през тълпата в края на коридора и се отправих към Марта, която си говореше с някакво момиче.

-А, ето къде си – усмихнат се приближих към нея и увих ръка около кръста й. Тя се засмя и ме целуна.

-Санд, запознай се с Хейзъл. Тя е новата приятелка на Хари... Всъщност къде е той? Хари! – и Марта се врътна да потърси домакина. Останах сам с Хейзъл. Погледнах я. Държеше чаша в едната си ръка с много дълги отровнорозови остри нокти и небрежно се поклащаше. Преди да успея да кажа нещо, сякаш от нищото израсна Хари и засмян до уши си сипа питие.

-Браво бе, играч – ударих чашата си в неговата – Значи прежали Марлин?

-Да, забравих я напълно. Време беше. Запознахте ли се? Забавляваш ли се, скъпа? – бързо забъбри той и без да дочака отговор, забърза да посрещне няколко закъснели приятели, след като целуна  Хейзъл по устните.

-Здрасти – казах и пак я погледнах – Аз съм Александър.

-А, значи ти си Санди – сви червените си устни тя – Знам кой си.

Заля ме внезапно раздразнение. Никога досега не съм имал нищо против да ме наричат „Санди”, но сега изведнъж ми се стори глупаво, безсмислено, идиотско.

 Хейзъл беше сравнително слаба, но не прекалено, със закръглени, здрави бедра и ясно оформен ханш. Косата й падаше до кръста дълга, буйна, леко начупена, златистокафява. Лицето й беше дълго, продълговато, с големи, бадемовидни, с много бели склери очи. Те бяха в абсолютно същия нюанс като моите. Гледаха ме някак насмешливо, подигравателно, лукаво. За миг се запитах дали друго момиче ме е гледало така.

-Радвам се, че Хари най-после си намери гадже. Тревожехме се вече. Ти ми изглеждаш подходяща за него – избърборих недодялано. Странното й изражение ме объркваше, озадачаваше.

-Стига бе – насмешливо изсумтя тя – Щом ти го казваш, значи е така.

Смръщих вежди. Ама че неприятно държане. Хейзъл пиеше от чашата си и като че ли не ме забелязваше. Започнах сериозно да се дразня.

-Какво искаш да кажеш?

-Ти си голямата работа тук, нали? Най-големия спец по жените. Впрочем до мен ли опря? Няма ли нещо по-лесничко, като за теб? – наистина се сопна тя. Изглеждаше кисела и недружелюбна. Попитах се какво ли е намерил Хари в нея. Дръзките й очи обаче ми дадоха отговор.

-Какви ги приказваш? – възкликнах страшно ядосан – Как може без да ме познаваш да категоризираш?

-Аз ли не те познавам? – Хейзъл остави чашата с трясък и ме погледна с истинска злост – Имената Катрин и Дейзи говорят ли ти нещо?

Напънах се, но в ума ми изкочиха само две бледи сенки на отдавна забравени момичета. Преди да съм отговорил, тя разпалено продължи:

-И двете са мои сестри...

-Уау, три дъщери – опитах да се пошегувам, прекъсвайки я – Баща ти сигурно има железни нерви – и  сам се разсмях на шегата си. Хейзъл обаче направи презрителна гримаса и възкликна:

-Докато излизаше с Катрин, ти й изневеряваше с Дейзи! Знаеш ли, че двете се изпокараха заради теб? Знаеш ли, че Катрин преживя нервен срив и два месеца не излиза от вкъщи?

В паметта ми изникнаха думи, изречени от забравен глас, сякаш си спомнях нещо написано „Имам и друга сестра, но тя е голяма снобарка. Замина за две години да учи в чужбина”. Зяпнах Хейзъл. Лицата на сестрите й бавно започнаха да се очертават в ума ми. Нито една от тях не приличаше на нея. Нямаха арогантните й зелени очи и противното отношение. Те бяха двуяйчни близначки и Хейзъл бе много различна от тях.

-Какво ме гледаш? – тросна се тя – Дори не ги помниш, нали? А беше само преди две години. Толкова парцали си сменил оттогава, че не можеш да запомниш никоя вече.

-Да не си изяла цял лимон преди да дойдеш? Хапни нещо сладичко и се поуспокой – сопнах се на свой ред.

-Ха-ха – изсъска тя – Много си бил забавен!

Отворих уста вбесен, да я подредя както заслужава, но в този момент довтаса Хари, както винаги ухилен и като я прегърна през талията, попита с леко заваляне на думите:

-Да не би да флиртуваш с гаджето ми, а Санди? – и започна да я целува. Беше толкова пиян, че сигурно нямаше да забележи дори да умирах. Пак ме прободе остър гняв заради обръщението. Как съм го търпял  толкова години?

-Не – отвърнах почти грубо – И без това изглежда, че тя не ме харесва особено.

Хари се разсмя, но в следващия момент бе озадачен, защото му обърнах гръб и започнах да се отдалечавам.

-Какво му стана?

-Кой го е грижа? – долових гласа на Хейзъл – Остави го.

После отново започнаха да се натискат.

Заслепен от ярост забързах нататък. Целият се бях разтреперил. Пред мен изникна лице, което в първия момент не разпознах.

-Къде се губиш... и защо изглеждаш така? Санд...? – вече го подминавах, когато се сетих да отговоря на Майкъл и се изненадах от грубия си тон:

-Остави ме!

Дори не потърсих Марта. Не ме интересуваше къде е и какво прави. Нито с кого го прави. Тръгвах си веднага. Обърнах се само за малко, за да потърся с очи Хейзъл. Видях я. Смееше се. За миг всичко се стопи. Погледът ми се плъзна по множеството хора.

Лицата на момичетата започнаха да изчезват едно по едно. Разтичаха се и се претопяваха в безинтересна, дори леко отблъскваща маса, заедно с лицата на момчетата.

Болезнено ясното лице на Хейзъл сякаш бе завинаги прогорено в очите и ума ми.

Навлякох якето си и излязох в тъмната, студена нощ. Под бездънното, кадифено небе яростта ми се замени от гореща, непозната болка. Остро, непоносимо отвращение към всичко и всички ме задави и ме остави без дъх.

Свърнах зад едно дърво и докато се борех със себе си, изповръщах цялото съдържание на стомаха си.  Избърсах устата си с ръкав и погнусен тръгнах по улицата. Тъмнината беше утешителна. Последните листа падаха от мъртвите клони на дърветата.

Докато вървях заваля дребен есенен дъждец. Падаше като неясна, скътала в себе си всякакви тайни мъгла. Нахлупих качулката и пъхнах ръце в джобовете си.

Очите ми бяха наведени надолу, раменете – изгърбени. Чувствах парлива, почти изгаряща липса на нещо, непознато досега. Нещо силно, стремглаво, нещо повличащо те неудържимо и унищожително.

Стъпките ми глухо потропваха. Дъхът ми се виеше пред мен – бледа мъглица в нощната тъма. Когато стигнах вкъщи, се облегнах на стената и дълго стоях неподвижен, смазан, изпепелен.

Отворих вратата и бавно се промъкнах в къщата, изведнъж станала чужда, студена  и мрачна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

12.

 

 

 

Разбърках млякото и внимателно го пресипах в биберона. Започнах да храня Борис. Бях сама. Емилия и майка й бяха отишли на покупки, а аз трябваше да наваксам с училището. Навън валеше тихичко, упорито, ледено.

Сложих бебето в кошчето и отворих учебниците. Кръстосах крака и се вдълбочих в урока за РНК. Поклащах едното си стъпало, беше ми уютно, топло, приятно. Някъде към средата на урока ме налегна сладка дрямка.

Бавно, без да се напрягам особено, реших четирите задачи по математика. Не бях съвсем сигурна за отговорите, но сметнах, че ми е все едно.

Бях пуснала телевизора на някакъв музикален канал и докато една красива негърка връткаше дупе на екрана, отхвърлих и няколко досадни въпроса по история.

Вдигнах поразмътен поглед и се усмихнах. Сетих се за Деймиън. Нямаше как да не се усмихвам след времето, прекарано с него.

Нещата с него вървяха много добре, но под повърхостта се усещаше нещо грапаво и подвижно, проблясващо някога в очите му, когато трябваше да си тръгвам или да приключа срещата по-бързо.

Внезапно телефонът ми иззвъня. Вдигнах с лепнещо чувство на досада, виждайки някакъв непознат номер.

-Ало?

Странен глъхнещ шум като от електричество под вода ме удари в ухото.

-Ало?

Някой или хм, нещо(?) може би дишаше от другата страна на линията. По гърба ми пролазиха тръпки.

-Кой е?

Поредна какафония от неопределени шумове, давене и нещо, подобно на кашлица. Прехапах устна, искайки ми се да вярвам, че някой случайно е набрал номера ми, докато върви. Стана ми студено. Зачаках.

-Па...пат... – цялата ми коса настръхна. Някой не се ли опитваше да каже името ми?

-Кой се обажда? – гласът ми беше изплашен, много по-изплашен, отколкото си представях.

-Патриция... – с ужасяващо усилие изстена някой в ухото ми и после сякаш всичко утихна. Продължиха да се чуват само тихи звуци с неустановен произход. С вкочанени пръсти прекъснах връзката. Зловещи тръпки плъпнаха по кожата ми. В съзнанието ми се разиграха какви ли не сюжети. Благодаря ти, развинтено въображение! Отвратително зомби ме преследва, за да изяде мозъка ми и да ме превърне в свое копие. Злокобна мумия, надигнала се от саркофага си, си въобразява, че съм нейна наследница. Преплитане на линиите с времето. Ужасяващ призрак ме предупреждава за появата си. Шизофрения. Безпричинни халюцинации. Безплътно същество, притежаващо силата да убива и измъчва, ме приближава.  Внезапна промяна на времето и пространството...

Подскочих като ужилена. Качих краката си на дивана и обхваната от първичен и непреодолим страх, се сгънах в ъгъла, втренчена в екрана на телефона. Чаках всеки миг страховитият глас да се обади отново и някак създанието, което го притежаваше да се просмуче през слушалката и да ме унищожи. Ръцете и ходилата ми бяха ледени.

Борис безгрижно бъбреше в кошчето, заиграл с се с дрънкалките.

Отключването на външната врата ми изкара акъла. Подскочих и едва се удържах да не изпищя. „Глупачка” – озъбих се на себе си наум. След малко до слуха ми стигнаха високите гласове на две доволни, безгрижни жени. Станах да ги посрещна, лепвайки си по път весела физиономия.

Очевидно Симон и Емилия бяха изкупили поне два магазина за дрехи. Разноцветните им торби щяха да се пръснат. Сетих се за децата в Африка.

-Ами накрая просто си тръгнах – сви рамене Емилия – Писна ми.

Скептично вдигнах вежда, докато двете нагъвахме спагети на масата в трапезарията.

-Така е – уверено продължи тя – Трябваха ми пакет гевречета и кутия пурички, за да го превъзмогна.

Сутринта се беше разделила с гаджето си, с което нещата не вървяха от доста време. Изглеждаше по-скоро облекчена, колкото разстроена и като се има впредвид всичката храна, която беше излапала и шопинг терапията (пфу, колко тъпо звучи) всичко си беше постарому.

-Наистина, ще си намериш някой много по-свестен от него – казах и навих спагетите около вилицата.

-Ами ти успя ли да оправиш нещата по училище? – попита Емилия с пълна уста.

-О, да – небрежно отговорих.

От всекидневната долиташе гласът на Симон, която пееше. Тя е щяла замалко да стане певица. Но някаква инфекция изменила гласа й завинаги и затворила вратата към музикалната кариера.

-Тази вечер ще се виждаш ли с Деймиън? – попита Емилия, невъзмутимо облизвайки чинията. Ако майка й беше тук, тя никога нямаше да го направи. Симон много й се сърдеше, когато се държеше просташки и вероятно затова Емилия го правеше с голямо удоволствие, далеч от нея.

-За жалост не – поклатих глава, а смехът ми заглъхна – Понякога ми се струва, че той ще се откаже от мен.

Разстлах мократа си коса върху една кърпа на раменете си и разположила се удобно в леглото, набрах номера на Деймиън. След като приключихме с обичайните поздрави, той попита:

-Как е Борис? – звучеше някак измъчено, навярно и напрегнато, навярно и отегчено. Въздъхнах.

-Много ме изморява – признах си тихо – Днес цял ден е плакал, чак към вечерта се укроти. Нали знаеш, колики.

-Преуморяваш се, Патриция – измърмори той – И ми липсваш като част от тялото ми. Когато не мога да те виждам, сякаш от мен е откъснато живо парче плът.

Очите ми се наляха.

-Деймиън – прошепнах – Ти все едно говориш за мен, а не за себе си...

-Ела при мен – промълви той трескаво – Ела, ако трябва и с бебето.

-Не мога да се преместя при теб, какво биха казали родителите ти? Знаеш, че и без това не ме одобряват – горчиво отговорих. Явно родителите като цяло имаха някаква непоносимост към мен. А тези на приятеля ми бяха шокирани от факта, че сина им се е хванал с момиче с бебе.  Предпочетох да не мисля за това.

-Изобщо не ме интересува – отсече пак така нервно Деймиън – Обичам те, както никога не съм обичал друга и искам да си навсякъде и постоянно с мен. А родителите ми да си гледат работата.

Беше толкова изкушаващо. Аз и той. За момент си представих едно много светло и хубаво място само за мен и него, някъде, където го няма Борис... А после трепнах гузно. Хвърлих поглед към бебето.

-Виж, миличък, трябва малко да помисля, съгласен ли си?

-Разбира се – въздъхна той – Мога да почакам. Научих се. Винаги изчаквам.

-Моля те, не се сърди – сълзите вече се стичаха по бузите ми, не издържах разочарованието в гласа му –Много те обичам. Най-голямото ми желание е да съм с теб, но трябва и ти да ме разбереш. Моля те.

-Разбира се – повтори Деймиън – Научих се и да съм безкрайно разбиращ.

Когато разговорът завърши, аз се тръшнах в леглото и се разплаках безшумно и горчиво. Зарових лице във възглавницата и дълго и сподавено хълцах, обхваната от гняв, безсилие и желание всичко да беше по друг начин.

В такива минути ме завладяваше бурна, неудържима омраза към детето, към Борис, към света и себе си.

Заспах късно, изморена и подута от плач.

На сутринта прикрих и последните следи мъка с голямо количество грим и потиснах болката. Отново.  

 

 

13.

                                                                     

 

Седях на пода във физкултурния салон, а навън безмълвно между голите клони на дърветата и по улиците пъплеше есенната мъгла. Бях се облегнал на стената и уж гледах как съучениците ми играят волейбол, но всъщност очите ми бяха устремени в Неле, която вкарваше кошове на другата страна на салона. Изглеждаше като че ли не стъпва по земята, а се рее над нея.

Още от първия ден тя се беше вмъкнала в сънищата ми така, както влезе и в живота ми. И явно нямаше намерение да излезе нито от едното, нито от другото. Със завидна, плашеща самоувереност Неле пое властта над сънищата и мислите ми.

Неусетно с нея се бяхме превърнали в приятели. Няколко дни след като се запознахме, тя ме погледна весело и някак пламенно със стоманено-сините си очи и предложи дрезгаво:

-Искаш ли някой път да учим заедно?

-Защо? – бях попитал. Прииска ми се да я отрежа грубо, рязко, да стана, да хвърля всичко на земята и да побягна, но вместо това отново се удивих от себе си. Бях изломотил само едно „защо?” без дори да се подразня.

-О – възкликна Неле засмяна – Забелязах, че си много умен по математика, а аз там съм кръгла нула. Освен това аз пък съм по-добра от теб в биологията, така че според мен ще е забавно да учим заедно.

Съгласих се като насън. Даже не разбрах съвсем как стана. Оттогава започнахме да се редуваме – един ден аз бях у тях, а другия – тя вкъщи. Обяснявах задачи, а тя ме учеше да вземам звездни координати, решавах уравнения, а тя определяше абсолютни звездни величини. Заедно пишехме съчинения, запомняхме години и описвахме генетични процеси.

Родителите ми бяха много странни. Изглеждаха щастливи, смееха се без причина. Един-два пъти хванах майка ми да се просълзява, когато ни заварва заедно с Неле.

Очите ми проследиха как тя хукна след изпуснатата баскетболна топка.  

Въпреки, че бях влюбен в Мирабела, никога не я бях сънувал. Нощем преди да заспя обикновено се унасях, потопен в мечти за нея, а после сънищата ми бяха объркани, размазани, неясни. А сега, когато се появи Неле, тя отстъпваше все повече. Неле обсеби почти изцяло ума ми. Мислех за нея непрекъснато. Беше толкова различна, толкова странна. Пак ме дразнеше с това, че е навсякъде, но вече нямах нищо против.

Щом нощем затворех очи, Неле се появяваше приказна, нежна, царствена. Тя властваше над разума ми, притегляше ме със силата на черна дупка, обсебваше чувствата ми.

Започна да ми се струва, че не мога да откъсна поглед от нея. Огромната й светлоруса коса подскачаше  при всяко движение. Бледото лице беше леко поруменяло, очите й с цвят на вода ме стрелкаха и запращаха топли, сладостни искри във вените ми.

С мъка отделих поглед от нейния и се обърнах да видя какво прави Мирабела. Играеше нахъсано волейбол, черно-вишневата й коса струеше около нея. Почти непрекъснато чувах смеха й. Отвсякъде я зяпаха жадни очи. Беше така съблазнителна.

Отново се взрях в Неле. Дриблираше нехайно, зяпайки играчите. Тъничките  й крака бяха преметнати, главата й – наклонена. За части от секундата в съзнанието ми се роди образ на устните ми върху лебедовата й шия...

В този момент се изправих и забързах към вратата. Профучах покрай две момичета, играещи федербал, покрай Неле и едно объркано момче от долния клас и нахлух в съблекалнята. Прекарах остатъка от часа там, скрит зад дрехите, хванал глава в ръцете си. Когато другите момчета започнаха да идват, аз вече си бях обул дънките.

Тръгнах към класната стая, мъчейки се да разбера какво става с мен. Беше нещо средно между болка и радост някъде в гърдите. Някаква тъпа, на моменти заглъхваща тежест, увила се около сърцето ми. Купих си енергийна напитка от лавката и се заизкачвах по стълбите.

-Хей, Флориан, защо не ме чакаш? – развеселен, нисък глас долетя иззад гърба ми. Неле, обесила чантата на едното си рамо бързаше към мен.

-Извинявай, исках да си взема нещо за пийване –усмихнах се.

-Мисля, че трябва да понамалиш газираното – невъзмутимо се пресегна тя и отпи стабилна глътка от кенчето – Ето, намали го.

Разсмях се. Каквото и да кажеше, дори и да бе най-тъпото нещо на света, пак ми беше страшно смешно. Много странно момиче. Долових сладкото ухание на косата й. Стигнахме тъкмо навреме за часа по математика.

Винаги в тези часове, аз решавах задачите, а Неле чакаше да ги препише от дъската или от мен. И сега не беше по-различно. Бяхме стигнали до един от най-омразните за нея вид уравнения и докато аз пишех, че пушек се вдигаше, тя недоволстваше и с ядно мърморене записваше дългите изрази.

-Не мога да си обясня тия глупости кой ги е измислил – мрънкаше Неле – И кой изобщо е измислил решението. Това е не-въз-мож-но.  

-Ха-ха – беше моят коментар.

Звънецът би и трябваше да бързаме за последния час по биология, защото преподавателката пишеше закъснения на третата секунда от звънеца. Не се шегувам.

Днес обаче, тя беше тази, която трябваше да получи закъснение. Бяха изминали десет минути от часа, а от нейната огненочервена коса нямаше и следа. Класът си приказваше хаотично и думите се сливаха в една обща бъркотия от неясни звуци. Бях се прехласнал по Мирабела. Тя разпалено разказваше нещо на Адриана, която кимаше съсредоточено. Мирабела бе обърнала хубавия си профил към мен. За миг си представих как красивите й устни се плъзгат по кожата ми, така както изписваха думите. Леко разтърсих глава и примигах.

-А, и ти си поредният – обърнах се и видях, че Неле е проследила посоката на погледа ми – И ти се пулиш в Мирабела.

-Глупости – сопнах се леко.

-О, моля те – махна с ръка тя и воднистите й очи се присвиха за миг – Не мога да разбера какво толкова намирате в нея. Аз я познавам. Въртиопашка най-обикновена, бързо заменя момчетата, всички си падат по нея. Обича да тормози хората, които я харесват. Ето този, който е с нея сега, горкия, ще го разкара само след седмица.

-Стига! – възкликнах.

-Какво си мислиш? – попита Неле – Че тя не знае, че си хлътнал по нея? Държи се много изкусително, когато иска нещо от теб, нали?

В ума ми проблесна спомен.

-Завиждаш й, нали? – не си замълчах – Затова говориш така. Чисто и просто от завист.

В момента, в който Неле махна с ръка и се усмихна сякаш казваше „влюбен идиот”, усетих как някак насила се ядосах. По-скоро по навик, някак заучено. Без емоции, сякаш устните ми се раздвижиха самостоятелно. И внезапно се намразих.

Напът за вкъщи, в колата не спирах да мисля. Случваха се необикновени неща. Но най-необикновеното нещо беше Неле. Неле, която ме дразнеше и вълнуваше едновременно, Неле, която безцеремонно изпълни живота ми, Неле, която гледаше лицето ми без страх, с усмивка, дори с нежност.

Тя приличаше на странен, жив, топъл магнит, на неземно, вълшебно създание. Смених предавката и продължих размишленията. Болката в гърдите ми сладко-горчиво се топеше, устата ми се разтегляше в глупашка усмивка.

Стиснах устни и направих остър десен завой. Подкарах колата по правия път. Беше наистина доста мъгливо, а аз бях разсеян и не си позволявах висока скорост.

Отнесено се запитах дали довечера Неле пак ще долети в съня ми. Всеки път тя беше единствена и неповторима. Беше вълнуваща, привлекателна, неразгадаема.

Почувствах равна, тиха тъга и притъпено желание да направя нещо глупаво и първично...

Когато навлязох в нашата улица, беше започнал да вали студен дъжд. Замислен за Неле разко обърнах кормилото. Гумите поднесоха върху мъртвата, полузаледена трева и едва сварих да ударя спирачка, преди да връхлетя върху оградата.

Стреснат, хванал с две ръце кормилото, дишайки тежко си помислих нещо, което досега не ми беше идвало наум. Не и в този чист вид, в който се оформи сега.

Господи, колко съм хлътнал!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

14.

 

 

-Даниел, защо не внимаваш?!

Обядвах с Албина, но бях забравила да я слушам. Вдигнах пъстрите си очи и изломотих:

-Извинявай, ще повториш ли?

Около нас беше шумно, пълно с изгладнели хора, които се наслаждаваха на едночасовата обедна почивка.

-Попитах те дали искаш след училище да се разходим до мола? – раздразнено каза приятелката ми – Напоследък сякаш не си на себе си.

-Добре, хайде да отидем – съгласих се, предпочитайки да заобиколя втората част от думите й. Нещата бяха много зле. Бях толкова хлътнала по Манюел, че започнах да го сънувам. Измъчваха ме страстни, ужасни сънища, а когато бях будна, в мен се разгаряше неистов копнеж.

Разсеяно се загледах в една двойка, която се беше отдала на чувствата си и страстно се целуваше на съседната маса. Въздъхнах.

-Добре ли си? – подозрително попита Албина, слагайки в уста елегантно парченце пиле.

-Да – свих рамене. Останах с впечатление обаче, че ме наблюдава съсредоточено през цялото време.

Оставаха още три часа в училище. Влязох в кабинета по химия с чувство на тегнеща скука, неудовлетвореност и омраза. Седнах на последния чин до Албина и извадих учебника. Намръщено надигах бутилка газирана вода и се опитвах да се убедя сама себе си, че си въобразявам.

Вчера почти бях целунала Манюел по устните. Пожелах му „лека нощ” и в безумен пристъп хвърлих ръце около шията му и докоснах бузата му с уста. В същия момент обаче, той явно е искал да направи същото и устните ни се долепиха. За миг. Изпепеляваща искра прескочи по вените ми и ме остави без дъх. И двамата се бяхме обърнали едновременно, ужасени, и се отдалечихме един от друг по възможно най-бързия начин.

Споменът сякаш отприщи нещо в мен. Очите ми се изпълниха със сълзи и аз бързо се завъртях към прозореца, за да не ме види Албина.

Отправихме се към мола забързани, защото влеше силен леден дъжд. Минувачите припряно вървяха под разноцветните си чадъри и се шмугваха ту в този, ту в онзи магазин, правеха бързи покупки, поспирваха се, говореха кратко и пак се плъзваха с енергични крачки по улицата.

В търговския център беше топличко и приятно. Разходихме се из магазините, където имаше толкова много хубави неща, че ми се приискаха всички пари на света. В един марков магазин за обувки, Албина си хареса безбожно скъпи боти, които и аз бих умряла да притежавам. Въпреки, че баща й беше богат, той не й даваше неограничени суми пари, не искаше да я разглезва.

Минахме през книжарницата, през два магазина за дрехи и седнахме в кафенето. Покрай нас мина група тийнейджъри, която на висок глас обсъждаше някакъв отминал купон. Две момичета се кикотеха високо и неприятно.

Бъбрехме си непринудено с Албина, отпивахме от кафетата си. Загледах я. Покрай любовните си терзания бях забравила, че и за другите хора светът не е розов. Майка й беше починала преди две години и оттогава с баща й бяха останали сами. Не знаех много за случая, но тя ми беше казала, че Донател много обичал жена си. Избягвах да говоря за семейства, майки, бащи пред нея. Не я бях виждала да плаче, но понякога мъката е толкова голяма, че няма сълзи, които да я утешат. Почти не бях виждала баща й.

-Къде се отплесна пак? Сериозно, къде ти е ума? – недоволно възкликна приятелката ми – Не знам влюбена ли си, каква си, обаче наистина от известно време те няма никаква.

Кръстосах крака и пийнах кафе.

-Нищо ми няма – нехайно свих рамене – Голям си надзирател – засмях се и отметнах коса, отново избягвайки темата за влюбването.

Прибрах се скапана, изгубила желание за всичко. Беше петък, но бях толкова нещастна, че исках просто да се строполя на дивана. За щастие, вкъщи нямаше никого. Включих кафеварката, залъгвайки се, че кафето ще успокои нервите ми и седнах на един от кухненските столове. Измъкнах тетрадката по математика и мудно се захванах да си пиша домашното (явно наистина не съм в ред. Кой пише домашни в петък?!). Сетих се за Бианка. Какво ли ставаше с нея? Не я бях виждала скоро. Надявах се да се справя в училище.

А после пак ме обхванаха трескави мисли за Манюел. Струваше ми се, че нямам миг спокойствие. Осъзнах, че стоя вперила немигащ поглед в една и съща точка върху страницата. Станах да си сипя кафе и със силна болка в гърдите се върнах на мястото си. Да, нещата бяха зле, много зле. В последните дни се бяха влошили в се влошаваха все повече. Чувствах се като болна, луда от любов. Нямаше и секунда, в която да не мисля за него. Манюел се бе превърнал в мания, фикс идея, болест.

Болезнената вина пред Корнелия се засилваше с всяка изминала частица време. Тя беше ангел, така чиста, така добра и отдадена. Гледаше съпруга си с омекнал поглед, а мен – с майчина любов. На моменти, пряко волята си, изпитвах дива, изгаряща ревност, най-вече в моментите, когато го целуваше или докосваше, а после и вечер щом си легнех, сред мрака и тишината, защото си я представях в прегръдките му.

Гледах невиждащо едрите дъждовни капки. Чашата димеше между пръстите ми. Топлината й не успяваше да ме сгрее. Наведох глава над тетрадката и с пълни със сълзи очи се опитах да довърша домашното.

Иззвъняването на телефона ми ме накарада поскоча. Обаждаше се Корнелия. Престорих се на весела. В момента, в който разбрах причината за позвъняването, ми се прииска да се разпищя. Една нейна приятелка я поканила на гости с преспиване, защото гаджето й бил извън града и не искала да е сама. Сълзите преляха и потекоха по бузите ми. Исках да я умолявам да не ходи, да си дойде възможно най-бързо, да изведе Манюел на вечеря, да бъдат далеч от мен.

Но с престорена закачливост се пошегувах с нея и й пожелах приятно прекарване, докато сълзите ми капеха по гърдите. Затворих телефона и се разплаках, с глас, тъжно, отчаяно и безнадеждно. Какво ще правя сега с Манюел? Как ще успея да затворя очи, копнежно мислейки, че той е сам в другата стая?

Бих могла да се обадя на Албина и учтиво да се самопоканя у тях. Но не можех. Някаква сила, много по-могъща от мен, така и не ми позволи да набера номера й. Нито този на Ерика. Хълцайки отчаяно и ядно, няколко пъти опитвах да им се обадя, но пръстите ми не се подчиняваха на мозъка. Накрая се предадох и с безумен вой хукнах към банята, за да се приведа в нормален вид.

Завъртането на ключа в ключалката ме ужаси и въодушеви едновременно. Стреснах се над старателно подредената маса. Бях приготвила вечеря за двама. В две лъскави кристални чаши кротко като рубин светеше червено вино. По лицето ми нямаше следи от сълзи. Пъстрите ми жълти очи се усмихваха, а лешниковата ми коса блестеше и падаше на непослушни вълни почти до кръста. Бях сложила дори малко грим. Облякох тъмнокраминени дънки и бял пуловер с голямо деколте. Може би беше време да спра да се измъчвам.

Отидох да посрещна Манюел в коридора. Леко поруменял от щипещия хлад на ноемврийската вечер, облечен в тъмен костюм, той беше ослепително красив. Успях да видя как тъмносините му очи се разширяват за момент, а после си придава уж безразличен вид.

-Здрасти, тате – не знех как ще подейства обръщението, докато целувам бузата му, но усетих тръпката на забранено желание, породена от докосването ни.

-Леле, какво става тук? Празнуваме ли нещо? – приятно се изненада Манюел, щом видя масата.

-Само петъка – усмихнах се – Хайде, сигурно си гладен.

-Нямам думи – погледна ме той възхитен – Страхотно е!

Никога няма да забравя тази вечер. Мислех, че погледите, които ми хвърляше, ги има само в книгите. Мислех, че начина, по който тези погледи ме караха да се чувствам, съществува само в любовните романи.

Манюел каза, че е изморен и си легна по-рано. Морскосините му очи обаче, излъчваха всичко друго, но не и умора. Дори приличаше на трескав.

Вдигнах косата си високо и отидох да се изкъпя. Мислите ми бяха хаотични. С нервни движения миех зъбите си. Излязох, цялата лъскава от лосиона за тяло с ухание на море и цветя. Облякох пижамен комплект в бяло и колебливо погледнах към стълбището.

Разпуснах коса и прехапала устна, се поколебах. После, решила да спася разума си с цената на всичко, се спуснах на пръсти по стълбата. Наоколо беше тихо и тъмно. Запалих лампата и бавно тръгнах към спалнята на Манюел.

Пред вратата се поколебах с вълнението на неопитността си. Бузите ми пламтяха, сърцето ми щеше да изскочи. Посегнах към дръжката, но внезапно уплашена от бурните емоции, ръката ми застина във въздуха.

-Манюел? – прошепнах, решила се най-после да вляза вътре. До носа ми стигна свежа миризма на нови чаршафи. Пердетата бяха дръпнати и мракът бе пронизан само от слабия лъч светлина от коридора.

-Какво има, Даниел? Всичко наред ли е?

Напълно будния му, ясен, притегателен глас потвърди подозренията  и засили надеждата ми. Видях как се надига сред бялото легло.

-Да, всичко е наред. Просто... – осъзнах, че стоя пред него само по леки къси панталони и тениска, че нямам никакво обяснение за идването си, че е посред нощ и че съм лудо влюбена в този прелестен, синенок мъж.

-Ела – промърмори той – Да не би да сънува кошмар?

Пристъпих в стаята. Затворих вратата и мракът ни обгърна. Чувах само потропването на дъжда и ударите на сърцето си в ушите.

-Не – промълвих – Аз...

Думите ми се удавиха в копнежа. Той мълчеше. След малко чух как става и видях силуета му да се приближава.

-Какво ти е? – не беше точно въпрос. Звучеше измъчен.

Колебливо се протегнах и го докоснах. Усетих гладка, топла кожа под пръстите си. Шията му.

-Даниел... – ръката му обгърна моята, сякаш за да я свали. Не помръднах. Не знаех как да съблазявам. Не знаех как да бъда изкусителна и сексапилна. Вълнението ме задушаваше. Пристъпих още малко напред и обгърнах врата му с ръце.

-Даниел... – опита се той пак да ме спре. Вече беше отчаян. Дишаше тежко. Пак посегна да ме отмести, но вече пряко волята си.

-Недей – промълвих едва-едва – Знаеш, че и двамата не искаме да си тръгна.

При тези думи Манюел не издържа. Притегли ме към себе си и с вопъл намери устните ми. Телата ни се долепиха. От него в мен прескочи електрична искра безумие.

Оставих го да ме тръшне на леглото и зарових пръсти в черната му коса.     

 

15.

           

 

 

Облегнат на мивката се взирах в отражението си прекалено уморен, за да се подразня.

Вече една седмица не правех нищо друго, освен да лежа и да се взирам с невиждащ поглед около себе си. Надигах се за малко и после пак потъвах в унизителни самосъжаления. Приятелите ми вече ме обсъждаха. Търсеха ме, а аз не реагирах на поканите им. Просто затварях телефона. Марта беше прекъснала контакти с мен, вбесена от безразличието ми.

Нищо не ме вълнуваше и нищо не ми липсваше. Посрещах всичко с мъртвешка апатия и дори не ми пукаше, че нещо не е наред.   

Време беше да прекратя това. Трябваше да направя нещо. Разтърсих глава като куче и излязох с мудни крачки в коридора. Отправих се към кабинета на баща ми и влязох директно, без да чукам и да се притеснявам, че ще прекъсна важен разговор или неотложна работа.

Томас Танер седеше зад бюрото си, надвесен над някакви документи. Вдигна очи и напрегнатото му изражение се разведри. Сините му очи се усмихнаха срещу мен.

-Алекс, какво те води насам, сине? – затвори една бяла папка и изчаквателно ме погледна.

-Трябва да поговорим – седнах срещу него, чувствайки го по-близък от всякога. Винаги съм се разбирал отлично с него. Облегнах се на стола.

-Разбира се. Казвай.

Поколебах се. Баща ми стоеше насреща с приветливо лице и леко въпросителен поглед. Може би за пръв път не виждаше нахалното пламъче в очите ми.

-Искам да ме запознаеш с нещата във фирмата.

Лицето му се удължи. Погледът му се промени.

-Е, това е нещо ново.

-Да, искам полека да навлизам в материята и да се подготвям за бъдещето си – казах равно – А после може и да се върна в университета.

-Леле, звучиш ми като зрял човек – отбеляза баща ми смаян – Не вярвах, ще ме прощаваш, обаче не вярвах, че целите ти се простират по далеч от партита и леки момичета.

-Така беше – признах си кротко. Безкрайно спокойствие попритъпи пожара в гърдите ми.

-Изглеждаш различно – понаведе се той към мен. Взря се внимателно в очите ми и продължи – Това направо не си ти. Няма го наглото ти изражение.

-Реших да се променя – промърморих – Отдавна беше време да го направя, но по-добре късно, отколкото никога.

-Какво се е случило, сине? Не мога да те позная. Изглеждаш по-възрастен и някак изморен. Какво те мъчи? Защо е това внезапно желание за промяна? – вече изглеждаше притеснен. Вероятно едва сега му се струвах пораснал.

-Срещнах едно момиче – думите се откъснаха с мъка от устните ми. Опариха езика и сърцето ми. Образът на Хейзъл, така близък и реален за миг сякаш обзе Вселената.

-О, Алекс, досега си срещал много момичета, приятелю – позасмя се баща ми – С какво тази е по-различна?

-С всичко – забих поглед в листовете хартия пред себе си, измъчван от неудобство – Само тя е истинска. Само нея виждам в действителност. Не мога да спра да мисля за нея. Не мога да се зарадвам на нищо, не мога да търпя приятелите си, не искам да виждам никого – главата ми увисваше все повече.

-Санди, ти си се влюбил! – още по-удивено възкликна баща ми – И за това не вярвах, че е възможно.

-Аз също – поклатих глава, засрамен – Но тя се появи и всички момичета изчезнаха.

Бях безумно смутен. Не можех да го погледна в очите. Настъпи мълчание, в което баща ми асимилираше поднесената му информация.

-Но защо искаш да се променяш?

-Тя не иска и да чуе за мен – горчиво изрекох – Убедена е, че съм боклук, защото изневерявах на едната й сестра с другата. Освен това е гадже на един от най-добрите ми приятели.

-Заплетена ситуация – съчувствено произнесе той. Вдигнах лице. Усмихваше се.

-Мисля, че е време да стана твой достоен син – измърморих – Досега само съм те натъжавал, както и мама. Досега можехте само да се срамувате от мен. Но ще оправя нещата.

-Трогнат съм – развълнувано се прокашля баща ми – Мисля, че само за няколко дни си се превърнал от момче в мъж.

Излязох от кабинета му, изпълнен с емоции. Още утре щях да се появя във фирмата, готов за нов живот. Почувствах облекчение. Бездънно влечение към Хейзъл, остро и парливо, наново промуши гърдите ми. Всичко това беше ново за мен. Бях свикнал да изпитвам само плътско желание и да забравям всяка една. Бях свикнал момичетата да остават покорени от чара ми и да ме гледат с обожание. Бях свикнал да бъда лошото момче с циничен привкус на грубост и дори плиткоумие. Тъпоумна маймуна с безкраен нагон. 

Когато видях Хейзъл дори не я пожелах веднага. Тя бе просто красива и можех да я гледам без да я докосвам, без да я притежавам. Усетих внезапен, някак носталгичен копнеж да я бях срещнал в началото. Навярно тогава нямаше да се превърна в ухажван, но вътрешно дълбоко презиран грубиян, около когото се въртяха ухилени приятели, чакащи само да намажат от парите му.

Едва сега осъзнавах, че никой освен родителите ми не ме обича. И не ме е обичал. И може би няма да ме обича. Голямата група смеещи се хора на всяка моя шега (независимо дали е добра или не) всъщност не изпитваше нищо друго към мен, освен безкрайно снизхождение и омраза. Дългата върволица лъскави момичета със сияйни усмивки, които ме гледаха с премрежени очи и ме целуваха страстно, не чакаше нищо друго и не мислеше за нищо друго, освен за лъскавата златна карта в джоба ми, която им осигуряваше разкош и за завистта на онези, които нямаха късмета да получат този разкош.

Сега се бях издигнал над тях. Прозрях чувствата им и усетих неописуемо облекчение и спокойствие. Нещо като неизбежно приемане на истината. Те никога нямаше да разберат колко проницателен съм станал. Щяха да продължават да ме търсят още известно време и после да закръжат около друго богаташче, заслепено от самоувереност, повярвало че го харесват заради самото него.

Но аз ще отида на следващото парти. Ще отида, обхванат от неистово желание да погледна през новите си очи и да изработя маската си.

О, постигнат вътрешен мир. Колко е тихо в душата ми!

Влязох в стаята си и избрах един от малкото си официални костюма. Среднощносин с модерна, младежка кройка. Ризата трябваше да се изглади. Включих ютията и разпънах дъската. Вече щях да върша всичко сам. Срам ме бе от факта, че бях на деветнайсет, а още търсех помощта на майка си. Хейзъл трябваше да разбере, че истинската ми същност не е това, което бях досега. Тя щеше да го осъзнае, беше достатъчно умна.

Веднага след вечерята се затворих в стаята си и си легнах. Сребърната луна надничаше през прозореца ми, кръгла, ярка. Облегнах се на възглавниците и въздъхнах. Стори ми се, че покрай мен вече не е останал никой. Не се почувствах предаден или огорчен. Помислих за родителите си, погълнати от някакъв филм в хола. Сърцето ми се изпълни с топлина. Благодарност. Обич. Угризения.

Бях сигурен, че мога без наркотици, без да се наливам с алкохол, без да си лягам с  всяко момиче, което ми се е сторило хубаво.

Усетих дръзкия поглед на Хейзъл върху себе си. Хладните изумрудени очи и недоволно извитите устни. Неповторимо момиче. Първично, невъздържано, дори и леко невъзпитано. Но искрено и пламенно.

Запалих нощната лампа и станах да си потърся книга. Не бях чел от години. Не бях правил нищо друго освен да чукам жени и да се перча с парите на родителите си, изкарани с толкова труд. Погнуса. Лепкава, самоунищожителна погнуса от самия мен се плъзна в гърдите ми..

„Толкова си жалък!” – изкрещя Клоуи в спомените ми. Права беше.

Върнах се в леглото с един криминален роман.

Въпреки, че го изчетох почти целия, не можах да заспя. Бях сънлив и отпуснат, но не можех да затворя очи. Отметнах завивките и реших да се поразходя. Цялата къща тънеше в мрак и тишина. Тръгнах като привидение по коридорите. Чувствах се почти безплътен. Не чувах даже стъпките си.

Хрумна ми безумна идея.  Измъкнах телефона и се обадих на Хейзъл. Острият сигнал прозвуча няколко пъти между ударите на сърцето ми. После тя вдигна.

-Не знаеш ли колко е часът? – звучеше ядосана, кисела и все пак усетих притегателната сила на гласа й.

-Въпреки това не ми звучиш сънлива  - казах наперено. Трябваше да се показвам уверен, докато сърцето ме душеше.

-Сметка ли ми държиш? Разбира се, че ме събуди! Какво може да ме държи будна до три сутринта? – заядливо продължи Хейзъл.

-Каквото и мен – промърморих развълнуван. Чух как сякаш несъзнателно си пое рязко въздух и после студено каза:

-Какво искаш?                                                                                                            

-Само да те чуя – измънках. Почувствах се като кръгъл глупак.

-Вече ме чу – озъби се Хейзъл – Затварям. Утре съм на лекции. За разлика от теб, аз правя нещо смислено.

-Не, недей... – замълчах. Не че нямах какво да й кажа. Просто не можех да го направя. След малко чух сигнала „свободно”. В стомаха ми се насъбра клокочеща празнота, лепкава като смола. Прибрах телефона в джоба и се отправих към стаята си.

Утрото ме завари вперил зелени очи в бледия таван.

 

 

 

 

 

 

 

 

16.

 

 

 

-Какво смяташ да правиш?

-Не съм сигурна.

Пиех млечен шейк с Емилия в кафенето и полюшвах количката с Борис. Преди малко й бях разказала за предложението (или по-скоро пламенната молба) на Деймиън да се преместя при него.

-Според мен трябва да отидеш – сви рамене Емилия и сдъвка коктейлната черешка – Щом приема детето ти, което е от друг, значи работата е сериозна.

-Мислиш ли? – смръщих нещастно вежди. Тя се плясна по челото от изумление.

-Не разбираш ли думите ми? – бе развеселено-отчаяна.

Сепнах се.

-Да, да, разбирам. Добре, ами родителите му?

-Какво за тях? – повдигна руси вежди приятелката ми.

-Те ме мразят. Когато разбраха, че имам бебе, много се ядосаха – поклатих глава. Дръпнах от сламката и въздъхнах.

-Е, какво? – сви рамене Емилия – Нали няма да живееш с тях, а с Деймиън?

След разговора се почувствах още по-объркана и нещастна, но и по-уверена. Стоях и се взирах в прилежно подредените рафтове в магазина, а пръстите ми не помръдваха, замръзнали върху няколко лотарийни билета. Две жени с руси, бляскави коси се разхождаха бавно и лениво си приказваха за децата си. Наведох глава и отворих касата, само за да има какво да правя. Ще отида при Деймиън. Така ще е най-правилно. Имах нужда да бъда до него.

Почувствах се малко по-добре. Малко по-спокойна. Метнах червената си коса и се усмихнах на клиентката. После и на другата. Те си тръгнаха, понесли торби с разни деликатеси и довършвайки разговора за колики, памперси и кърмене. Сетих се за бебето. Усетих странна тежест, сякаш мислех за някакъв товар. Примигах.

От известно време у мен в моменти на умопомрачение се надигаше неконтролируема вълна ярост към Борис, преминаваща в омраза към мен самата. Детето не беше виновно за нищо, но именно то отдалечаваше човека, когото обичах от мен.

Прибрах се доста изморена, но реших да звънна на Деймиън преди сън и да го зарадвам. Вдигна почти веднага. След като му казах, че съм готова да се пренеса при него, той изпадна в трескав възторг и ме покани веднага. Прехапах устна, разкъсвана между съня и желанието да го видя. Накрая му казах, че ще намина. Оставих бебето на Емилия с леко неудобство.

Взех си бърз душ и се преоблякох. Сложих си най-хубавите дрехи.

Деймиън ме посрещна с гореща целувка. Нощните му очи сякаш се смееха. Изглеждаше по-висок от обикновено и беше неземно хубав.

-Гладна ли си? – попита ме, повеждайки ме към кухнята. Устните му бяха извити в красива, тайнствена усмивка.

-Не особено. Ядох преди да дойда – отговорих и се облегнах на ръката му.

-Аз обаче съм – изрече Деймиън и преди да се осъзная, вече ме беше качил на масата и ме целуваше. Аха, работата ми стана ясна. Сключих ръце на врата му и увих крака около кръста му.

-Меко казано гладен – промълви той безумно, като ме бутна по гръб на равната гладка повърхност. Засмях се и го дръпнах към себе си.

В този момент остър, рязък, досаден звук ме откъсна от сладостта на устните му.

-Не вдигай – помоли Деймиън – Нека се изолираме от света. Нека се насладим на самотата си.

-Трябва да вдигна – тъжно казах и леко го избутах от себе си – Може да е нещо с Борис.

Чух тежката му въздишка и, опитвайки се да не обръщам внимание на парещото разочарование, отговорих на позвъняването.

-Патриция! – викна Емилия в ухото ми – Борис вдига температура. Повръща.

-Господи, идвам веднага. Обади се на „Бърза помощ”.

Деймиън ми беше обърнал гръб. Можех да усетя как напрежението на тялото му достига на вълни до мен.

-Миличък, трябва да се прибера – умоляващо казах и се приближих. Сложих ръка на рамото му. Той трепна, като че ли докосването му беше неприятно. Стиснах очи за миг.

-Моля те, не се сърди. Ако не беше важно, нямаше да си тръгна. Но Борис се е разболял.

-Добре – обърна се той към мен така, че ръката ми падна – Върви. Разбирам.

Катраненочерните му ириси отново бяха угаснали. Изражението му бе по-скоро отчаяно, отколкото ядосано. Изглеждаше безкрайно уморен. Някак остарял и далечен. Почти вкусвах горчивината, излъчваща се от него.

И отново ме блъсна ирационалната омраза към сина ми. За една кратка, почти несъществуваща част от секундата, когато разбрах защо Емилия ми се обажда, съзнанието ми беше изкрещяло „Не ме интересува!”. После обаче се опомних.

Деймиън ме гледаше изгубено и едновременно съжалително. Наведох се и целунах неподвижните му устни, които допреди малко бяха толкова хищни върху моите. Той не реагира.

-Съжалявам – прошепнах, едва сдържайки сълзите си – Обичам те.

В този момент Деймиън сякаш се пробуди. Позабравен огън проблесна в очите му, а по лицето му премина сянка. Внезапно хвана лицето ми с две ръце и притисна уста в моята безумно и страстно. Ясно долових яростта, бълбукаща в душата му.

-Обичам те – промълви – Повече от всичко.

Разделих се с него, отчаяна и гневна. Бебето. Бебето. Забих нокти в дланите си.

Пътуването с таксито ми се стори като цял век. По средата на пътя, една жена помаха и шофьорът наби спирачки.

-Благодаря! – възкликна тя.

Подскочих. Нещо в мен се раздвижи. Този глас... Обляха ме студени вълни. За миг забравих Деймиън и Борис. Изправих гръб и се наведох към седалката до шофьора. Тя седеше леко вирнала острия си профил, а над челото й се виеше къдрава обемна коса. Кръвта ми спря.

Майка ми.

Трябваше да я извикам. Да й дам знак, че съм тук. Гърлото ми беше болезнено стегнато. Внезапна студенина пропълзя в крайниците ми. После непоносима смес от радост и скръб изпълни сърцето ми.

Прииска ми се да изкрещя „мамо” и да се хвърля на врата й, след това да я стисна за гърлото и накрая просто да се разплача. Стиснах зъби и се покашлях.

-Мамо, ти ли си? – изграчих. Не познах гласа си. Пак прочистих гърло.

Жената пред мен се обърна, на слабата светлина от фаровете и уличните лампи видях лицето й. Краката ми отмаляха. Тя беше.

-Къде слизаш, Патриция? – равен, хладен, ясен глас.

-След малко – промълвих.

-Ще сляза с теб – уведоми ме тя безразлично.

Изобщо не усетих кога сме стигнали. Не помня как съм слязла от таксито. Просто стоях на тъмния, студен тротоар и се взирах в светлите като на хъски очи на майка си. Тя не се усмихваше.

-Какво правиш тук? – попитах, внезапно изгубила всякакво желание да знам. Тя наклони глава на една страна и каза:

-Търся те. Имам резервация в хотел наблизо. Мисля да си лягам, доста съм уморена. Ще ти дам адреса. Когато можеш, ме потърси. Имаме да поговорим за толкова много неща. А сега лека нощ.

Остави ме да гледам след нея и бавно потъна в нощта. Изтръпнала, неразбираща и озлобена тръгнах към дома на Емилия, където ме чакаше причината тази красива жена от моя майка да се превърне в болезнен и носталгичен, изпълен с гняв спомен.

 

 

 

 

17.

              

 

Седмиците се изнизваха, а аз се влюбвах все по-силно. Променях се. Преобразявах се.

Неле.

Съновидение в мрака. Слънцето в дните ми.

Неле.

Истината в живота ми. Единствената ми любов.

Усмихнах се, наблюдавайки как тя оцветява с дълъг карминен молив контурната карта. Пред нея лежаха още няколко пръснати цвята, които Маркъс грижливо бе извадил от кутията за моливи.

Едва сега осъзнах, че Мирабела никога не е била нищо повече от моментно желание, привличане към едно красиво, но кухо, илюзорно същество. Мимолетна лукава усмивка в тъмата. Лятна прозрачна мъгла.

Често заставах пред огледалото и внимателно се взирах в себе си. Вече намирах красотата. Щом ТЯ я беше открила, за мен това бе лесно като вдишването. Докосвах тъмните дълги белези, но отвращение нямаше. Сякаш бях оцелял след епична битка, приличен на средновековен войн с твърди сивосини очи и следи от храброст по лицето.

Все по-често се усмихвах. Все по-рядко се държах студено. Все по-често долавях дружелюбни погледи. Все по-рядко заглеждах Мирабела.

Напоследък сред многобройните очи, устремени към мен, усещах и нечии топли, полулюбопитни, полубезразлични ириси. Случваше се хората, които разговаряха с мен, да ме поглеждат и в лицето. Някои от тях вече не се страхуваха.

Неле обитаваше запазена само за нея част от съзнанието ми, все така жива, прелестна и необяснима. Донасяше изгревите и залезите, пръсваше светлина и разливаше живот навсякъде. Нощем луната ме гледаше с нейното бледо изражение, слънцето грееше с цвета на косата й, а небето приютяваше нюанса на очите й.

-С нас ли си още? – повдигнах очи и видях Маркъс да се взира в мен, а до него Неле внимателно запълваше кръгчетата на столиците на държавите с черно.

-Тук съм – кимнах – Та, какво казваше?

-Благодаря, че ми помагате с тези карти. Здравата съм го закъсал и те ще ми осигурят тройката.

-Разбира се – засмя се Неле – Аз обичам да оцветявам.

Маркъс изглеждаше измъчен. Намести очилата си и прокара пръсти през косата си. За мое голямо учудване, без да разбера как, се бях сприятелил и с него. Той беше добър ученик (само с географията не се справяше), леко притеснителен, но интелигентен и с приятен, чист външен вид. Беше остроумен и забавляваше класа. Сега бяхме трима – Неле, Маркъс и моя милост. Непонятно.

-Искате ли като приключим тук да ви закарам? – предложих, отпивайки енергийна напитка. Може би прекалявах с този род питиета, но напоследък се бях сблъскал с толкова нови неща, че това бе най-малкия ми проблем. Неле вдигна водните си очи, усмихна се и кимна. Маркъс също се съгласи. Той нямаше книжка, защото не различаваше зелено и червено, а Неле ходеше пеш.

Бяхме в библиотеката. Навън се беше показало хладното есенно слънце и вътре бе приятно топло. Загледах как Неле изпълва очертанията на Бразилия с тъмноцикламено ми се стори, че оттук долавям ваниления аромат на къдриците й. Сепнах се, защото усетих как приятелят ми ме гледа и наведох очи към Австралия.

Шофирах внимателно и се радвах на хубавото време. Оставих Маркъс на една пресечка от дома му и се оказах сам с НЕЯ. Прииска ми се толкова силно да я докосна, че преди да се осъзная, от устата ми излетяха думите:

-Искаш ли да отидем да хапнем нещо? Май огладнях от това оцветяване – обърнах се полуусмихнат. Тя седеше толкова хубава на седалката до мен, облечена в черно кожено яке и впити дънки, така руса и с такива светли, меки, хитреещи очи.

-Мисля, че и аз – кимна Неле – Къде искаш да отидем?

В крайна сметка си взехме по един сандвич  и седнахме в парка. Мълчахме и дъвчехме. Не намирах думи, а тя не ги и търсеше. Просто дишахме резливия ноемврийски въздух и всеки, потънал в мислите си, не смяташе за нужно да бърбори безсмислици.

И така вървяха дните. Изнизваха се, сливаха се. Обръщах внимание само на времето, когато бях с нея. Бях започнал да се държа мило, да подмятам по някой спонтанен комплимент, да й се обаждам. Нежните й очи все така си оставаха изпълнени със светлина, щом ме погледнеше. Все не успявах да намеря сили да призная какво чувствам.

Междувременно Мирабела отново си смени гаджето. Струваше ми се несъвместимо и необяснимо, че някога бях хлътнал по нея. Че някога копнеех за вниманието й. Сега забелязвах много неща. Неприятни неща. Например глупашкия й безсмислен смях или празните, лишени от дълбочина виолетови очи, които наистина бяха красиви, но по влудяващо стандартен начин. Не чувствах нищо, когато я видех с друг. Като че ли минавах покрай безинтересна, популярна картина.

-Е, как е Неле? – наведе се към мен една мързелива вечер баща ми, докато гледахме не особено интересен футболен мач. Трепнах. Не обичам кой знае колко футбол, но сега изпитах желание коментаторът да се разкрещи с всички сили, някой от играчите да се превърне в летящо прасе или майка ми да изпусне нещо в кухнята, просто за да може баща ми да се разсее и да забрави какво ме е питал. Нищо подобно не се случи обаче и се видях принуден да измърморя:

-Добре е. Предполагам – грубо, знам. Но бях притеснен. Напоследък бях напълно изперкал. Една досадна и мъчителна мисъл, че може нечии устни да целуват тези на Неле, ме държеше буден до късно, както и тегнещото чувство, че трябва да я поканя на среща. Истинска любовна среща.

-Аа – хитро се подсмихна той до мен – Забелязах, че прекарвате доста време заедно. Харесваш ли я?

Директния въпрос ме изкара извън равновесие. Засмях се, за да прикрия смущението си и казах уж небрежно:

-Татко, ние сме приятели. Това е.

-Добре – все така хитро продължаваше баща ми – Но дали и тя смята така?

-Какво искаш да кажеш? – внезапно се напрегнах, напълно забравил мача.

-Не си ли видял как те гледа, Флориан? – поклати глава той, добродушно засмян – Това момиче е влюбено до уши в теб.

Стори ми се, че всичко в мен се топи. Гърдите ми се напълниха с топлина, която се надигна към гърлото и заплаши да ме задуши. Опитвайки се максимално да овладея вълнението си, се покашлях и попитах предпазливо:

-Да не си се почерпил на път за вкъщи?

Баща ми избухна във весел смях.

Когато се качих горе да си легна, още не бях напълно сигурен нито в гласа си, нито в чувствата си. Педантично си приготвих леглото, а после излязох на терасата да изпуша една цигара преди сън. Беше много студено. Небето бе ясно, синьо-черно, с очертания, плътен, нежен като присъствието на Неле сърп на луната. Загледах го усмихнат. Белезникавият пушек се виеше на неправилни криви от цигарата.

Извадих телефона от джоба си и й написах:

„Нощта е прекрасна. Ако хвърлиш поглед през прозореца ще я видиш. Но ако не, то тогава аз, яхнал един блед лунен лъч ще се промъкна в стаята ти и ще те принудя да го направиш”

Почти веднага получих отговор.

„Няма нужда да идваш. Виждам луната. Няма по-красиво нещо”

Изпуснах дима, позасмях се и написах:

„Има и по-красиви неща. Но това си е лично мое мнение”

„И няма да ми кажеш поне едно от тях?” – бяха нейните думи.

„Мисля, че ме познаваш достатъчно добре, за да ги разбереш и сама”

С изтръпнали пръсти допуших цигарата и се прибрах.  След малко телефонът ми присветна.

„Ти си необятна вселена. Думите ти могат да означават и всичко и нищо”

„Тогава ги разтълкувай така, както ти харесва. Според мен няма правилно и грешно. Както и да ги интерпретираш, те ще си останат мои думи”

Разговорът приключи. Завих се презглава, усмихнах се и сложих телефона на нощното шкафче. Неле посети съня ми както обикновено притегателна, омайна и бляскаво истинска.            

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

18.

 

      

Мудно си налях кафе в една голяма чаша и капнах малко мляко. Седнах на кухненската маса, само по широката тениска, с която спях и с разбъркана лешникова коса. Отпих голяма глътка и усетих как топлината се разлива в гърдите ми и малко поотпуска сковаността. Беше една от пустите съботи, в които се отдавах на сладка скука. И Корнелия, и Манюел бяха на работа, бях сама и можех само да се надявам той да се прибере по-рано. Не ми се ходеше никъде. Исках да прекарам деня облечена неглиже, да пия кафе и да ям шоколад на закуска.

Но странно защо днес не ми се ядеше. Завъртях чашата между пръстите си и се замислих за последните събития...

Фактът, че имам връзка с доведения си баща, изобщо не се понрави на Албина. Казах единствено на нея. Започнах несъзнателно да отбягвам Ерика, сякаш очите й с цвят на кафе щяха да пронижат душата ми и да ме изпепелят от вина.

Албина беше ужасена и смаяна едновременно. Долавях неясни, неосъзнати нотки ревност, породени от залитането й по Манюел. Но после отхвърлях тази мисъл. Това беше несериозно. Тя ме посъветва да прекратя това „безумие” както го нарече, но не бе особено настойчива и аз си намерих оправдание. Прииска ми се да се разплача и да избягам, но останах просто тъжно взряна пред себе си.

Нито моето, нито отношението на Манюел се промениха към Корнелия. Чувствах се изгарящо виновна пред нея, но някак съумявах да прикрия всичко. Манюел я целуваше със същата нежност и я гледаше със същата мека светлинност в кобалтовите ириси, които будеха у мен водовъртеж от смесени, нечисти и отблъсквани чувства.

По-голямата част от времето си прекарвах или навън, или в стаята си. Исках да съм по-далеч от Корнелия, от Манюел, чиито целувки бяха толкова страстни, че замъгляваха мозъка ми.

Дали той ме обичаше? Беше ли влюбен в мен или ме желаеше с цялата мрачна привлекателност на забраненото? От устните му многократно се отронваха прелестни думи за любов, очите му лееха кадифени пламъци. Обичах ли го? Не бях ли обхваната от същата неяснота, която измъчваше и него? Докъде щяхме да стигнем? 

Дните минаваха един след друг. Изгубваха се, отнасяха сянката на греха, удавяха я в свежите невинни сутрини, забулени от хладна омара.

Исках да съм с Манюел всяка една секунда. Краткото, недостатъчно време, което крадяхме отлиташе вбесяващо бързо. Оставах сама и сядах край прозореца, наблюдавах променящите се копринени нюанси на небето и започвах да си задавам безумни въпроси.

Всичко беше така объркващо. Откакто започнах връзката с Манюел, в мен се загнезди тежко чувство, смес от лоши предчувствия, вина и страст. Пак отпих от кафето и се взрях без ентусиазъм в шоколада с малинов пълнеж пред себе си.

Прекарах празен ден, мотаейки се из вкъщи по тениска, попрочетох някои неща за училище, лежах пред телевизора. Струваше ми се, че не мога да живея без Манюел. Това любов ли е? Влюбена ли съм? Копнеех да го видя. Той щеше да разсее лошото ми настроение, да прогони мрачните мисли, да ме притисне в обятията си. Смених каналите и попаднах на готварско предаване, в което приготвяха сьомга. Гадост. Не понасям риба. Изобщо. Въздъхнах и обърнах канала.

После пак ме обхванаха глезещи се, незначителни, маловажни мисли за смешните ми проблеми. Дали не сбърках? Дали не сгреших? Глупаво, глупаво момиче! Скочих на крака. Равна и дразнеща болка се стрелна в гърдите ми. Облякох се с тесни дънки и лек пуловер и отидох на разходка, защото вкъщи бе станало непоносимо.

Късната, но още топла есен отронваше багрите си и посипваше сивите улици. Тръгнах без посока и цел, зареяла поглед неопределено пред себе си. Ниските токове на обувките ми потропваха и шумяха върху мъртвите листа. Лешниковата ми коса беше повдигната от внезапен остър ветрец. Закопчах си якето и продължих да вървя, потопена в несвързани мисли. През ума ми като светкавица мина образът на Манюел, после се претопи в лицето на Данте, който се удави в този на Ерика и Албина се засмя срещу мен. Вдигнах глава и видях колко синьо е небето, как лъчисто грее слънцето. Хрумна ми, че това е същото слънце под което са летели на конете си Кръстоносците, племена са извършвали жертвоприношения, хора са били изгаряни клада, викинги са се били с копия...

И небето е било все така лазурно, чисто, все така копнежно синьо, слънцето е светело меко и същевременно заслепяващо, облаците са се изтягали и са оформяли най-разнообразни форми. Вдишах дълбоко и долових зимното ухание на бледи кратки дни и дълги ониксови нощи, в които само сребърната луна внася студена светлина и навява спомени за отдавна изминали събития...

Неусетно се бях озовала пред къщата на Албина. Стори ми се, че на първия етаж, зад спусната завеса стои някой. Не исках да заприличвам на махленка, но любопитно се взрях в прозореца. Да, наистина зад хубавото нежно перде стоеше висок силует. След малко той изплува сякаш от нищото. Обля ме лека вълна на срам, че съм била уловена в крачка, обърнах се и побързах да се отдалеча.

Почувствах се ужасно. Само за момент зърнах лицето зад прозореца. Точно каквото го помнех от кратките, бързи моменти, в които го бях виждала. Беше бледо, продълговато, мъжествено. Би било смайващо красиво, ако не излъчваше стара като света печал, постепенно замръзнала в обичайна гримаса.  Мъжът, които видях зад стъклото беше Донател Белини, бащата на Албина.

Краката ми сами ме отнесоха вкъщи.  Отново се разположих на дивана и се приготвих да дремна, за да се осводобя от напрежението. В този момент обаче, чух рязко превъртане на ключ в ключалката и се надигнах.

-Манюел? – провикнах се, изпълнена с трепетна надежда. Усетих как ми прималява, щом чух гласа му. Скочих и хукнах в коридора. Той стоеше там, моят малък грях.

-Даниел – въздъхна Манюел доволно, някак примирено. Разтвори ръце и аз се хвърлих в тях с безумна усмивка – Как си, любов моя?

Вместо отговор, аз притиснах уста в неговата. Той направо ме вдигна във въздуха, изпълнен с еуфория.

-Колко време имаме? – попитах, докато се оправях лениво към дневната.

-Цяла нощ – завъртях се рязко при думите му. По тялото ми се стрелнаха тръпнещи вълнички. Манюел ме гледаше с меко проблясващи кобалтови ириси. Беше си свалил якето и обувките и стоеше в средата на коридора, обвит от странна, видима само за мен светлина.

Почувствах се едновременно развълнувана и отвратена. Корнелия отново нямаше да се прибере и аз щях да спя в прегръдките му на огромната им спалня. Щях да оставя отпечатъците си по пухените завивки, но нямаше да използвам своя парфюм, за да не оставя явни следи. После осъзнах, че стоим и се гледаме. Разсмях се, за да потисна вината си. Отново.

-По този повод донесох нещо – съобщи Манюел и извади от торбичката, която чак сега забелязах, бутилка шампанско – Ще го отворим ли?

Вечеряхме, а след това аз се качих в стаята си, докато той гледаше любимото си спортно предаване. Шампанското си почиваше в хладилника, чакаше нощта. Седнах пред огледалото. Охрените ми очи с керемидени пръски внимателно огледаха лицето ми. Представих си едрите червени ягоди, които ще слагам една по една в красивата уста на Манюел. Свалих всичкия си грим с помощта на памучен тампон и енегрично започнах да разресвам вълните на косата си. Пооправих си веждите с пинсетата и се изкъпах. Вършех всичко някак нервно, припряно, навярно и леко гузно, с леко неудобство.

С неприятно парещо усещане под лъжичката, покрих кожата си с лосиона за тяло на Корнелия. Затворих очи за момент, потискайки гадното чувство и облякох домашния си комплект в бяло.

Спуснах се по стълбите боса, с разсипана коса, надявайки се да изглеждам като по филмите. Манюел седеше в лежерна поза на дивана и гледаше футбол. Разположих се до него и сложих глава на рамото му. Той вдигна ръка и ме привлече към себе си.

-Много си красива – промълви, изключвайки телевизора. Засмях се.

-Ти дори не ме погледна.

-Напротив – сви весело устни той, после затвори очи и започна да изброява – Облечена си така, както в нощта, когато дойде при мен за пръв път, косата ти е пусната и разкошна, по лицето ти няма грим, но е перфектно и ухаеш невероятно. Всичко това заслужава шампанско!

Беше почти съвсем тъмно. Само тънкия, фосфорносребърен сърп на луната безмълвно грееше от черното небе. Главата ми бе още приятно замаяна от вкусното вино, шоколадов аромат ухаеше от устните на заспалия до мен млад мъж. На бледата светлина погледнах хубавото му лице. Ах, Манюел...

Точно тук лежеше обичайно Корнелия. През ума ми мина споменът за болезнената ревност, която изпитвах по този повод. Сега тя бе на гости у приятелка и със сигурност не подозираше какво се случва в нейно отсъствие. Колко си красив, Манюел...

Докато се взирах в едва-едва посребрения му профил, той се размърда и въздъхна.

-Даниел? – изфъфли сънено – Спиш ли?

-Не – помълвих – Какво има?

-Обичам те – измънка той и се обърна към мен. Събудените му очи проблеснаха.

-И аз те обичам – казах и се наведох, за да го целуна. Устните му бяха топли, сънено-тръпчиви, с дъх на плодове.

-Колко време ще продължава това? – промълви той – Докога ще се държим като любовници?

Притиснах се в него, прегърнах го през шията и сложих лице в гърдите му.

-Не знам – прошепнах – Каквото има да става, ще стане.

-Искам да се оженя за теб – внезапно проговори той. Звучеше все още доста сънен и не бях сигурна, че утре ще си спомня думите си – Искам да си моя жена. Искам да те заведа на меден месец, който никога не свършва... – и Манюел отново потъна в дебрите на съня. Дори предположих, че е говорел насън. Сладко-горчива вълна, примесена с болка се беше разляла в душата ми. Не можех да приема. Не можех да го причиня на Корнелия. Можех да бъда единствено негова тайна.

Облегнах се назад и затворих очи. После легнах по корем и зарових лице във възглавницата. Неусетно започнах да се унасям. Долавях само дишането на Манюел, припукването на стените, неясният глъхнещ шум на природа и цивилизация и тихичкия гласец на съзнанието си, който така и не успявах да потисна. Предполагам, че всеки го чува.

Обърнах лице към Манюел, сложих ръка върху неговата и заспах, полуусмихната-полуразплакана, но без сълзи.

Смътното, неопределно чувство на неизясненост остана във вечнобудното кътче на подсъзнанието ми.

 

19.

 

 

Въпреки всичко аз все още си оставах Санди за всичките си „приятели”. Не им влияеше фактът, че от цял месец вече прекарвах по-голямата част от времето си във фирмата на баща ми (всъщност влияеше. Наричаха ме уж на шега сноб), че не излизах с никое момиче, че по партитата отказвах ръчно свития джойнт. Просто си бях Санди. Санди костюмарчето. Санди богаташчето. Санди снобарчето. Санди плейбойчето. Санди женкарчето..

Повдигаше ми се от тъпото обръщение. Откакто Хейзъл го използва. Повдигаше ми се и от повечето хора, с които преди споделях безцелното си съществуване. Прикривах се неподозирано умело. Подкачаха ме, смееха се, уж се шегуваха, смятаха се за забавни, а аз им отвръщах с гръмък кикот, насърчавайки нещастните им долнопробни роли на приятели.

Обличах се официално, присъствах на събрания, на конференции, на различни срещи, четях документи, запомнях бизнес-клишета, учех се да изглеждам непоклатим и решителен. Пиех кафе със секретарките, вяло отговарях на опитите им за флирт. И не спирах да мисля за единствената, чието лице виждах ясно. Чийто очи бяха толкова искрени, дръзки и красиви, че ме държаха буден по цяла нощ.

Баща ми и майка ми бяха много доволни, но и леко озадачени. Да, не му минава. Брей, май ще се окаже сериозно. „Не вярвах, ще ме прощаваш, обаче не вярвах...”. Аз също не бях вярвал досега.

Хейзъл реагираше на всичко с пренебрежение и показно равнодушие, но на мен ми се искаше да вярвам, че не е толкова безразлична на колкото се прави. Предпочитах да ме мрази, отколкото да не я интересувам. Бях съгласен на будя у нея какви да е чувства, само да не са никакви. Всеки път, когато ми хвърляше презрителна усмивка или гневен поглед, у мен се пораждаше една и съща мисъл – „По-добре, по-добре. По-добре така. Нека ме мрази. Нека само не е равнодушна”.

Имах си отделен кабинет и обичах да прекарвам времето си там. Харесвах да долавям уханието на кафето, приведен над документи и папки. Все още почти нищо не разбирах, но с всеки ден ставаше все по-лесно.

Разредих посещенията си по купони, но не се отказах напълно. Трябваше да предоставям пресен материал за обсъждане, когато не съм там. Да се чудят защо се държа толкова странно например (разбирай отказът от дрога или оставането в трезво състояние). На всички изглеждах вече различно. Повечето се питаха защо съм потиснат. Други се подхилваха, че изведнъж съм станал импотентен. Трети започваха да си подшушват дали пък не съм обърнал резбата. На последните две не можех нито да се засмея, нито да се ядосам. Глупавите предположения само доказваха разсъжденията ми, че никога не са ме приемали насеризоно и не са се замисляли над каквото и да е било. Не ми пукаше особено. Интересуваше ме само мнението на Хейзъл, което си оставаше все така лошо, и това на родителите ми, което се подобряваше.

Продължавах да мисля, все така облегнат на перваза на прозореца в млечната сутрин. Беше около девет и четвърт, валеше леден дъжд и чашата пред мен димеше с приятен аромат. Довечера бях на парти. Нямах големи очаквания. Тълпа от хора, любопитна по какъв начин може да ме оплюе, леещ се алкохол, сладникави марихуанени изпарения, кикот, долнопробни флиртове... Кога намразих живота си? Кога започнах да се отвращавам от него?

Сетих се за Хари, който преливаше от щастие напоследък и разпряваше на всички колко страхотна е Хейзъл, колко е влюбен... Въздъхнах и надигнах чашата кафе. Някаква блудкава болка тихо клокочеше в гърдите ми. Бях странно изморен, чувствах се полузатъпял, полуапатичен.

-Господин Танер?

Сепнах се. Бавно завъртях глава по посоката на гласа. Пред мен се бе изправила Мел. Тя беше изключително самоуверена млада жена с бляскави очи и вирната брадичка. Беше ми секретарка, но непрекъснато изявяваше желание за нещо повече. Гледаше ме нагло, невъзмутимо ме оглеждаше с пъстрите си очи и се усмихваше съблазнително. Не бях привлечен от нея повече, отколкото от Аманда, Марта или някое безименно, лъскаво, но кухо момиче. Всъщност, поне засега се държеше прилично.

-Закъснявате за заседание. Баща Ви каза, че е много важно – Мел леко пристъпи напред, тайствено усмихната.

-Добре, благодаря ти – казах приветливо – Ще искам още една чаша кафе, ако обичаш. Но този път с повече захар.

-Разбира се – измърка тя. Докато се разминавахме, безсрамно отърка тяло в моето, уж че е тръгнала заедно с мен и сме се  сблъскали на вратата. Остатък от предишната ми същност прати гореща тръпка по гръбнака ми.

Прибрах се и вяло започнах да се приготвям за купона. Щеше да се състои в дома на Хари и бях сигурен, че и Хейзъл ще е там. Поне можех да я видя и да я съзерцавам от разстояние. Гадно, подкосяващо краката вълнение ме обхвана още щом излязох от вкъщи и се качих в таксито. Струваше ми се, че двигателят повтаря едно и също – Хейзъл, Хейзъл...

Преди да позвъня на вратата пооправих външния си вид суетно и внимателно. Пригладих си косата, изгладих и изпънах дънките по краката си, уверих се, че суитширта ми не е накриво и овладявайки изражението си, се присъединих към партито.

Както винаги бе шумно и многолюдно. Музиката беше усилена, вихреха се танци, носеха се облаци от смях, звънтяха чаши.

-Започнали сте без мен, а? – засмях се, плясвайки ръка в тази на Хари. Той се разсмя и сви рамене.

-Просто се чудехме дали ще дойдеш.

Естествено, че веднага я открих с поглед. Танцуваше и се смееше в компанията на още две момичета.  Беше смайващо красива. За един кошмарен миг изпитах парещо желание да се втурна към нея, но се съвзех. Все пак гаджето й стоеше до мен.

-Е, как си Санди? Как върви бизнеса? – предложи ми чаша Хари и ми сипа питие. Вече се бях опомнил. Започнах да му разказвам, като не спирах да хвърлям крадешком погледи към Хейзъл. След малко при нас дойдоха Саймън и Джордж, а Хари се отправи към вратата. Заприказвах се с двамата си приятели, но напълно автоматично, без да разсъждавам, без да се вживявам.

Всички ми изглеждаха еднакви. Просто празни любезно-саркастични маски на хора, които нито се интересуват от другите, нито те от тях. Момичтетата си приличаха до едно, момчетата по нищо не се различаваха. Всички жадно, почти хищнически търсеха нещо, някаква клюка, нещо пикантно, нещо компрометиращо в другия, за да го използват. За да се смеят. За да се подиграват. За да замаскират собствената си незначителност и кухота.

И аз не бях по-различен...

Седях до масата с питиетата и целеустремено се, така да се каже, „черпех”. Имах само една мисъл в главата си. Да се напия. Да се напия, за да не виждам прекрасната Хейзъл в обятията на Хари, да не виждам как танцува и лъскавата й шоколадово-златна коса се люлее по гърба й, за да не виждам как се смее и смарагдените й очи греят. Тя дори не ми бе обърнала внимание. Изпих поредната чаша.

-Санди, защо седиш тук съвсем сам? – изникна Карл до мен ухилен – Да не искаш да пресушиш всичко? Хей, по-полека. Това е скъп алкохол, не расте по дърветата – и той пиянски хлъцна и се разкикоти.

-Не ме наричай Санди – изграчих ядосан. Глупавата му усмивка ме вбесяваше, прииска ми се да го пребия от бой.

-Какво? – объркан сви вежди Карл – Защо?

-Защото ме дразни – късо казах и си сипах още една чашка. Непонятен и внезапен импулс за насилие кипеше в кръвта ми. Исках да се бия, да нараня някого, да му причиня страдание.

По-късно през нощта наистина си намерих повод да се сбия. Две момчета, които не ми бяха познати (всъщност бях прекалено пиян) обсъждаха Хейзъл и я нарекоха „дебела”. Усетих такава вълна на ярост, че изобщо не се и замислих. Директно им налетях, бесен, пиян и безкрайно, безумно влюбен в момичето, което обиждаха. Въобще не ми пукаше за последствията. Ако искаха щях да им платя по едно обещетенийце, нали и без това сигурно само за това щяха да мислят, гледайки разбитите си лица. Нахвърлих се върху тях, обезумях, ослепях, оглушах. Бяхме двама срещу един, но на мен пак не ми пукаше. Налагах ги последователно, като отнасях почти същия брой удари. Търкаляхме се по пода, подивели – те от това, че не знаеха какъв ми е проблемът, а аз от това, че бях пиян и влюбен. Чувствах странно щастие. Извратено, болезнено, но все пак щастие. Не обръщах внимание на ужасените викове, на опитите да ни разстърват. Бихме се, докато и тримата не си разцепихме устните и не си разкървавихме носовете.

После все пак успяха да ме откъснат от тях. Нещо топло и гъсто течеше по лицето ми, нещо парещо изпепеляваше гърдите ми и аз ги познах. Бяха Фред и Майкъл. Близнаците. Следващото нещо което видях във внезапно настъпилата тишина, бе лицето на Хейзъл, толкова бледо сякаш всеки миг ще припадне. Дишах тежко, взирайки се в нея. Тогава разбрах, че тя разбра. Смутено трепна от огнения ми поглед, наведе очи, от което стана почти непоносимо прелестна и се премести така, че вече не я виждах.

После гласовете около мен отново избухнаха. Питаха какво е станало, защо се е случило, кой е нападнал и така нататък. Казах, че аз съм се нахвърлил на бой. Близнаците бяха изненадани. Навярно са очаквали да им припиша цялата вина. Не обясних причината. Който трябваше, вече я знаеше.

Прибрах се и помолих майка ми да ми помогне. Тя направо се ужаси щом ме видя, но не загуби самообладание. Веднага започна да почиства разцепената ми вежда и сложи лед на насинената ми скула. Като насън се похвалих, че лицата на Майкъл и Фред са много по-зле. Тя ме упрекна, че съм пил много. Отговорих й, че страдам много (ето още нещо, което не бих направил трезвен). На път да си легне, мама ме прегърна. От очите ми капнаха две сълзи.

Качих се в стаята си и си легнах. Заспах почти веднага, въпреки наболяващите натъртвания. Въобще не ме интересуваше, че нямаше да съм красив доста време. Важното за мен бе само едно. Тя бе осъзнала. Беше разбрала. Усетих го в погледа й, почувствах го в трепването на ирисите й. Слаба надежда се разпали в мен. Приличаше на малка свещ, защитена от вятъра.

Сънувах Хейзъл. Сънят не беше наситен с изгаряща страст или тръпнещо желание. Той бе просто носталгично-примирен, може би дори наивен, някак чист, но безкрайно обожаващ. Сънувах я с онези дръзки, пламнали, зелени очи, с разкошната буйна коса, приличаща на разтопено злато. Сънувах я застанала пред мен с тези толкова красиви стройни, заоблени бедра, с уверената небрежност, с която държеше чашата и с тези изпепеляващи рязко очертани грешни устни.    

Събудих се с отвратително пулсиращо главоболие, засилващи се болки в лицето и непрекъснато леко гадене. Обърнах се в леглото, завих се презглава и затворих очи. Светлината ме бе пронизала. Но въпреки всичко се чувствах добре. В гърдите ми освен болката се бе запалила и надеждата, а това беше всичко. Тя знаеше.

 

 

20.

   

 

Вървях по обляната в зимна светлина улица и несъзнателно гневно набивах ботите си в паважа. Борис се беше оправил за нула време, нямаше нищо притесително в бебешката му настинка. Сега вървях към хотела, в който бе отседнала майка ми. Предстоящата среща ме изпълваше с раздвоение и печал. Какво ли толкова имаше да ми каже?

Завих покрай една сладкарница и два магазина за бижута и подминах малък рибен ресторант. Улицата бе есенно сива, почти пуста и в острия дъх на приближаваща зима се долавяше странна скръб.

Небето синееше в неопределения нюанс на безразличието, а бели, контастиращи с него памучни облачета пробягваха пред слънцето. Крачех лениво, без да си давам вид, че бързам. Стараех се да отложа максимално срещата. Мимоходом се почудих защо е дошла сама. Може би средновековният ми баща намираше постъпката ми за непростима. Запитах се дали майка ми не е по-човечна от него. Или просто искаше отблизо да се порадва на мъката ми.

Бях объркана и неразбираща. Мислех постоянно за нощта, в която се видяхме за пръв път от толкова години. Мислех и за Деймиън. Моментното озлобление, припламнало в душата ми онази вечер, дремеше под булото на измамна надежда. Че всичко ще се нареди, ще се оправи.

Много лесно я намерих. На рецепцията веднага ме упътиха. Тръгнах към асансьорите с неравномерен развълнуван пулс. Разминах се с двама засмяни мъже, облечени в почти еднакви красиви костюми. Погледнах се в огледалото на асансьора. Лицето ми бе пребледняло под лекия грим. Тъмночервената си коса бях прибрала на небрежен рошав бухнал кок, бях облякла черни дънки и сива блуза с паднало рамо. Поех си дълбоко въздух, излизайки в коридора на третия етаж. Добре, стая 318. Почуках със замръзнали пръсти.

Майка ми отвори вратата веднага, сякаш бе чакала зад нея. Носеше черно сако и светли дънки, на лицето й нямаше усмивка (или поне не това, което аз смятах за усмивка), а големите букли на косата й с цвят на тъмен карамел блестяха. Да, майка ми беше красива жена. Но колкото бе красива, толкова беше студено и сърцето й към мен.

Очите й на хъски пробягаха по мен. Не изглеждаше доволна, радостна или развълнувана. Излъчваше по-скоро някакво странно хладно любопитство.

-Къде е внукът ми? Мислех, че ще доведеш и него – дръпна се от вратата, за да вляза. Тонът й ме облъхна със студенината на равнодушното си злорадство.

-Нима си искала да го видиш? – попитах равно и седнах до масата за кафе.

-Честно казано не, но все пак той е мой внук. Беше редно да го доведеш.

-Дошла съм да говоря, а не да слушам упреци.

За миг се загледахме като съревноваващи се лъвици. Очите ми отразяваха нейната омразна безразличност. Прииска ми се да стана и да си изляза. Но останах. Надявах се, както казах и по-рано.

-Как си Патриция? Успяваш ли да се справиш сама? – тя седна срещу мен и ми наля кафе. Вдигна своята чаша и с удоволствие отпи голяма глътка.

-Човек свиква с много неща. И се научава на много неща. Особено когато не са му оставили избор – добре може би бях хаплива, груба и неучтива, но не смятах, че майка ми заслужава нещо друго. Прекалено много горчивина и болка беше оставила в душата ми.

-Виж какво – подхвана тя – Не съм те повикала, за да се заяждаме. Ти си си виновна и много добре го знаеш. Разбрах, че работиш като продавачка, когато не ходиш на училище. И живееш у своя приятелка. А на всичкото отгоре се грижиш за бебе.

-Така е – вирнах брадичка срещу бялото й, хубаво,зло лице. Отпих от кафето и си сложих допълнително захар. Внезапно се почувствах силна и уверена.

-Смяташ ли, че полагаш достатъчно грижи за него? Смяташ ли, че от това малко създание ще излезе нещо повече от теб? На какво се надяваш?

-Мисля, че нямаш право да ми говориш така – отговорих, внезапно ядосана – Но ти никога не си ме зачитала, няма да се промениш изведнъж.

Майка ми поклати къдравата си глава. Изглеждаше тъжна, но някак студена и далечна.

-Патриция, постоянно правиш грешки. С баща ти се опитахме да ти дадем възпитание, да те научим на някои неща, но ти упорито се развиваше по свое усмотрение.

-Не, вие се опитвахте да ме контролирате. Предварително бяхте начертали план на живота ми. Бяхте определили професията ми, прителите, дори съпруга ми. Аз просто не исках да живея така.

Гледах я в очите и се опитвах да открия майката, приятелката, закрилата. Виждах само два студеносини ириса, пълни с пресметлива отчужденост и ледено разочарование. Спомням си тези очи. Никога те не са излъчвали нещо по-различно. Сякаш никога не ме е обичала.

-Глупачка! – произнесе майка ми натъртено – Ако не беше криворазбраната ти свобода, вече можеше да си известна пианистка, да получаваш награди, да изнасяш концерти, да имаш хилядна публика. Вместо това продаваш долнопробен алкохол на размъкнати смърдящи типове и необразовани домакини по цял ден и гледаш бебето на един нещастник, неспособен да поеме каквато и да е отговорност.

Сред гневните тръпки в ума ми си спомних безкрайните уроци по пиано, непрекъснатият солфеж, хилядите страници ноти. Припомних си болката в пръстите и мъчителното стоене до полунощ, за да завърша упражниението. Потръпнах. Оттогава бях развила непоносимост към музиката на пианото. Още щом чуех първите звуци, изчезвах със скоростта на светлината.

Вдигнах лице към нея.

-Мамо, какво искаш? Защо си дошла? Сигурна съм, че не ти липсвам. Нито на баща ми. Вие ме изгонихте, не желаехте да имате нищо общо с мен, с детето ми. Какво искаш сега от мен? Да ме обидиш? Да ме накараш да страдам?  Не си прави труда. Вече не можеш да ме засегнеш. Прекалено много обиди се насъбраха. Още няколко няма да ми подействат.

Тя невъзмутимо си наля още кафе.

-Не бях права. Казах, че Борис е безотговорен, но не е така. Знаеш ли, че той се свърза с мен пред известно време?

Трепнах болезнено.

-Как така? – изломотих.

-Искаше да говори с теб. Но нямаше никаква информация, с която да те открие. Поканих го да пием по едно кафе, за да го изслушам. Беше много настоятелен. Изглеждаше някак трескав, много бе нервен.

-Нарушила си принципите си – леко се сопнах, но пръстите ми  бяха изстинали напълно. Майка ми леко се поусмихна с очите си на хъски. Изведнъж по кожата ми плъпнаха тръпки, които изправиха косата ми.

-Дълго разговаряхме с Борис – продължи тя, кръстосвайки крака –  Видя ми се страшно променен. Разяждаше се от угризения, измъчваше се. Искаше да се върне при теб, но беше сигурен, че няма да го приемеш. Помоли ме за номера ти. Дадох му го...

-Колко трогателно! – прекъснах я ядосано – Мислиш ли, че ще ти повярвам, колко благороден е станал изведнъж? Какво целиш сега? Да ми скъсаш нервите? Да ме убиеш? Защо ме мразиш толкова, мамо? – внезапно бях излязла извън кожата си. Очите ми се напълниха със сълзи.

-Патриция, успокой се. Не прави обичайните истерии. Няма нужда от сцени.

Тонът й беше толкова студен, че цялото ми желание да крещя замръзна. Усетих се безпомощна, нещастна и изгубена.

-Защо той не ми се обади нито веднъж, щом толкова е съжалявал? – попитах отпаднало. Усетих студ.

Майка ми отпи голяма глътка кафе. Внезапно пребледня.

-Искаше. Много искаше, Патриция, но така и не се случи.

Зловещо предчувствие скова мускулите на краката ми. Прииска ми се да стана и да побягна. Последва глупавото желание да захлупя уши с длани. Не можеше да е това, което си мислех. Нямаше как да е истина. Бях хипнотизирана от светлите очи, студено светещи срещу мен.

В момента, в който тя отвори уста, едва се сдържах да не изкрещя : „Замълчи! Знам какво ще ми кажеш! Не искам да го чувам! Знам!”

-Борис е мъртъв – промълви майка ми – Намерили са колата му буквално усукана около едно дърво. Мобилният му бил изхвърлен и като по чудо цял. Последният набран номер бил твоя.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

21.

             

              

Внимателно вкарах ризата в колана, изпънах я и се погледнах. „Добре” – помислих си. Останах доволен, въпреки, че се чувствах малко (ъм, доста) глупаво. Леко попригладих коса и си оправих дънките.

Огледах се и се измъкнах от тоалетната с гузно изражение. През всяко междучасие до обяда се бях пъхал тук, за да проверявам външния си вид. Сега бяхме в обедна почивка и реших, че е най-подходящото време да поканя Неле на среща. Покашлях се и уж небрежно се отправих към залата за хранене. Сърцето ми биеше до пръсване.

Тя седеше на масата заедно с Маркъс, похапваше салата и се смееше. Почувствах раздразнение от факта, че не ме бяха изчакали. Неле никога не ядеше нищо друго освен салати и не пиеше нищо освен кафе, чай и вода (когато не крадеше от моите енергийни напитки). Въпреки, че беше безумно слаба, не си позволяваше да яде вредни вкусотии. За момент останах да я зяпам като кръгъл кретен. Беше облечена в черен пуловер с дълбоко деколте и зелени дънки. Щом се наведеше, ръбът на черния й сутиен се показваше. Хмм...

Тръгнах към тях с вирната глава.

-Не си ли гладен? – възкликна Маркъс, когато седнах между тях само с бутилка кола. Поклатих глава, несигурен в гласа си. Неле се полуобърна към мен, малко небрежно. Изглеждаше странно. Намръщих се.

-Какво ти има? – наведе се Маркъс, вперил очи в мен.

-Нищо – свих едното си рамо – Просто леко ми се гади.

-Е, аз ще тръгвам, забравих да прочета онзи документ по история. Ще бъда в библиотеката – обяви Неле, без да обръща никакво внимание на разговора ни.

-Неле, какво...? – но тя не ме отрази изобщо, вдигна си чантата и оставяйки храната си недовършена се стрелна към изхода. С Маркъс се спогледахме.

-Защо се държи така? – измърморих, надигайки колата. Той намести очилата пред тъмните си очи и поклати глава.

-Нямам идея. Изведнъж се промени. Сигурно в в цикъл – захили се Маркъс. Засмях се, но без да ми е весело. Изпитвах дразнещото усещане, че трябва да отида при нея. Изправих се рязко.

-Къде? – врътна се Маркъс към мен. Изглеждаше учуден и недоволен.

-Забравих да си напиша домашното по математика – побягнах през редиците между масите, а хората се обръщаха и ме зяпаха. Хукнах по стълбите към третия етаж. Сърцето ми се качи в гърлото, пръстите на краката и ръцете ми замръзнаха. Спрях като закован пред вратата с надпис „Библиотека”. Пригладих русата си коса, оправих ризата и отворих вратата.

Намерих Неле седнала в дъното до прозореца. Стори ми се толкова красива и ефирна, така прелестна, че за миг подгънах колене.

-Здрасти – седнах до нея. Тя обърна водните си ириси към мен. Лицето й за пръв път не грееше в красивата си усмивка. Хубавите й устни бяха полуотворени. За момент сякаш започнах да се накланям напред. Тръснах глава – Нищо не яде. Какво ти има?

-Нищо – каза Неле безстрастно и обърна страницата от учебника – Ти защо не си долу?

-Притесних се за теб – признах си уж безгрижно. Тя не отговори. Продължи да чете, давайки вид, че не ме чува. Започнах да се изнервям – Неле?

-Да? – вдигна тя очи и ме погледна.

-Какво ти става? – настоях. Беше отсъстваща, апатична, отдалечена. Ядосах се. Хванах учебника и го затворих с трясък. Тя трепна – Ще ми обърнеш ли внимание? – почти креснах.

-Флориан, ти нормален ли си?! – викна тя и издърпа книгата от ръцете ми – Защо се държиш така?!

-На теб какво ти има? – възкликнах – Какво съм ти казал, какво съм ти направил? Обидих ли те? Нещо оскърбих ли те? Игнорираш ме, не ми обръщаш никакво внимание. Сутринта всичко беше наред!

-Виж какво, нямам идея какъв ти е проблемът. И без това ми е нервно, а ти сега още ме дразниш! – тросна се Неле – Изнервена съм и това е.

Погледнах я с отворена уста. Останах без думи.

-Изглеждаш страшно напрегната – успях да кажа – Хайде да излезем след училище, да пием кафе, да се поотпуснеш малко. Натегнала си се, побъркала си се. Хайде, кажи да.

Тя ме погледна. И аз я погледнах. Безумен копнеж да я притисна към себе си ме остави без дъх. А Неле не сваляше поглед от мен. Още малко и ще отклони очи. Не, още се взираше в мен.

Полезрението ми се замъгли. В един момент я видях и усетих прекалено близо до себе си. Като че ли ръката ми беше върху бузата й. Виждах само красивите й езерни очи и червените гладки устни. Долавях сладкото, омайващо ухание на големите й къдрици.

После и двамата подскочихме. Вратата се беше отворила. Обърнах се рязко и видях библиотекарката, улисана в клюкарски разговор по телефона. Май така и не ни забеляза. Просто хлътна в другото помещение, без да спира да се подиграва на нечии обувки.

-Добре, значи се разбрахме – каза Неле високо и аз се завъртях към нея. Изглеждаше развълнувана. Чувах пулса в ушите си.

-Да – отговорих – Ще слизаме ли?

Никой от нас не обели и дума за станалото в библиотеката. През оставащите два часа – история и математика, тя нито веднъж не показа с движение, очи или дума, че се е случило нещо. А какво се случи всъщност? Нищо повече от няколко пламенни погледа и едно докосване, за което не съм сигурен, че съществува. Прехапах устна, докато я гледах как се поклаща на стола. Днес трябваше да се изясним за всичко. Не можехме да продължаваме да се правим на приятели.

Защото бяхме влюбени. Нещо в гърдите ми се топеше, леко пареше и ме държеше буден до среднощ. Любовта ми към нея бе толкова силна, че беше изпепелила всякакви други чувства. Можех да мисля само за нея и виждах само нея. Мирабела не представляваше никакъв интерес. С дни дори не я забелязвах. Със седмици не се сещах за нея.

-Е, сега по-добре ли си? – нежно загледах как поема горещата чаша между пръстите си и отпива. Усмихна се срещу мен.

-Да. Съжалявам, че се държах лошо с теб. Беше ми нервно и не знаех какво приказвам.

-Знаеш, че не мога да ти се сърдя. Да нямаш някакви проблеми? Мога ли да помогна?

Стига си приказвал глупости! Много добре знаеш какво й има. Ясно ти е от какво е изнервена. Не страдаш ли и ти от безсъние заради същата причина? Престани да протакаш! Просто говори!

Беше много лесно да си го мисля. Но отворех ли уста, сякаш гърлото ми залепваше. Неле си пиеше латето и ми разказваше нещо. Изобщо нямах идея какво ми говори. Гледах прелестното й бледо лице, лъскавите оформени къдрици на косата й. Как да започна? Искаше ми се да изкрещя „Обичам те”, но не ми се струваше уместно. Дъвчех езика си и се стараех да не издавам вълнението си.

-Да – казах, осъзнавайки, че грубо я прекъсвам – Остави това сега. Искам аз да ти кажа нещо.

-О, добре – добродушно се засмя Неле и ме погледна изчаквателно.

Пак онемях. Ефирната й, изтънчена красота, която не се забелязваше веднага, като че ли беше разцъфтяла. Стори ми се, че тя осъзнаваше какво предизвиква у мен. Измъчено се загледах в светлите й очи и останах безмълвен.

-Флориан? Наред ли е всичко?

Неле стоеше и ме гледаше, а аз не намирах думи.

-Да, да, не се притеснявай. Виж сега, има нещо, което все се опитвам да ти кажа... ъъ, отдавна искам да ти го кажа, но някак не успявам... – започнах.

-Кажи ми... – промълви тя внезапно, навеждайки се напред. Ирисите й просветнаха. Поех си дъх и в момента, в който се опитах да продъжа да говоря, думите ми бяха заглушени от силен, висок възглас – „Неле!”.

До масата ни дотича едно широко засмяно момиче. Неле скочи на крака, разсеяна непоправимо, и с весел смях я прегърна.

-Охо, братовчедке! – възкликна тя – Много се радвам да те видя! Колко време мина!

Другото момиче се обърна съм мен и хитро се ухили.

В гърдите ми заседна ледена буца ярост и разочарование.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

22.

 

    

Започнах да забравям какво значи да се чувстваш в мир със себе си. Непрекъснато си задавах въпроси, отправях си обвинения и се самооправдавах. Не можех да спя. Вечер оставах до все по-късно, докато тръпчивата светлина на новото утро не ме заварваше пред компютъра или наведена над някоя книга. Не само не можех, а и не исках да заспивам.

Следях поведението на Корнелия и Манюел. Не се държаха по различно. Следях Манюел. Тъмносините му очи ме изпепеляваха. Гледах все по-често да излизам, да се прибирам късно, затварях се в стаята си. В такива нощи се стигаше дори дотам, че той идваше при мен, макар Корнелия да спеше на долния етаж, и ме притискаше в обятията си, непредпазливо, безумно. Нямах сили да го отблъсна, но на моменти се питах дали го обичам и дали някога съм го обичала...

Отношенията ми с Ерика се влошиха, бях сприхава и недружелюбна. Страхувах се от тъмните й очи, притесняваше ме умният й, жив поглед. Избухвах, всеки път ми се струваше, че тя знае какво крия, че ме подозира и ме подпитва. Измъчвах се и криех от всички освен от Албина, която беше единствената, която знаеше. Както и единствената ми приятелка. Имах само нея и странях от другите. Всички ме мислеха за надменна и неприветлива. Не общувах сърдечно с никого.

Съмненията ми, че предложението на Манюел за брак е било плод на полубудното му съзнание засега се оправдаваха. Не говорехме на тази тема. Знаехме, че в един момент трябва да прекратим връзката си.  

Ден след ден състоянието ми се влошаваше. Бях ужасно нервна. Често се стрясках от отваряне на врати, повикване от другата стая, стомахът ми се свиваше щом видех, че Манюел се прибира. Беше ми студено.

Изпепеляващата любов, която изпитвах към него започна да се примесва и със страховита пареща тежест, чувство на вина и напрестанен страх. Нощем, когато Корнелия не беше вкъщи, се стрясках насън, уплашена от поредния кошмар, в който тя ни открива заедно с Манюел в леглото. Никога не му разказах за тези сънища.

Душата ми се измъчваше и ме поставяше пред разни дилеми. Знаех, че ако прекратя взаимоотношенията си с него, без Корнелия да узнава нещо, трябва да напусна и дома му. Нямаше да издържа да е толкова близо до мен. Можех и просто да си събера багажа и да си тръгна без да давам индикации или обяснения. Просто да избягам, но къде? Трябваше да си намеря и работа. За висше и дума не можеше да става. Третото решение бе да си призная всичко пред Корнелия. После пак трябваше да се махна и да се хвана на работа. Албина беше единствената ми надежда. Ако имаше такъв вариант можех да отида при нея за известно време.

Останех ли сама, започвах да разсъждавам над трите възможни изхода от патовата ситуация. Седях наведена над учебник, преструвайки (самозалъгвайки) се, че уча и мислех, мислех. После поглеждах сапфирените очи на Манюел и забавях решението си, отлагах, казвах си, е имам още време. Обичах ли го? Той обединяваше образа на перфектния мъж за мен, мъжът, който ще ме обича с огнената страст на влюбения и със закрилническата привързаност на бащата. Внимателен джентълмен, Манюел се бе слял изцяло с мечтата ми за обичан човек. Улегналият му характер, съчетан с немного младата му възраст го правеха спокоен и умерен. Не беше енергичен и нервен като момче, но не беше и повехнал, отпуснат старец. Страстта му не бе плашеща, безумна и опустошителна, а подкосяваше краката и пленяваше разума с нежността си.

Много дни и нощи минаваха трескаво, объркано, сливащи се. Все по-голямата ми вина и колебанията разкъсваха спокойствието ми.

-Всичко ще бъде наред – беше ми казал веднъж Манюел. Но какво щеше да е наред? Кое от всичките объркани, странни, потискащи неща щеше да се оправи? Докато бяхме любовници всичко щеше да върви наопаки. Докато не излезех от тъмната гора с трънливи пътеки, нищо нямаше да се оправи.

После поглеждах към душата си. Откърмена с болка поради липсата на родители, тя бе целеустремено търсила  баща. И бе открила Манюел. Беше се вкопчила в него, искайки отчаяно да открие нещо, което трудно би се намерило. Да, болеше. Болеше ме дори и в съня. Мътният, неясен, но постоянен копнеж бавно унищожаваше разума и превръщаше в пепел хармонията. Да, наистина болеше.

И липсваше. Някакъв неизвестен, но жизненоважен елемент липсваше в пъзела на живота, душата, разума, чувствата ми. Именно неговото отсъствие всяваше смут в мен всеки път, щом докоснех Манюел. Нещо зловредно, някаква бодлива нишка стягаше сърцето ми и тровеше любовта ни. Или поне моята. Той сякаш не бе засегнат от моята прикрита лудост. Навярно не се топеше от мрачни съмнения и предчувствия. Какво се случи? Цялата болка и несигурност вероятно идваха от забраненото чувство помежду ни. Идваше от угризенията, от невъзможността да се обичаме без да се крием.

А имаше и четвърти вариант. Вариант, за който не си позволявах да мисля, освен в онези полубудни, мъчителни часове между здрача и изгрева.

Да избягаме заедно. Да изчезнем и да започнем всичко наново. Дори не можех да го изрека на глас. На няколко пъти се бях престрашавала да кажа на Манюел за това, но някаква невидима и много плътна тапа запушваше устата ми и стискаше гърлото ми като здрав мъжки юмрук.  

Странно чувство на безнадеждност ромолеше тихо във вените ми. Неизразим копнеж по нещо неосъзнато тежеше в гърдите и корема ми като камък. Не можех без Манюел. Всеки път щом ме целунеше, в мен се сблъскваха деня и нощта. Опустошителната любов и зловещата тежест на онзи, липсващия елемент.  

Болка.

Винаги е имало болка. През всичките седем години, в които растях близо до Манюел тя разкъсваше гърдите ми и усилваше гнева. Той казваше, че е осъзнал, че не съм му дъщеря от момента, в който е видял очите ми за пръв път. Аз знаех само, че любовта към него ме е изгаряла винаги, просто едва сега я разбирах. Толкова много време...

Корнелия се бе сляла напълно с представата ми за майка и от това положението се влошаваше още повече. Светлите й сребърни очи не подозираха нищо. Те бяха чисти и невинни като тези на Бианка. Вече не можех да ги гледам дълго. Мъчително, гадно чувство навеждаше ирисите ми, а мисълта за любимия й мъж в ръцете ми, задушаваше гърдите и сковаваше тялото ми.

Но седем години бяха много дълго време. Каква бе тази тайнствена сила, с която Манюел така неудържимо ме бе привлякъл? Какво оръжие притежаваше той, толкова могъщо, че не можех да си представя живота без него, въпреки зловещия липсващ елемент? И какво бе онова непонятно тегнещо болезнено чувство, тровещо всяка клетка в мен?  

Така мислех всеки ден. Всеки ден си повтарях едни и същи неща, задавах едни и същи въпроси и прехвърлях възможни изходи в ума си.

Това правех и днес. Седях на масата в кухнята, разхвърляла листи и учебници около себе си за прикритие и водех монолози. Ръката ми безсмислено, безцелно драскаше, хабейки мастило и хипнотично скърцайки. Следобедното слънце внасяше кехлибарена топлина в помещението. Корнелия методично подреждаше някакви шкафове в другата стая, а Манюел още не се беше прибрал.  

Положението беше много зле. Знаех, че най-вероятно и тази вечер той ще се промъкне в стаята ми тихо като котка, тайно от жена си, неспособен да се владее.  Хванах главата си в ръце.

Корнелия имаше нова колежка, с която бързо станали приятелки. Бях любопитна що за човек е и тази вечер любопитството ми щеше да бъде задоволено. Имахме среща с нея в хубав ресторант с традиционни ястия. Опитах се да мисля за това, но скоро пак се прехвърлих на Манюел. Притворих очи, безкрайно изморена. Да можех да поспя пълноценно поне една нощ.

Хлопването на външната врата изпрати тръпки адреналин в кръвта ми. Дочух как тя го посреща и изгладих лицето си. Не съм и предполагала, че мога да се прикривам толкова умело. Никой нито веднъж не ме беше попитал какво ми е. Въздъхнах и лепнах една усмивка.

Сапфирените му очи ме потърсиха със същите болка и плам, които познавах. Докато устните му се притискаха в тези на Корнелия, започнах да осъзнавам, че вижда мен. По гръбнака ми пролзиха иглички.

Докато се приготвях за излизане, отново изпаднах в трескави разсъждения. Слагах червило, фон дьо тен, пръсках се с парфюм и обличах хубави дрехи, но умът ми беше другаде. Действах на автопилот и бях много далеч.

Ходех по пропадащ мост. Засега все още имаше къде да стъпвам, но не бе далеч моментът, в който скоростта на разрушението щеше да изпревари скоростта на стъпките ми.

И щях да полетя право надолу към неизвестността като внезапно изгубил крилете си гълъб.

 

 

23.

                     

                 

Днес нямаше нищо ново. Тъкмо смятах да приключвам и да се прибирам, когато Мел нахлу в кабинета ми. Представляваше истинска вихрушка от дълги крака и коса. Навън на едри топящи се парцали валеше сняг. Оставих папките и я погледнах изчаквателно. Изглеждаше въодушевена. Дългата й тъмна коса се беше разсипала по раменете и гърдите.

-Какво се случва, Мел?

Обзе ме смътно подозрение.

-Отвън чака едно момиче – съобщи тя полукисело, полурадостно – Беше много настоятелна. Бих я нарекла дори невъзпитана. Иска да Ви види.

-Момиче ли? – повторих изненадан – Какво момиче?

-Да я поканя ли? Каза, че се казва Хейзъл.

Внезапно в мен се отвори бездънна падина. Коленете ми рязко отслабнаха и ми се стори, че дланите ми се изпотяват.

-Хейзъл, значи... – измънках – Да, добре, кажи й да дойде.

Мел направи неопределена физионимия, може би някак разочарована и се обърна, връткайки дупе. Скочих като ужилен. Оправих косата и костюма си, нервно изгладих случайните гънки на панталона и разтърках очи. За какво ли ме търси? Секретарката спомена прилагателното „настоятелна”... Какво ли е имала впредвид? Повече от месец не бях виждал Хейзъл. Раните от сбиването бяха само спомен, а лицето й в онази минута – копнеж и мъка. Разположих се на стола, надявайки се, че изглеждам самоуверен и спокоен. За момент се запитах дали да не сложа крака на бюрото... Не.

Двете млади жени влязоха една след друга, но на мен ми се стори, че присъстваше само Хейзъл. Тя изпълни помещението с приглушена, матова светлина, струяща сякаш от кожата й и изсмука въздуха.

-Ще желаете ли още нещо? – попита Мел, изкусително усмихната, подреждайки ненужно хартиите по бюрото, прекалено близо до мен.

-Не, благодаря ти – кимнах, впивайки очи в другото момиче. Секретарката се врътна наперено и напусна кабинета, потраквайки на подобните си на игли токчета. Хейзъл я проследи със смарагдения си поглед. После ме погледна. Бавно, като че ли против волята си. Ирисите й бяха преднамерено студени. Струваше ми се, че зад тях грее малко огънче. Косата й беше прибрана на дълга плитка житен клас, падаща до гърдите й, а малки, къси, палави кичурчета обграждаха лицето й и подчертаваха изяществото му. Носеше само тъмно червило. Беше облечена в черно палто, дънки и равни боти с ципове. Продължавах да я съзерцавам, онемял.

Тя се прокашля.

-Здрасти – каза. Изражението й беше странно, непроницаемо, сковано. Приличаше на човек, който с всички сили се опитва да прикрие как се чувства.

-Здрасти – проговорих – Какво те води насам?

-Минавах оттук... И реших да проверя какво толкова правиш в тази фирма по цял ден. Изглежда не ти е скучно – и Хейзъл кимна към вратата.

-Мел ли имаш впредвид? – попитах – Седни. Нямам нищо общо с нея.

Тя седна пред мен, толкова близо, само на една ръка разстояние, красива, хладна, прикрита.

-Много е секси. Не е трудно да ти завърти главата, а като виждам държанието й, тя е точно твой тип – разбира се, както обикновено, се заяде Хейзъл. Усетих гняв и надежда едновременно. Фактът, че беше дошла и показваше видимо раздразнение от друго момиче пробуди в мен нещо топло и задушаващо.

-Ревнуваш ли? – изтърсих и се ухилих. Казах го без да се замислям, ей така, ободрен от странното й поведение. Тънките й вежди се сключиха.

-Не ставай смешен – тросна се – Теб ли да ревнувам?

-Мен, разбира се – уверено продължих – Да виждаш други хубавци наоколо?

Продължавах да се хиля, изпаднал в странно настроение, неспособен да се контролирам. Тя направи пренебрежителна гримаса и понечи да се надигне.

-Не знам какво правя тук! – внезапно се разгневи, вече права – Реших, че може да си се променил, щом всички изведъж започнаха да говорят за теб като за бъдещ бизнесмен. Вярно, не го приемат много насериозно, но така казват. Идваш тук, обличаш костюми, правиш се на много разбиращ, знаещ... Не си по-различен от преди. Същия самодоволен лигльо. Нямам идея защо дойдох!

Обърна се, но в същия момент аз се бях изправил.

-Чакай, Хейзъл!

Загледахме се един друг. Аз – пламенно, тя – ядно.  

-Какво? – възкликна – Защо да чакам?

-Не дойде ли тук, за да ме видиш? – избълвах преди да разбера какво изричам – Дошла си, защото ти липсвам...

-Ти да ми липсваш? Какъв си ми, за да ми липсваш? Да не би да съм влюбена в теб? – избухна Хейзъл още по-безпричинно и от преди – Не ме мисли за някоя от твоите кухи уличници! Не се мисли за неустоим! Остави ме! – викна тя, защото изведнъж я бях сграбчил за ръката.

-Не, не те мисля за някоя от тях! Виждам, че си различна! Различна си от всички, които съм срещал досега! Не разбираш ли...? – гласът ми се задуши във вълнението. Още една секунда и щях да кажа, „...че те обичам”.

-Не! – извън кожата си кресна Хейзъл – Не разбирам и не ти вярвам! Пусни ме, Александър!

Отскубна се от мен и избяга. С нея си тръгна и светлината. Остана само опияняващо ухание на парфюм. Разочарован и ядосан се заех да прибирам нещата и нагласих ключовете за колата. Хейзъл се е влюбила в мен. Не. Не е възможно. Тя не би се държала така. Напротив, точно това е правилното поведение, ако искаш да се предпазиш от някого. Припомних си безпричинните й нападки и гнева без очевиден повод. Хвърлих последните документи в чекмеджето и излязох.

На изхода се сблъсках с баща си.

-А, Алекс – усмихна се той – Какво ти е? – помръкна усмивката му като изтрита с гума, виждайки изражението ми. Смъкна чашата кафе от устните си и се загледа в мен. Поклатих глава.

-Хейзъл беше тук – успях да кажа – Скарахме се. Тя ми се нахвърли... – пак поклатих глава. Той понечи да каже нещо, но аз го прекъснах:

-Прибирам се вкъщи. Не ми се говори сега, татко.

После се заредиха еднообразни часове. Легнах в леглото си и не намерих сили да се изправя. Не слязох на вечеря, не излязох навън. Лежах и наблюдавах тъмнината. Отвратен и отчаян, дори не отговорих на повикването на майка си и се престорих на заспал. В очите ми се появиха сълзи, докато тя ме завиваше.

Късно през нощта, когато в къщата се просна оглушитена тишина, се надигнах и запалих цигара. Пред прозореца се сипеха снежинки. Беше прекалено топло, за да се задържат, но навяваха мир и приглушена скръб. Издърпах обувките и се съблякох. Седнах на ръба на леглото и подпрях глава на ръцете си.

Богати на различни емоции спомени се заизнизваха през ума ми. Чувствах се изморен, толкова безкрайно изморен и остарял, толкова чужд на самия себе си, така несвойствен. Никога не бях искал чужд живот, но сега копнеех да съм някой друг. Който и да е. Само да не я познавам. Да не съм я виждал. Да не усещам такава безименна, черна, убийствена празнота.

Облегнах се назад. Беше безумно тихо. Можех да чуя хилядите нишки в мозъка ми да се късат. Клъц, клъц, клъц. Как се справят хората в такива нощи? Как не полудяват, потопени в непоносима тишина? Кой би могъл да издържи болката на безкрайната пустош? Примигах бавно. Тръпчивият, горчив пушек приятно погъделичка ноздрите ми.

„Хейзъл”, „Хейзъл” – тихо припукваха секундите. „Хейзъл”, „Хейзъл” – биеше сърцето ми.

Всичко болеше с името й. Собственото ми дишане. Стъпките ми. Кръвта във вените ми. Изправих се, облян в студена пот. Какво да направя? Къде да се дяна? Помислих, че мога всеки момент да изхвръкна от кожата си. Започнах да обикалям. Напред-назад. Напред-назад. „Бягай, Санди. Мел идва” – напуши ме на смях. Внезапно бях обхванат от ужасни тръпки. Зловещ кикот, без капчица разум, се изтръгна от гърлото ми. Паднах на четири крака, после се затъркалях по пода, неспособен да осъзная какво точно се случва. Нито можех, нито исках да спра. „Бягай, Санди. Хейзъл, ще види, че се натискаш с Мел. Бягай, бягай”.

Някаква силна светлина ме заслепи. Долових високи гласове. Устата ми бе все така отворена в безумни спазми смях. Болка в ребрата ме задушаваше, мислех, че ще се задавя до смърт. Рязко опарване по бузата вдигна клепачите ми. Разпознах росителите си, надвесени над мен.

Бяха бледи, с изопнати лица. Кой знае защо това ми се стори забавно. Почувствах странен прилив на еуфория, рязко контрастиращ с тежестта в гърдите ми. Нещо като приливна вълна от цветове се пръсна в полезрението ми и остави смътна болка в очните ми дъна.

-Aлекс!

-Сине!

Възклицанията им се удавиха в размътения ми ум. Чух думите, но не разбрах значението им и се ухилих против волята си. В мен се бе разразила буря от болка и отчаяние. Тя никога няма да ме приеме. Тя никога няма да ме хареса. Никога няма да разбере колко я обичам и че е единствена. Никога няма да повярва в пагубната празнота в сърцето ми.

И аз няма да успея да я забравя.

Очите ми бавно се напълниха със сълзи, докато малоумна усмивка разтягаше устните ми в страховита гримаса.  

-Мамо, Мел идва! – успях да се изкикотя с последни сили – Идва и Хейзъл ще я види! Татко, не й позволявай да ме задраска...!

После внезапно съзнанието ми изключи. Сякаш някой издърпа контакта на мислите ми и всичко се потопи в глуха, кадифена тишина.

Свободен ли съм...?

 

 

 

 

 

 

 

24.

       

 

Обърнах палачинката и, докато се печеше от другата страна, се загледах в пастелното зимно утро. Ефирни ледени цветя се диплеха по прозореца. Колко красива утрин. Заснежените хълмисти склонове бледнееха под прасковеното небе. Сложих нова палачинка и отпих от голямата чаша с кафе. Надявах се да приключа преди Деймиън да се събуди и да го изненадам със закуска.

Пак прехвърлих през ума си последните събития. Не бях проляла и сълза за Борис. В момента, в който разбрах, че е мъртъв, се сетих за зловещото телефонно обаждане и навързах нещата. Умиращ, той е набрал номера ми и се е опитал да говори с мен. Навярно е искал да ми каже, че съжалява, че иска да е с мен, че ме обича... Въздъхнах. Това бяха само предположения. Борис си бе безвъзвратно отишъл и с него бяха пресъхнали и сълзите ми. Отвращение и гняв към самата мен се бяха насъбрали в душата ми и вероятно те пресушаваха очите ми.

Знаех, че щях да се върна при него и абсурдът идваше от това, че бях доволна, че е мъртъв. Някаква задушаваща погнуса се плискаше в гърдите ми. Да, Борис беше просто носталгия, отмиращ спомен от някогашни полузабравени дни, безумна и пагубна тежест. Но по-страшна бе мисълта, породила се в мен. Знаех колко съм слаба и как ми въздействаше той. Смъртта му беше моето спасение, защото моментът на разкаянието щеше да настъпи рано или късно. И щях да се пречупя. Щях да забравя гордостта и достойнството си. Да потъпча всякакви обещания и дадени думи. Да се върна.

Майка ми продължаваше да живее в хотела, сякаш за неограничено време. Подозирах, че ще ми създава неприятности. Очаквах и бащата да се появи, носейки може би една от онези ужасни дрехи за жените в мюсюлманския свят и водейки бъдещ съпруг. А, забравих и ново пиано. Настръхнах. Физическият страх и отвращението ми към звука на пианото бяха толкова силни, че дори мисълта за този инструмент, предизвикваше вълни на гадене и студени тръпки.

Подредих масата и се захванах с миенето на мръсните съдове.  

Трепнах от тихите стъпки зад гърба си. Не бях усетила Деймиън, унесена в мрачни мисли. Обърнах се, видях го и част от товара се смъкна и ми остави малко място да дишам. Стоеше срещу мен, сънено-усмихнат, с рошава черна коса, гол до кръста.  

Любов.

-Добро утро – затичах се към него, за да го целуна. Ухаеше на паста за зъби и гел за бръснене. Притиснах се в него, обхваната от внезапна нежност. Деймиън ме целуна, после подуши въздуха.

-Умирам от глад – отбеляза.

-Това е добре. Защото има палачинки.

Докато пиех кафе и той ми разказваше за някакъв проблем в сервиза, в който работеше, го гледах, изпълнена със странно, несвойствено (но все пак оправдано) разкаяние. Усещах сърцето си натежало, гърдите ме боляха. Устата ми бе увиснала в ъгълчетата и той забеляза.

-Патриция? Какво ти има? – остави вилицата и се наведе напред – Мислиш за Борис, нали?

В гласа му се долавяха мъка и раздразнение.

-Не – излъгах с присвиване под лъжичката. Сетих се за нещо, с което можех да се измъкна – За майка ми.

Деймиън вдигна вежди.

-Страхувам се, миличък – признах – Страх ме е и от нея и от баща ми.

-Няма от какво да се тревожиш, красавице – пресегна се той през масата и хвана ръката ми – Аз съм тук. Аз съм до теб.

Почувствах топлия му допир, меката му ръка, силата, струяща от него, любовта му... и рухнах. Изведнъж сърцето като че ли изпълни гърдите ми, очите ми се наляха със сълзи, гърлото ми се сви. Разплаках се безшумно и горчиво, без да мога да пророня и дума, незнаеща какво точно става с мен, разплаках се от мъка, от щастие, от страх и угризения, разплаках се от любов и себеомраза. Сълзите ми потекоха една след друга, неудържими, горещи и капеха върху гърдите ми, а Деймиън ме гледаше и погледът му предизвикваше още по-силна вълна плач.

После разбрах, че ме е прегърнал. Мускулестите му ръце се увиха около мен, притиснаха ме. Сложих лице на гърдите му и отприщих целия натрупан водовъртеж от емоции, объркани и неясни, размити и потискани, болезнени и отровни.  

-Плачи, любов моя – промълви той – Плачи. Не се сдържай повече. Изплачи всичко. До теб съм. Винаги ще съм до теб. Много те обичам. Завинаги.

Думите му предизвикаха нещо като миниистерия. Привлякох го към себе си, стиснах го и почти го задуших. Бях осъзнала, че плача за Борис, за миналото с него, заради необяснима носталгия, заради любовта, която той потъпка и хвърли в калта. Отвратителна, неприемлива липса се отвори в мен и предизвика такава вълна на мъка и срам пред Деймиън, че предположих, че ще припадна.

Момчето, по-скоро мъжът, в чийто прегръдки бях сега, бе съвършено творение от друг свят, от света на истинската чиста любов, която изпитваше към мен, от   фантастичния свят на вечната обич и думите му бяха докоснали душата ми на най-фино ниво, бяха докоснали същността и истинското ми Аз.  

Плаках, докато не усетих приятна, топла нишка светлина, малко пламъче, осветило цялата ми същност. Деймиън още ме прегръщаше, целуваше косата ми и говореше очарователни, нежни думи, които не разбирах с ушите си, но чиито смисъл душата ми безпогрешно тълкуваше. Плаках, докато не разбрах, че миналото е отдавна затворена страница, безвъзвратно изтекла река, необратимо отминал миг от вечността.

Когато погледнах Деймиън в очите, пак усетих онова малко огънче, малкото пречистено парченце живот и любов. Ониксовите му ириси грееха. Никога не бях чувствала по-изпепеляваща обич към някого.

-Извинявай – промърморих дрезгаво. Той се засмя и отметна красивата си глава.

-Не се извинявай. Боже, колко си прекрасна! Добре си, нали?

-Да – потвърдих, избърсвайки и последните сълзи – Да. Наистина.

Използвах времето, в което Деймиън довършваше закуската, за да оправя вида си. Бялото на очите ми бе придобило цвета на косата ми, лицето ми беше на петна, носът зачервен, клепачите подути. Супер. Грозна картинка. Прекрасна ли ме беше нарекъл той? Ще го посъветвам да отиде на очен лекар. Засмях се, търкайки пухчето за фон дьо тен в бузите си.  

Прекарахме цялата вечер в една от по-големите дискотеки в покрайнините на града. Събрахме се малка, но весела компания и се отправихме към бара. Освен мен и Деймиън с нас бяха още Емилия, Елза (леле, к’ви крака...ъъъ, моя съученичка), Пол и Александър (приятели на Деймиън, последният, който познавах най-малко – странен и супер богат). Хари и Хейзъл не дойдоха с нас, но нямаше проблем – били на романтична вечеря. Хи-хи. Признавам, че очите ми поспряха на зеленоокия красавец. Наистина бе рядко хубаво момче с перфектно тяло и прекрасни очи. Направи ми впечатление, че обръща питие след питие, без да си прави труда да търси мацки, пред които да остроумничи. Странна работа. Славата му бе на голям сваляч. Бях го виждала само няколко пъти, откъслечно, тъй като не обичах кой знае колко партитата и не ходех много често. За него мнението ми бе, че се събира само с избрани, малко на брой хора и вироглаво страни от другите. Освен това всички знаехме безбройните му флиртове и връзки. Но ето, че от известно време ходел във фирмата на баща си, четял документи, не свалял момичета...  

Да, Санд си стоеше сам, някак настрани, някак мрачно разсеян, съсредоточен над чашата, ослепително красив, но без самоуверения, целенасочен сексапил, без самодоволната усмивка. Последното му гадже, Марта, беше много добра приятелка с Емилия и понеже го следеше като детектив, въпреки че му се сърдеше, знаех, че след нея не е бил с никоя друга. Отидох да танцувам с Деймиън и когато се върнах, пак го зърнах приведен над бара, мъчещ се да поддържа разговор с Пол, незабелязващ предизвикателните погледи на момичетата наоколо.

Седнах близо до Пол, загряла от танците, и си поръчах питие. Емилия се поклащаше на стола и развеселена от водката, ми смигна. Изплезих й се. От другата ми страна, Елза запали цигара и се провикна зад гърба ми:

-Санд, какво пак си се умърлушил? Ела да танцуваш с мен!

Всички се засмяха, а аз го погледнах внимателно.

-Ще ти настъпя хубавите обувчици, Елза – поклати глава той и обърна напитката на един дъх с елегантно секси движение – Пиян съм като свиня.

После се разсмя на нещо, което само той си знаеше, с особен, някак истерично-безрадостен смях и изпусна дълга лента синкав, ухаещ на шоколад дим.                    

   

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

25.

 

 

Братовчедката на Неле – Ирина, беше страшно самоуверено и общително момиче. И по нищо не приличаше на нея. Имаше дълга права бакърена коса, бадемовидни тюркоазени очи и висок, сопранов глас. За разлика от дългата тънка Неле, тя притежаваше здраво, силно тяло с извивки и пищен бюст, дръзко подчертан с дълбоко деколте. Беше наистина красива, но някаква почти неуловима прилика с Мирабела, нещо в погледа или може би в начина на произнасяне на думите, я правеше напълно безинтересна за мен. Или всичко беше заради Неле.

След като неволно, но рязко и отчайващо прекъсна разговора ни в кафенето, Ирина седна при нас и едва запознала се с мен, започна да бъбри и, както ми се стори, така и не спря. Дошла в града, за да учи, наела си страхотна квартира, намерила си работа като барманка. Щяло да й бъде доста скучно, апартаментът бил голям, както няколко пъти подчерта, така че, би било страхотно, ако бързо се сприятели с повече хора и, защо да не започне с нас?

Първият гаден неудобен момент, след болката от прекъсването на обяснението ми в любов, беше, когато Ирина ни сметна за гаджета. Очите ми се срещнаха с тези на Неле в нервен смях и двамата побързахме да отречем. Следващият бе, когато Неле се обърна към мен и попита:

-Какво беше започнал да ми казваш?

Усетих ужасното чувство на кухота и обреченост. Погледнах прелестните й воднисти очи и за миг бях зашеметен от влечението, от изгарящия, физически копнеж. В ирисите й бляскаше нещо неопределено, хитровато и лукаво. Трепнах. Не бе възможно. За миг си казах „Сега или никога” и отворих уста, но после срещнах синьозелените очи на Ирина, любопитно втренчени в мен и се отказах. Свих едното си рамо, кимнах неопределено и казах:

-Не е било важно. Вече не помня.

Ирина се оказа много по-опасна, отколкото предполагах. Седмица след като се появи, вече изникваше отвсякъде и възпрепятстваше възможността за нормално съществуване. Правеше ми впечатление, че Неле изобщо не се дразни от братовчедка си, дори напротив, радваше се, обсипваше я с внимание и се смееше на шегите й. Обхванат от безумна ревност, тревожно прекъсвах съня си, мятах се насам-натам, но малодушно продължавах да мълча. Защо? Какво ме спираше, какво стягаше така гърлото ми?  

Стреснах се над чашата кафе и погледнах двете момичета срещу себе си. Бяхме в апартамента на Ирина. Със сигурност получаваше добри суми от родителите си. Жилището беше просторно, добре обзаведено, с прозорци на покрива и голяма баня с вана като плувен басейн. Ирина се бе втренчила в мен, с леко наклонена глава, заинтригувана, а Неле въртеше една салфетка между елегантните си тънки пръсти и се подсмихваше.

-Нямаш идея за какво става дума, нали? – попита ме тя снизходително. Поклатих глава с глуповата усмивка и се извиних.

-Ирина питаше, дали имаш нещо против да се присъединиш към купона за „добре дошла” утре вечер?  

-Купон ли? – попитах като кръгъл глупак – Какъв купон?

-Е, Флориан, винаги ли си така отнесен? Къде витаеш? – пусна една чаровна усмивка и Ирина – Имам няколко стари приятели тук, които не съм виждала отдавна, а и се запознах с едни много приятни хора в университета, така че реших да направя парти. Ще дойдеш ли?

-Да – механично отговорих – Да, разбира се.

Тя остана доволна. Отпих голяма глътка кафе и пак се замислих. Представите и убежденията ми бяха изправени пред тотален срив. Винаги съм смятал, че външността ми отблъсква хората и ги отчуждава от мен. Тъмните белези, превърнали едната половина на лицето ми в странна, сякаш индианска маска, винаги са крещяли „различен”, „белязан”, „дамгосан”. Поне така мислех. Обяснявах си липсата на приятели с физическите си особености. Но всичко е било в поведението ми. Всичко е идвало от студа, който са усещали в душата ми и който са излъчвали бледосините ми очи. Откакто срещнах Неле, ледът в душата ми се разтопи и зимните нотки се стоплиха, преобърнаха се и се усмихнаха.

Навън валеше равен студен дъжд. Пепелното небе на януарския ден бледо и мързеливо плуваше над града и обвиваше в сивкава светлина лицата на хората. Присламчих се по-близо до прозореца. Зад гърба си чух тих коментар:

-Не смяташ ли, че прилича на екзотичен северен рицар?

Предполагаше се, че не мога да доловя думите на Ирина. Нещо в гърдите ми трепна. Останах загледан навън, в каменната пътека, в тъмносивия асфалт на улицата. Някаква червена кола профуча покрай оградата, за кратко пръсвайки ярка багра в стоманения ден.

Обърнах се и видях, че всъщност двете братовчедки не са в стаята. Бяха отишли в кухнята, оттам се чуваше потракване на съдове. Тогава се запитах дали действително думите, които чух, са били казани.  

-Флориан? Искаш ли кекс?

Подскочих. Неле беше влязла безшумно и ефирно в стаята, носейки чиния със сладкиш. Погледът ми се плъзна по дългите й крака, обути в прилепнали теменужени панталони, искрящорусата коса и голямото деколте. Бледото й лице, въпреки острите черти, поради липсата на каквито и да е тлъстини, беше меко и одухотворено. Усетих как в мен нахлува страст.

-Неле...! – възкликнах, после се осъзнах и се покашлях – Да, ще го опитам.

Тя пристъпи напред и аз се изправих ненужно отсечено. Сърцето ми биеше до пръсване. Взех чинията от белите й ръце, сложих я отривисто на масата и си поех въздух. Бях толкова близо до нея, че долавях аурата й. Както и онова възбуждащо ухание, струящо от къдриците й. Зяпнах я, онемял от сладко-тръпчивата нишка в гърдите. Обзе ме налудничаво желание да я сграбча в ръцете си. Неле стоеше срещу мен, полуотворила сочните си устни, загледана в очите ми, подканваща, съблазнителна, пагубна. В момента, в който щях да сложа ръце върху кадифените й бузи, момичето, което дори бях забравил, че съществува, нахлу в стаята и извика:

-Как ви се струва? Дали не му достига захар...?

Поспря на вратата и се вгледа в нас.

-Аз, ъм, да не би да... да прекъсвам нещо? – в зеленикавите й очи се прокрадна хитър смях. Неле отстъпи и усмихната я увери, че няма проблем. „Всъщност, да. Прекъсваш” – прииска ми се да изкрещя – „За втори път проваляш всичко!”. Стиснах юмруци и се усмихнах:

-Появяваш се изневиделица, Ирина. Стъпките ти са безшумни.

-О, да – ухили се ослепително тя – Точно като хищниците.

Неле се прокашля. Завъртях се към нея и отново зърнах онова подразнено, нервно, недоволно изражение. Северните й ириси изглеждаха отдалечени, ядосани. Ирина пак ме погледна лукаво усмихната. За да изляза от неудобната ситуация, заръфах едно парче кекс и казах на пространството:

-Много е вкусно.

Подкарах колата по мократа улица, внимателно гледайки в огледалото за обратно виждане.

-Ирина ти харесва, нали?

-Какво? – попитах разсеяно, докато смело завъртах волана. Неле зяпаше яркосините си нокти, кръстосала крака на седалката до мен – Ирина ли? – примигах, търсейки точен отговор – Много е... отракана.

Неле се разсмя, рязко пусна ръцете си и погледна през страничното стъкло:

-О, Флориан... Точно това най-много харесвам в теб. Толкова си прям и същевременно възпитан.

Почти не чух качествата, които тя ми приписа. Усетих пак онова сладко топящо се чувство в гърдите и неугасимия копнеж по нея. За момент я погледнах. Усмихваше се на себе си, вперила очи напред. Острият й профил сякаш излъчваше меко сияние. Колко красива, колко съвършена бе Неле.  

-Иска ми се да беше и малко по-решителен... – промълви с ръка на дръжката – До утре.

Преди да се опомня, Неле излезе от колата и грациозно се запъти към дома си. Зяпнах след нея, малко ядосан, малко възхитен, малко подразнен и много, много влюбен.

Спрях в първата отбивка, загасих двигателя и запалих цигара.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

26.

 

Определението, което можех да дам на Магдалена беше „кукла Барби”. Красива, елегантна и гладка до изкуственост. Бе млада, вероятно под трийсет и пет, омъжена за поддържан възрастен мъж. Двамата се държаха под ръка, сякаш извадени от страниците на лъскаво списание за бизнесмени. Магдалена носеше хубаво тъмночервено червило, миглите, обграждащи ярките й очи, бяха неестествено дълги, черни и гъсти. Лъскавата коса, падаща на прелестни кестенови букли, стигаше до кръста. Беше толкова перфектна, че почувствах смущение.

Докато вечеряхме в ресторанта, смеехме се и си приказвахме, ми направи впечатление, че Манюел през цялото време се взира в Магдалена съсредоточен, напрегнат. Сякаш се мъчеше да си припомни откъде я познава или на кого му напомня. Не я зяпаше с желание или похотливо, нито заинтригувано. Просто напрегнато и нервно.

Съпругът на Мангдалена, Елмо, се чувстваше отлично в компания, личеше, че има вкус към живота и удоволствията, както и че е мъж с възможности. Около шейсет годишен, стегнат, засмян, с бяла красива коса и шоколадови очи, той нямаше как да не привлече погледите на жените. Дори аз се хванах как се заглеждам по мъжественото му, духовито лице, скъпия костюм и елегантността на движенията му.

Магдалена показа, че въпреки претенциозната си външност, криеше едно малко, весело момиче в душата си и добродушност, притегателна и харизматична. На края на вечерта заключих, че освен най-хубавата двойка, Магдалена и Елмо са и най-добрите приятели, които Манюел и Корнелия можеха да намерят.

Той обаче явно не беше на това мнение. Две седмици след запознанството ни с новата приятелка на Корнелия, Манюел си беше промъкнал в стаята ми. Облегната на лакът в леглото, прокарвах пръсти по корема му. Той се беше изтегнал назад и гледаше тавана в мрака.

-Новата приятелка на майка ти... на Корнелия не ми харесва.

-Защо? – възкликнах изненадано.

-Струва ми се, че я познавам отнякъде. Изглежда ми като жена, която съм мернал някъде, може и да съм говорил с нея, после съм я забравил и сега я виждам отново. Откъде ли я познавам? – въздъхна той замислено – Къде съм я виждал? Сигурен съм, че не е случайна.

-Не е ненормално. Магдалена е толкова забележителна, че трудно няма я видиш – свих рамене и сложих глава до неговата – Най-вероятно си я мярнал някъде и сега не се сещаш. Не се тревожи.

-Просто не ми харесва. Струва ми се, че крие нещо. Някак изведнъж станаха приятелки с Корнелия. Откъде се появи тази Магдалена?

Разсмях се и се притиснах в него.

-Мисля, че си въобразяваш. Какви книги четеш напоследък?

Манюел ме погледна и пак стана нежен.

-Даниел, кога ще свърши всичко това? Ще приключи ли изобщо някога?

Усетих дръпване в корема, сякаш някой се опитваше да размести вътрешностите ми. Отново онова тегнещо предчувствие и необяснима тежест се хвърлиха върху ми. Стана студено.

-Не знам, Манюел – измърморих, потресена от емоциите си – Не знам...

Нямаше как да му кажа да се раздели с Корнелия. Дори не можех да си го помисля. А напрежението ми идваше в повече. Почувствах как в мен се надигат думите „Трябва да прекратим това незабавно” и почти отворих уста. Желанието да ги изрека бе така силно, че трябваше да стисна устни. Погледнах го и прошепнах:

-Трябва да тръгваш. Тя може да се събуди.  

Изпратих го с дълга целувка. Устните му насила се отлепиха от моите и той изчезна в мрака, оставяйки тънка диря ухание на парфюм. Тръшнах се назад, измъчвана от гадното змийче, появило се наскоро. То тровеше мислите и обичта към Манюел. То тровеше живота ми и бавно ме разрушаваше, а аз дори не знаех какво става...

Няколко дни по-късно ми се обади Ирина. За пръв път от толкова време бях в по-добро настроение. Бях разбрала, че Бианка е заминала в частно училище, в което се чувства страхотно и се справя доста добре. Тя самата ми разказа с възторг за красивата сграда, лъскавите амфитеатрални скамейки и прекрасната кухня, включваща здравословна и вредна храна така комбинирани, че човек можел „да си загуби акъла”.

Когато Ирина се обади, усетих лъч топлина. Не я бях виждала от десет години. Намерила ме във фейсбук и ми писа. Винаги съм я обичала. Бяхме страхотни приятелки от началното училище. После, амбициозна, уверена и със стабилни финансови възможности, тя отиде в чужбина и учи там. Сега се бе върнала, за да довърши образованието си и да си хване някое готино гадже.

Тя ме покани на парти, на което щяла да събере всичките си останали приятели и няколко нови попълнения. Приех веднага без колебание. Попитах дали мога да доведа Албина и Ирина каза „колкото повече, толкова по-добре”. Излязохме на кафе и дълго се разхождахме по улиците, без да спираме да си приказваме. Тя питаше, аз отговарях, аз разпитвах, тя разказваше. Изобщо не се бе променила.

И тогава й разправих всичко за Манюел. Спонтанно, смутено и с твърде голямата потребност да споделя.  Ирина дълго мълча, загледана в заледената улица. После вдигна синьо-зелените си очи и се полуусмихна.

-Не може да се чувстваш добре. Не може да си щастлива.

Думите й останаха в паметта ми. Беше абсолютно права. Не бях дори спокойна. Безумно напрежение изтискваше силите ми, подкопаваше съня и изсушаваше живота ми. Всичко трябваше да се прекрати.

Разпитах я кои ще са на партито. Повечето хора ми бяха познати единствено по лица и имената им не ми говореха нищо. Само Александър Танер ми беше напълно известен. Красивия сноб, излизащ само с момичета от висшата класа, напоследък обаче не се появяваше много много на сцената. Приятелите му не спираха да го обсъждат. Бил станал много затворен, необщителен, мрачен.

-И той ли ще идва? – вдигнах вежди.

-Да – потвърди Ирина – Заради Никълъс. Той е дилър на всички богаташчета в града. Докарва си много добри пари. Освен това поканих и Фред и Майкъл, знаеш ги, близнаците. Те са големи приятели, но на последния купон у Хари Санди се сбил с тях – поверително ми съобщи тя.

-Наистина?

-Да. Бил много странен, нервен, наливал се цяла вечер и не говорел с никого. После изведнъж ги нападнал в гръб. Представяш ли си? И двамата. Е, после се оправили, но какво ли е станало?

Ирина явно бе страшно любопитна да разнищи клюката до край. Не че щях да откажа и аз да бъда осведомена...

-Е, ще разберем най-вероятно. Остави това и кажи сега, хареса ли си вече някого? – сръгах я с лакът, ухилена, защото знаех как й шарят очите по момчетата.

Ирина се засмя дяволито и сведе очи. Сложих си качулката, защото започна да прехвърча сняг. Небето беше придобило перления, застинал вид на зима. За момент поотложих мъчителните мисли за Манюел и се насладих на чувството на любопитство и на желанието да говоря за момчета и гаджета.  

-Има едно момче – подсмихна се тя. После преметна бакърената си грива през едното рамо и си оправи качулката, все така усмихната.

-Е, хайде де – настоях – Харесваш ли го?

-Не мога да кажа точно – сви рамене Ирина – Но ми се струва, че е  точно мой тип. Трябва да го видиш. Ще идва, между другото. Толкова е екзотичен.

-Да не е черен? – възкликнах.

-Нее, по-скоро ариец. Изключително странен тип. Затворен, ексцентричен. Знаеш ли, че половината му лице е в белези? Сякаш е рицар, пострадал при дуел, на който е защитавал дамата си. Привлича ме определено – Ирина пак се усмихна сама на себе си, вторачена в краката си – Няма да се оставя незабелязана от него.

-Ти здраво си налапала въздицата, моето момиче – разсмях се и улових една снежинка с език – Според мен няма да имаш проблеми с него.

Ирина се усмихна и се наведе да си завърже обувката.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

27.

 

 

Живеех с Борис при Деймиън вече няколко седмици. Всичко беше наред, ходех на училище и на работа, грижех се за бебето. Нещата щяха да бъдат идеални, ако я нямаше майка ми и Борис не беше толкова плачлив.  

Вдигнах чашата и отпих малко. Бяхме в квартирата на Ирина, в която се вихреше купона за „добре дошла”. Тя беше много приятно момиче. Харесвах способността й да се сприятелява с всеки и да бъде обичана. Обърнах се към Емилия, Елза и Хейзъл, които спореха ожесточено за някаква книга. Хейзъл изглеждаше малко напрегната, зелените й очи шаваха навсякъде, отпийваше доста честичко от чашата си. Така и не успях да се сближа с нея. Поведението й беше непредсказуемо, погледът остър, а устните – прекалено често свити от презрение или може би недоволство. Иначе беше красива, жива, общителна и Хари много я обичаше, но нещо я отличаваше прекалено от мен.

Докато разсеяно зяпах Никълъс и Александър, потънали в цигарен дим, сериозно обсъждащи нещо, се сетих за майка ми. Кръстосах крака и въздъхнах. Тя продължаваше да живее в града и да ме тормози. Баща ми бил още ядосан. Искал извинения, щял да си помисли за прошка, ако се разделя с Деймиън, оставя бебето в дом и започна отново да се занимавам с музика. Тя била на същото мнение. Грозен скандал бе избухнал, когато разбрах за тези изисквания. Крещяхме просташки, изсипах цялото си озлобление и яд върху родителите си (всъщност, върху майка си. Баща ми така и не благоволи да дойде, а само я използва за посредник), получих главоболие и плаках в прегръдките на Деймиън (отново), за което съжалявам. Нещата, които искаха от мен бяха немислими. Струваха ми се така абсурдни, че мозъкът ми не можеше да ги осмисли.

Даниел изникна пред мен през отворената врата, облечена в светли дънки, високи боти и черна прилепнала блуза. Ирина ме запозна с нея. Беше красива, много секси мадама с дълга лешникокафява коса, ярки пъстро-жълти очи и дълги стройни крака. Освен това правеше впечатление на малко необщително, но приятно и усмихнато момиче.

-Здрасти, Патриция – седна до мен и се усмихна на Албина, като й направи знак да дойде.

-Здрасти – казах. Даниел си наля чаша натурален сок и се обърна към мен:

-Разбрах, че работиш в... и там има свободно място за продавач. Ако не е много нахално, дали ще можеш да ме споменеш пред шефа си? – усмихнатите тъмножълти очи с керемидени пръски ми се сториха отдалечени. За миг я погледнах по-внимателно. Даниел живееше с приемно семейство. Очевидно обаче, не беше нещастна. Имаше свежия вид на красавица, на която освен пари не липсва и любов.

-Ако имаш някой познат, който... – започна Даниел, притеснена от мълчанието ми, но аз я прекъснах:

-Разбира се. Нямаш никакъв проблем.

-Наистина ли? Благодаря ти! – възкликна тя, след  което се обърна и викна – Албина! Къде се губиш? Ела да се запознаеш с Патриция!

След около петнайсет минути Ирина се появи ухилена до уши. Носеше изрязана тъмночервена блуза и бляскав гланц за устни. Покашля се и поприкри усмивката си, след като размени няколко погледа с Даниел.

-И последните приятели са тук – съобщи тя.

„Последните приятели” ми направиха страшно впечатление. Най-вече едното от момчетата. Имаше красиво тяло и прекрасно арийско излъчване, а лицето му не можеше да бъде забравено никога. Едната му половина беше завинаги обезобразена от дълги, тъмни белези от косата до брадичката, обхващащи цялата буза и слепоочие, учудващо незасегнали хубавата уста и ясносиньото око. Приличаха на странна, откачена татуировка. В началото изпитах смътни тръпки страх и желание да отклоня веднага очи от лицето на Флориан, но после усетих въздействието на чаровната му усмивка и приятния звънък глас. Той беше красив, а белезите – някак интригуващи и нямаше как да не ти стане приятен. Другото момче, Маркъс, носеше очила и приличаше на Хари Потър. Изглеждаше весел и светлите му ириси блещукаха. Момичето бе едно от най-грациозните и фини същества, които бях виждала. Слабото й тяло изглеждаше още по-тънко (ако това бе възможно) заради страхотната къдрава бялоруса коса, толкова обемна и лъскава, че приличаше на прическа от списание. Не беше типичната красавица. Бе прекалено бледа, тялото й бе малко момчешко, но имаше нещо нежно, меко и симпатично в чертите й, което я правеше привлекателна, а очите й с цвят на вода имаха форма на бадем и бяха обградени от гъсти руси мигли. Казваше се Неле и бе братовчедка с Ирина.

Веднага забелязах, че Ирина е хлътнала по Флориан. Гледаше го непрекъснато с магнетичен поглед, закачаше се с него и припърхваше с мигли. Разсмях се наум. Не ми беше трудно да го повярвам. Флориан наистина беше интересен. Нещо в него привличаше и вълнуваше като неизвестността.

Около два часа започнах да мисля за Борис. Наистина, бях го оставила при Симон и Уилям с голямо неудобство, но реших, че вече е време да го прибирам. Изправих и се и тръгнах през бъбрещите хора, като се усмихвах и подхвърлях по някоя шега. До прозореца стояха Елза и Пол.

-Да сте виждали Деймиън? – попитах, добирайки се до тях, едва измъквайки се от няколко мои пияни съученици, предлагащи трева (или поне така казваха).

-Да – отговори Елза – Ей там е – посочи тя с глава – Говори с някакво момиче.

Завъртях се и го забелязах. Приказваше си с Неле. Присвих очи. Изглеждаха доста близки. Очевидно той се забавляваше доста добре, а тя постоянно гледаше да го докосне – или да чукне чашата си в неговата, или да го перне по рамото... Почувствах остра ревност. Изправих глава и се отправих към тях.

-Здрасти, скъпи – нехайно се присламчих до Деймиън и притиснах устни в неговите. Добре, признавам, че го направих доста показно – О, Неле – небрежно я погледнах. Тя се усмихна.

-Как си, мила? – прегърна ме Деймиън през кръста. Притиснах се в него.

-Липсваш ми – измърках – Освен това вече ми се прибира – надигнах очи и го погледнах през мигли. Той се засмя и ме целуна.

-Ще тръгваме след малко. Запозна ли се с Неле? – попита той.

-Да – отговорих и пак й се усмихнах, надявайки се, заплашително – Очевидно и ти я познаваш.

-Така е – обади се русокоската – Ние сме бивши гаджета – гласът й беше приятно дрезгав, но на мен ми се стори, че се опитва да докара съблазнителен тон. Усетих рязко моментно прималяване. Бивша приятелка? Ето това вече е проблем. Усмихнах се приветливо, обещавайки си, че няма да го пипне и с пръст.

-Така ли? – попитах любопитно.

-Мхм – безгрижно потвърди Деймиън.

-Аха – любезно казах – Значи ти си Неле, за която ми е разказвал. Е, добре е, че поддържате приятелски отношения – сякаш не виждах как го зяпа. Ще си има разправии с мен тази фина дама  – Е, ще тръгваме ли?

На излизане се обърнах още веднъж и потърсих Неле с поглед. Беше с Флориан и Ирина, която буквално грееше, застанала до него. Пак ме досмеша. От няколко километра се виждаше, че е влюбена. После отново се ядосах. Неле очевидно беше общителна и забавна, но не ми хареса как се държи с Деймиън. Може би иска да си го върне? Колко съм ревнива и глупава. Побеснях само от няколко разменени думи между тях. Възможно бе наистина да са просто приятели.

Докато си слагах палтото, погледът ми попадна на Александър.

-Виж – бутнах Деймиън по ръката – Погледни го.

Той проследи посоката на очите ми. Александър седеше сам на един стол до масата с напитки и пушейки цигара се взираше неопределено в тълпата. Приличаше на някой от онези образи от различните картини озаглавени „Самотник” или „Странник”. Красивото му лице беше спокойно, но отдалечено, помръкнало.

-Какво му има?

-Нямам представа – сви рамене Деймиън – Нищо не иска да каже. От много време е така. Преди беше душата на компанията, най-големия сваляч, готиното момче, а сега е като сянка.

Взехме Борис от дома на Емилия и се прибрахме вкъщи. Нощта беше студена, но вече се долавяха нотки пролетна топлина. Замръзналата, пушечна миризма на зима отслабваше с всеки изминал ден.

Преди да заспя отново помислих за родителите си. Носталгична болка прободе гърдите ми за кратко, но после се обърнах и погледнах хубавия, изсечен профил на Деймиън в тъмнината. Вече спеше и в стаята се чуваше равното му дишане. Може би пък нещата са се случили така, за да го срещна. Може би всичко беше за добро. Внезапен пристъп на умиление ме накара да се усмихна. После затворих очи и се унесох обърната към него, изпълнена с любов и сигурност.

Навън тихо затрополи дъжд и се обади тънкото гласче на нощна птица.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

28.

  

 

Дойдох на партито с Неле и Маркъс, все така невярващ какво се случва. Обградиха ме хора, лица, гласове. Ирина се спусна към нас, засияла, хубава, съблазнителна. Признавам, че я позагледах. Очите ми пролазиха по дълбокото деколте, перфектно изправената бакърена коса и ярките сочни устни. Синьозелените й очи ме гледаха любопитно, засмяно. Почувствах лека прилика с братовчедка й, която беше вече се изгубила в тълпата, сякаш се бе изпарила. После Ирина ме прегърна. Изненадах се. Усетих допира и уханието на парфюма й и някак се сепнах. Дръпнах се от нея притеснено усмихнат и побързах да се включа в партито, като започнах да се оглеждам за Неле.

Честно казано, изключително много се притеснявах. Никога досега не бях мислил, че мога нормално да общувам с хората, да разговарям с тях, да имам приятели. А сега излизаше, че всичко това е зависело от мен и фактът, че съм избягвал другите е бил причината и те да ме избягват. Познавах повечето хора по физиономии. Започнах да се усмихвам. В началото сковано и притеснено, после се поотпуснах. В началото те ме зяпваха, но после за пореден път ме изумяваха, като отвръщаха на усмивката ми и дори започваха да си говорят с мен. Отново бях в състояние на пълен шок. Всеки, който беше тук ме приемаше напълно нормално и спокойно, първоначалното опулено изражение се заменяше от любопитство, усмивка.

Взех си пиене и пак усетих онова бездънно обожание към Неле, Неле, която ме беше променила само за няколко секунди, Неле, която беше преобърнала света ми и тотално променила убежденията ми.

Но сега я нямаше. Не я виждах. Напоследък беше много странна. Не говореше много, повече мълчеше някак многозначително и всеки път щом станеше дума за Ирина избухваше. Налях си още една чаша, като продължавах да я търся с поглед. Едно момиче, мисля, че беше Клоуи, мина покрай мен като фурия, последвано от красавица с изумрудени очи и яркочервени устни. И двете изглеждаха разстроени. Наоколо всички танцуваха, пиеха, приказваха оживено. Къщата беше пълна с народ. Отново се върнах на разсъжденията за Неле. Не мислех почти за нищо друго. Стори ми се, че мярнах Мирабела, която пак се натискаше с някого и веднага я забравих. Маркъс разправяше смехории на две момичета, които го гледаха, сякаш не виждаха никой друг.

-Забавляваш ли се, Флориан? – обърнах се и забелязах Ирина, която се бе появила неусетно.

-Да, страхотно е – усмихнах се – Благодаря, че ме покани.

Тя продължаваше да ме гледа настоятелно, някак напористо и много усмихнато. Прокашлях се.

-Мислех тъкмо да изляза да изпуша една цигара на терасата. Искаш ли да дойдеш с мен? – предложих, обхванат от смущение. Синьозелените й очи бяха прекалено изучаващи, прекалено търсещи лицето ми.

-Можеш да пушиш и вътре – каза тя, наливайки си безалкохолно.

-Знам, но винаги пуша навън. Така съм свикнал – свих рамене. Ирина се усмихна като че ли на себе си и каза:

-Добре, ще дойда. Може и аз да запаля.

-Къде е Неле? – попитах уж небрежно, докато се качвахме на втория етаж.

-О, за какво ти е? – с досада възкликна Ирина, но после поуспокои тона си – Оставих я да си гука с Деймиън. Бившия. Изглежда, че много му се радва.

Нещо ме проряза през стомаха. С Деймиън учехме в едно училище. Беше красиво момче с хладни черни очи. Имаше приятелка, доста хубаво момиче, което изглеждаше безумно влюбено в него. Казваше се Патриция. Имаше дете, но не от Деймиън. Явно това не го притесняваше, защото бяха заедно от доста време. Но преди е бил с Неле. И сега бяха в много добри отношения. Твърде добри.

Пушехме на терасата, леко потреперващи от хапещия хлад. Ирина изпускаше дима на кръгчета и се поклащаше. Аз се бях унесъл в мрачни мисли за Неле и бившия й приятел, топъл като ледена висулка, но с необяснимия талант да краде женски сърца.

-Видя ли, че с нищо не си по-различен от останалите? – внезапно попита момичето до мен. Сепнах се, сякаш забравил присъствието й. Погледнах я. Беше се приближила, търсеща очите ми. Какво се случваше тук?  

-Какво имаш впредвид? – попитах кротко, обръщайки лице към хоризонта.

-Че няма нищо в теб, което да отдалечава хората. Че си като тях и белезите по лицето ти не означават нищо – приближи се тя още повече – Дори смятам, че те правят уникален. Те не те загрозяват както си мислиш, Флориан. Дори напротив. С тях си толкова екзотичен, интригуващ... Като че ли идваш от друга епоха, друго време, друга ера...

-Ирина! – възкликнах смаян. Гласът й беше прекъснал, леко разтреперан.

-Извинявай – бързо отговори тя – Сигурно съм те засегнала. Може би мислиш, че ти се подигравам. Недей! Вероятно това е една тема, която не бива да се отваря така направо, но просто... усещам, че се чувстваш различен и отдалечен и исках да разсея тези заблуждения. Затова и те поканих на партито. Да си забелязал някой да те избягва?

-Не – бавно провлачих – Права си, Ирина. Наистина – и пак се усмихнах. Отново я загледах и ми се стори, че приликата с Мирабела се топи все по-бързо. Ирина нямаше онзи улично красив, твърде лъскав вид, който притежаваше тя. Не се смееше прелъстително, както правеше Мирабела дори пред приятелките си, не мъркаше около момчетата и бе пряма и забавна. Стояхме и се гледахме. Ирина пак пристъпи напред. Изпуснах пушека и обръщайки се, загасих цигарата.

-Да влизаме, а?

-Добре – отговори тя – Можем да потанцуваме, искаш ли?

Преди да кажа каквото и да било, някой излезе на терасата и възкликна:

-О, приятели!

Разпознах Неле. Тя застана пред нас с ръце на кръста. Смееше се, но изглеждаше странно. Лицето й бе някак изкривено.

-Здрасти – равно измърмори Ирина – Тъкмо идвахме.

-Какво правите? – попита Неле, може би малко по-високо от необходимото.

-Пушим – свих рамене, недоумяващ какво става.

-Мисля да си тръгвам – съобщи Неле – Няма нужда да ме изпращаш. Щях да си тръгна с Деймиън, но ще си хвана такси.

Почувствах остра тръпка. Нещо средно между гняв и раздразнение.

-Добре – отговорих – Аз ще поостана още малко. Не ми се бърза.

-Да – сви рамене тя – Щом си имаш занимание... Ирина, тръгвам, ще се видим. Чао – изстреля всичко наведнъж, завъртя се и хукна надолу. Загледах се след нея, объркан. Ирина долови смущението ми.

-Не й обръщай внимание – тръгна пред мен по стълбите. Последвах я, ядосан и разтревожен. Трябваше да направя нещо.

Останах още два часа на купона, като през цялото време танцувах с Ирина, приказвах си с разни съученици и следях Деймиън. Той не се държеше различно. Неле още беше с нас, когато той си тръгна и не ми убягнаха погледите, които си размениха. Пак ме обхвана кухата, безсмислена злоба, яд към самия себе си, че съм такъв безгръбначен червей и нямам смелост дори да кажа на едно момиче, че го обичам.

Прибрах се в тихата къща и след като се изкъпах си легнах с намерението да прекарам утрешния ден в леглото. Сънят обаче отново не идваше. В тъмната стая, образът на Неле и мислите за нея започнаха да ме душат, струваше ми се, че усещам парфюма й, че виждам мраморното й лице, гъстата бялоруса грива и докосвам устните й. Колко пъти посягах към телефона! Колко пъти понечвах да напиша нещо! Колко пъти прехвърлях в ума си различни фрази, изречения, мимики! Въртях се като трескав, мятах се в полусън, обхванат от безумни самообвинения и съмнения.

После се сетих за промяната в живота си, за разговорите с хора, които утре щяха да ме наричат приятел, да ме поздравяват, да се шегуват с мен. Това парти бе поредното нещо, което ме накара да се обнадеждя, че съм нормален. Стори ми се дори, че някои момичета ме огледаха с различно от страх изражение. Припомних си търсещите очи на Ирина, усмивката и дружелюбното бъбрене на Патриция, Никълъс, който ми предложи най-новата си стока, хубавото момиче на име Даниел, с която се бях заприказвал на прозореца и близнаците Майкъл и Фред, с които се състезавахме в надяждане с хапки. На лицето ми се появи усмивка. Не си спомням колко се бях усмихвал днес. Бях наваксал за целия изминал живот.

Унесох се в ранната сутрин, пак усмихнат. Вече имах надежда. Никой не можеше да ме откаже от вярата, че съм приятен на хората, че не съм различен и грозен. Сънувах прелестните букли на Неле и белите й ръце около себе си.

А навън продължаваше да вали равно, кротко, спокойно, студено. Небето бе придобило пепелнобелия цвят на ранносутрешна мъгла, плъзваща като балсам в душата и бавно заличаваща болката и притесненията.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

29.

      

 

Излежавах се на дивана, отдаден на спомени и разсъждения. Мислех за разговора, който родителите ми проведоха с лекаря – доктор Линдеман след истеричния ми пристъп. Може би успокоителните не са били достатъчно или просто не са подействали, защото въпреки опиянениято и сънливостта, чувах всяка една дума, която разменяха. Бях в леглото си, но вратата към коридора бе отворена, а майка ми и баща ми стояха с Райнер на площадката пред стаята ми.

-Би трябвало вече да е заспал – беше казал лекарят полушепнешком – Сложих му конска доза.

„Ха. Явно конската доза е за понита от рисувани филмчета” – мина разтеглена мисъл през мозъка ми.

-Но какво му е? – възкликна мама – Всичко изглеждаше наред. Изведнъж започна да се смее и да се търкаля по пода. Говореше някакви безсмислици... – звучеше наистина притеснена.

-Виж, Бела – тихо каза доктор Линдеман – Александър е изпаднал в истерия. Не е нищо сериозно, но очевидно има някакъв проблем.

-Как така? – обади се и разтревожения глас на баща ми – Какъв проблем? Не разбираме.

-Сега ще ви обясня. Вашият син не е спал нормално от седмици, не искам да казвам месеци. Освен това, Томас, той пуши много. Вярно, че още е млад, но това никак не му се отразява добре. Дихателната повърхност на дробовете му е намаляла...

Чух как майка ми ахва изплашено. Запитах се дали ще умра скоро. Или Хейзъл ще се появи. Или и двете.

-... а и наркотиците, които е вземал преди си казват думата – продължи той – Въпреки това тялото му е здраво, изчиства се от дрогата, ще се справи. Не ми харесва психическото му състояние обаче. Виждам, че нещо го мъчи до степен безсъние, нещо го тормози и не му дава да си почива. Трябва да видите, и ти и Бела, какво се случва, защото ако този пристъп започне да се повтаря, трябва да се консултирате с психиатър.

-О, Райнер, нима момчето ми не е добре с нервите? – вече бе проплкала майка ми. Опитах да помръдна, но омаята на сънотворните ме прикова обратно.

-Не искам да те плаша, но има нещо вярно в това. Нервите му са разклатени от безсънието. Трябва да му се помогне, иначе ще се влошава...

По-нататък се бях унесъл, бях потънал в дебрите на забравата и Хейзъл се бе появила пред мен. Обхвана ме сладка мъка, щом си припомних красотата й.

Мислите ми се прехвърлиха към партито на Ирина. Там се бях запознал  с Блейк – чудато красиво момиче на шестнайсет години. Още щом я погледнах, веднага разбрах, че е от типа на Хейзъл. Навярно нещо в усмивката, нещо в говора, нещо в живите очи или просто равната мъка по момичето на един от най-добрите ми приятели ме накара да се вгледам в Блейк по-съсредоточено. Тя беше тъмноруса, косата й имаше оттенък на чисто злато, очите й бяха с цвета на най-тъмния кестен, а устните често разкриваха перленобели зъби. Бе най-малката сред нас, но се държеше самоуверено, смееше се високо и хвърляше смели погледи на момчетата. Малка хубавица. Усещах, че ме гледа дръзко през цялото време, но се стараех да не я насърчавам много.

Резкият звук от телефона ми ме изтръгна от сънливото настроение. Лицето на Хейзъл избледня и се превърна в постоянна, равна болка. Видях името на Хари върху екрана.

-Какво става, приятел?

-Санд, хайде да излезем и да пийнем нещо, искаш ли?- звучеше посърнал, някак глух и отчаян. Веднага се съгласих. Преоблякох се и излязох в перления ден. Улиците бяха пусти, мрачни, студени. Въздухът миришеше на зима – смесица от пушек и лед.

Срещнах се с Хари в бара, където често ходехме. Той вече бе започнал да пие и седеше прегърбен, наведен. Дори не помръдна, когато се разположих до него. Поръчах си водка и преди да успея да попитам какво по дяволите се е случило, Хари проговори дрезгаво:

-Хейзъл ме заряза.

Внезапна, слаба, но гореща тръпка избухна в стомаха ми. Почувствах едновременно съчувствие, копнеж и ирационална радост, бликнала сякаш от думите му. Помъчих се да се овладея и се покашлях. После попитах:

-Как така?

-Ей така – обърна чашата си Хари. Разбрах, че е порядъчно пийнал – Изведнъж. Като гръм от ясно небе. Знаеш ли какво ми заяви? Че между нас нямало да се получи. Че много съжалявала и ме обичала, но усещала, че няма да стане – той се изсмя сухо и нещастно, някак цинично и щракна с пръсти. Погледнах го. Очите му бяха зачервени, но не плачеше. Приличаше на човек, изведнъж осъзнал, че е загубил всичко.

-Успокой се – потупах го по гърба – Нали знаеш, жени. Сигурно довечера ще се обади разплакана  и ще те уверява в любовта си. Да не си забравил някой подарък или важна дата? – помъчих се да се пошегувам през мъглата, рязко паднала пред очите ми. Струваше ми се, че пак мога да припадна, но този път се държах. Хари само поклати глава с изкривено от мъка лице.

-Хейзъл не е такава – промърмори той – Тя не е празноглава глезла. Никога не би направила проблем за такова нещо. Не е повърхностна глупачка с ценностна система, състояща се от целувки с момчета и лъскави подаръци.

О, да. Знаех. Колко добре я описа той. Хейзъл беше дълбока, непроницаема енигма, сложна и красива плетеница от уплашено момиченце и силна, уверена жена. Бях доловил, че под презрително свитите устни и отегчената гримаса се крие жизнено, пленително първично и обаятелно момиче с гореща кръв и пламенно сърце. И пак ме заля небивалото влечение, изпепеляващата любов към нея, надеждата се пробуди и се претопи с болката в гърдите ми.

Сепнах се. Хари ме наблюдаваше. Прочистих гърло и запалих цигара. В момента съветите на доктор Линдеман не ме интересуваха изобщо. Можех и исках да мисля единствено за Хейзъл. Парливо, прималиво чувство на трескаво желание да я видя се разгаряше в душата ми. Искрица надежда, малко зрънце, търкулнало се по сърцето ми се опитваше да ми внуши, че всичко се случва заради мен. Разумът ми отчаяно се бореше да потисне това предчувствие, но то ме завладяваше и обвиваше ума ми в ефирен шал вълнение.

-Добре ли си?

Подкочих. Хари бе спрял да пие и пак ме съзерцаваше съсредоточено. Как ли изглеждаше лицето ми? Опитах да го изгладя и казах равно:

-Да, разбира се. Извинявай, натъжих се. Защо ли постъпва по този начин?

Прекарахме остатъка от времето си в обсъждане на неразбираемата природа на момичетата. Струва ми се, че успях да го поуспокоя. Той се напи ужасно и към края на следобеда вече припяваше. Говорех му, че трябва да погледне нещата от добрата страна, да се радва, че между тях все пак е имало нещо хубаво, че тя навярно е била искрена и наистина не е искала да се разделят, но нещо не е както трябва във връзката им. Най-накрая започнах да се чувствам като жена  и го подканих да я напсува по най-просташки начин, с най-долнопробния и груб селски език на неграмотния свинар. Хари ме послуша, защото бе мъртвопиян, побесня, руга и крещя, а после забрави и последната си капка мъжество и се разхлипа като пеленаче. Заведох го вкъщи и си тръгнах в настъпващия здрач. Беше станало много студено, но това ме ободряваше. Улицата бе дълга, обградена от оголели дървета. Нямаше никого.

После една сянка изникна иззад ъгъла, откъм Квартала на сладкишите и тръгна право към мен. Със сладостна болка в гърдите я познах. Устните ми се извиха в усмивка. Беше облечена в дълго червено палто и високи ботуши. Гъстата й златистокафява коса се повдигаше от вятъра. Спря пред мен и ме погледна със смарагдените си очи. Красивите й устни потрепнаха.

-Здравей – нежно казах, с подкосени от нега крака. Сърцето ми се топеше в мъка и копнеж.

-Здравей – промълви тя. Не приличаше на надменната красавица с пренебрежителен поглед. Ирисите й бляскаха, като пълни със сълзи. Изглеждаше, сякаш всеки миг ще загуби самообладание. Никога не я бях виждал такава. Нещо в мен се преобърна. Прииска ми се да я докосна, да я притисна в обятията си, да целуна плътните очертани устни. Не знаех какво да кажа. А може би и не исках да говоря. Исках да задържа максимално мига, в който я виждам такава, истинска, открита, прекрасна, омайваща. Изумрудите на очите й трепкаха, търсеха, изгаряха.

-Исках да ти кажа нещо, Санди – проговори Хейзъл след малко. Веднага усетих промяната. Сърцето ми се сви. Гласът й възвръщаше предишната си самоувереност, ясна хладина, лека нотка на насмешливост. Тя примига няколко пъти и очите й върнаха нормалния си вид. Дори не се подразних от обръщението.                 Толкова ме болеше.

-Разбира се – промълвих – Слушам те.

-Вече казах на всичките си приятели, а сега понеже те виждам, ще кажа и на теб. Заминавам за два месеца в чужбина.

За миг затворих очи.

-Защо? – успях да проговоря.

-Заминавам по една програма за развитие на образованието – механично и отчетливо каза Хейзъл. Помълча малко, а после добави с по-ясен от преди глас – Може и да не се върна. Ако ми хареса там и ако намеря каквото търся, вероятно ще остана.

Сковано, болезнено и мъчително си поех въздух. Примигах няколко пъти, размърдах се и попитах кротко:

-Какво търсиш?

Хейзъл ме погледна право в очите. Не успях да различа нищо друго освен хладно презрение. Пак се бе превърнала в ледената скулптура. Дори ирисите й приличаха на две замръзнали езера.

-Място далеч от теб.

Думите й се врязаха право в сърцето ми. Почувствах такава болка, че за момент изтръпнах. Помислих, че кръвта ми е спряла да тече. Спрях да дишам. Само за миг. После изведнъж разбрах, че няма да го понеса. Осъзнах, че тръгнеше ли си тя, не ми оставаше нищо.

-Не заминавай – прошепнах – Не го прави.

-Защо? – попита тя безчувствено – За какво съм ти?

-Не искам да заминаваш. Не искам да си тръгваш. Не разбираш ли? – изтръпнах от ужаса, който усетих от факта, че не ми е останала и грам смелост. Че не ми е останало достойнство.

-Разбирам – отговори Хейзъл ледено – Точно там е проблема. За какво ти трябвам? За една нощ ли? Или за един час? На някоя от твоите мръсници ли ти приличам?

Поклатих глава. Чувствах само безкрайна, бездънна празнота.

-Свикнал си всичко да става както ти пожелаеш. И не можеш да приемеш, че нещо не се случва както ти си казал. Че поредния ти каприз няма да бъде изпълнен. Именно затова искам да се махна от теб. Защото не мога да гледам самодоволното ти лице. Не мога да понасям убийствения ти егоизъм. Не искам да те виждам повече!

В последния момент безупречната й надменна обвивка се пропука и отдолу отново се показа същността й. Хейзъл изхълца едва доловимо задавена от сълзи, поклати глава и ме отмина бегом. Завъртях се, сякаш увлечен от въздушната струя, завихрила се след нея. Не успях да извикам. Не успях даже да издам и звук...

Нощта се спусна тихо над града, похлупи с кадифено-черните си одежди улиците и изплакна от цвят очите на хората. Едри, блещукащи звезди изгряха на небосвода и безразлично погледнаха надолу за пореден път.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

30.

 

 

На купона на Ирина разбрах, че Магдалена и Елмо имат дъщеря. Казваше се Блейк и беше на шестнайсет. Когато се запознах с нея ми се стори, че тя се инересуваше повече от различните вкусотийки на масата, отколкото от хората. Имаше здраво тяло, беше висока, красива, с изписани вежди и тъмни, големи очи с цвят на кафе. Косата й беше руса, дълга до средата на гърба, виеше се на меки светлокарамелени вълни. Седнах до нея след разговора си с Патриция, за да се поободря малко. Блейк пиеше кола и се оглеждаше разсеяно наоколо.

-Какво става? – усмихнах й се, наливайки си бяло вино.

-О, нищо – сви рамене тя – Купончето е много хубаво, нали?

-Да – съгласих се.

-Е, значи познаваш родителите ми? – добави Блейк.

-Да, майка ти е приятелка с Корнелия. Струва ми се много готина и красива. Баща ти обаче е уникален, страшно е секси – наведох се към нея и двете се разкикотихме.

-Така е – отговори Блейк, налагйки си да спре да се киска – Обаче прибързваш със заключенията за майка ми. Готина и красива, казваш. Наистина е такава с всички, освен с мен.

Вдигнах вежди.

-Да – продължи тя – Това е роля, която умело играе пред другите хора. Всъщност майка ми е страшен звяр. Без сърце, без капка любов към мен.

-Как така? – изумих се. Спомних си съвършеното лице на Магдалена и ослепителната й усмивка.

-Така – отговори Блейк – Добре, че вече не живея с нея. Наех си квартира с още две приятелки. Много сме добре. Излизаме, делим си наем, сметки, ходим по магазините, правим си прически и маникюри и по цял ден си приказваме за момчета – тя се смееше, но, може би от осветлението, видя ми се, че очите й са насълзени. После се премести малко наляво и илюзията изчезна.

-Но защо говориш така?

-Наистина ли не разбираш? Тя прилича на кукла Барби, била е фотомодел. И искаше да съм като нея – изкуствено слаба, изкуствено красива, изкуствено усмихната. И вечно гладна – Блейк налапа голяма хапка с пастет, като че ли да направи контраст и продължи – Не съм я виждала от месеци. Редовно се срещам с татко, той е толкова добродушен, толкова мек. И я обича повече от живота си. А тя го мами с любовници и се разпорежда с парите му.

Останах с увиснала челюст. Виж ти!

-Между другото, онзи там е много готин – изведнъж смени темата Блейк.

-Кой? – попитах, все още мислейки за Магдалена. Тя посочи с глава Александър, който в това време разсеяно си приказваше с две момчета.

-Не е ли малко голям за теб? – засмях се, виждайки как го гледа с маслени очи. После внезапно стомахът ми се сви. И Манюел беше доста голям.

-Голям, малък, ще трябва да се запозная с него – отсъди тя, зяпнала жадно красивото момче. Беше забравила да яде.

-Повярвай ми. На деветнайсет е, а и е доста странен – казах, в момента, в който Флориан с белезите се пронесе покрай нас, следван от Ирина. В крайна сметка, не успях да разубедя Блейк и тя хукна да се представя на Александър. Останах сама. Около мен музиката раздвижваше всички, носеха се смехове, шеги, крясъци. А вътре в мен пак се разгоря трескавото безспокойство, болезненото предчувствие и отровното противоречие. Вярно, че вече бях взела решение, но нима всичко щеше да се оправи? Бях толкова ужасена и притеснена, че ми се струваше, че всеки момент мога да загубя контрол.

След малко при мен дойде Ирина. Беше в отлично настроение и си сипа питие.

-Неле си тръгна. И без това не ми е притрябвала. С нейните откачени настроения... Но сега ми се струва, че знам защо – и приятелката ми хитро присви синьозелените си очи – Тя харесва Флориан.

-Така ли? – попитах изненадано. Зарадвах се, че се намери някой, който да ме поразсее.

-О, да – кръстоса крака Ирина – Ревнува, защото ме вижда като конкуренция. А това, разбира се, ме ласкае, защото и аз усещам, че Флориан не е безразличен към мен – изглеждаше особено доволна.

Не знаех какво да й кажа, наново погълната от кошмарната черна дупка на депресията. Просто се взрях в нея, прекалено нещастна и объркана, за да се зарадвам.

-Няма от какво да се притесняваш – внезапно се наведе Ирина към мен – Още малко и всичко ще свърши. Взе правилното решение. Няма смисъл повече да страдаш и да се съсипваш. Това е правилния изход.

-Смяташ ли? – попитах тъжно. Почувствах как гърлото ми се свива и очите ми се наливат – Смяташ ли, че нещата се оправят? Как ще погледна Корнелия в очите? Как й кажа подобно нещо?

-Трябва да го направиш. Познавам те и знам, че не можеш да живееш в лъжа. Именно затова ситуацията с Манюел те мъчи толкова. И именно заради това трябва да разкажеш на Корнелия. За да можеш най-накрая да заспиш спокойно.

Погледнах я отчаяна. Беше права. Но, Боже, само колко се страхувах! Колко страшно ми се струваше да разкрия истината пред жената, която за осем години се бе превърнала в моя майка. И ми се искаше да ме няма. Никога да не бях се раждала. Наведох глава. Толкова много болка...

Два дни по-късно, започнах да обмислям живота си оттук нататък. Засега, единственото сигурно нещо, което ме поободряваше беше, че ще заживея с Ирина. Тя беше моето спасение, защото и без това не й беше излишен човек, с когото да си дели наема. Надявах се да започна работа. Надявах се да забравя Манюел. Надявах се Корнелия да успее да преживее всичко. С болка и равно, неизлечимо отвращение започнах тайно да си пригласям багажа. Нещата щяха да се случат в следния ред: първо, издебвам момент, в който Корнелия е сама. Второ, веднага след разказа си вземам нещата и се изнасям. Трето, не дочаквам да видя Манюел. Седнах безсилна на леглото си и огледах стаята с чувство на обреченост. Светлината бе мека и уютна заради дръпнатите завеси, по килима играеха слънчеви лъчи. По бузите ми потекоха сълзи преди да се осъзная. Млечнокремавите стени, тъмните мебели и златистия килим ми се сториха толкова обичани, че в душата ми бликна изпепляващ фонтан мъка.

Излязох в коридора и тръгнах да обикалям, влизах в различните стаи, докосвах столове, вази, завеси. Изпитах истинска горчива радост от факта, че бях сама. Сълзите се стичаха по лицето ми и капеха безспир, бавно, облекчаващо, носталгично. Спуснах се по стълбите към спалнята на Манюел и Корнелия, влязох и прокарах ръка по чистите сини чаршафи. Плачех тихо, равномерно, безмълвно. Долових като насън уханието на омекотител, на мъжки и дамски парфюм, на мъртви спомени.

На терасата висяха мъжка риза и чифт дънки. Познах в тях Манюел. Докоснах черния ръкав и в гърдите ми натежа скръбна болка, примесена с копнеж и вина. Замалко седнах в любимия фотьойл на Корнелия, пркарах пръсти по възглавниците, вдишах миризмата на орхидеите, които тя отглеждаше.

Минах през всички помещения. Спокойно, леко. Черна скръб се бе загнездила в душата ми, разяждаща, но равна, носталгична, но смесена и с капка надежда. Изкачих се на таванския етаж. Миришеше на огряно от слънцето дърво и прашни отминали дни. Надникнах през малкото кръгло прозорче, погладих дървената ламперия. А сълзите непрестанно, неусетно капеха от очите ми.

Не мислех за нищо конкретно. В мен се бе проснало мъртвешко, сковаващо спокойствие, усукало се около душата ми и притъпило емоциите. В гърдите ми бавно се наслагваше прахта от изпепелената душа. Седнах върху карамеления дъсчен под и затворих очи. Като изрязани сцени от позабравен филм през ума ми се мяркаха образи. Изплували на повърхността късчета от всички тези години, които бях прекарала тук. Малки частици щастие.

Малко по-късно чух как входната врата се отключва и познах потракващите токчета на Корнелия. Избърсах лице и се надигнах. Обърнах се за последен път. Към мястото, което бе мой дом от осем години насам.

След като си бях взела сбогом с всичко в къщата, беше време да посрещна съдбата си, да извадя наяве истината, да излекувам душата си.

Застанах с лице към Корнелия и спокойно я извиках по име.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

31.

 

 

Страховете ми започнаха да се възвръщат. Мъртвото, опустошително течение, което за момент бе спряло и Деймиън бе напълно мой, отново се завихри под привидно спокойната повърхност на любовта ни.

В живота ни се вмъкна Неле, а на Борис започнаха да му растат зъбите.

Бившата приятелка на Деймиън, сторила ми се в началото ефирно и магично създание, сега ми приличаше повече на хищник, твърдо решил да хване жертвата. С плашеща бързина, от напълно непозната, Неле се превърна във всекидневна компания. Изникваше оттам, откъдето най-малко очаквах, присламчваше се до Деймиън и лукаво се смееше с големите си водни очи.

Дъвчех сандвич, седнала на една пейка до входа на училищния двор и преметнала крака се радвах на едночасовата обедна почивка. Зад мен се чуваше глъчката на учениците, излезли да пушат или просто да се разходят на слънце. По-малките се гонеха и се кикотеха, като огласяха въздуха с дъх на отиваща си зима с живите си гласове. Колите профучаваха една след друга, долавяха се откъслечни птичи песни. Днес след училище бях на работа. Сетих се за Даниел, която започна при нас миналата седмица. Знаех, че се е изнесла от дома на приемните си родители и сега е при Ирина. Самата тя изглеждаше някак тъжна, отдалечена.

Внезапно до мен се появи Емилия. Носеше зелена блуза с дълъг ръкав и тъмни дънки, а русата й коса се вееше около нея.

-Патриция, няма да познаеш какво видях – сивите й очи бяха напрегнати, разтревожени.

Стомахът ми се сви. Изведнъж пред очите ми изникна образът на Неле.

-Какво?

-Деймиън и бившата му приятелка – изсумтя Емилия – седят заедно в кафето до училището.

-Моля? – не можах да повярвам на ушите си.

-Да – отговори Емилия – И ако знаеш тази малка кучка как нахално ме изгледа, когато влязох – приятелката ми беше искрено ядосана.

-Трябва веднага да отида там! – възкликнах, скачайки на крака. Сложих чантата на рамо и хукнах към кафенето, оставяйки Емилия зад себе си.

Намерих ги на масата в дъното. Пиеха кафе и се смееха. Когато застанах пред тях, веднага усетих изненадата от негова страна. Вдигна черните си красиви очи и ми се усмихна. Тя също ме погледна. Воднистите й ириси ми се видяха нагли, хитри и презрителни. Брадичката й сякаш се вирна нагоре.  

-Деймиън, тук ли си бил? – попитах уж нехайно, дръпвайки стола срещу него – А пък аз те чакам отвън.

-Извинявай, мила. Неле ме помоли да й обясня едни задачи. Не знаех, че ме чакаш. Защо не ми се обади? – звучеше напълно естествено. Хубавите му очи ме гледаха нежно, усмихваше се по начин, по който го правеше само за мен. Разяждаща ревност кипеше във вените ми. Прииска ми се да разкъсам Неле с тази нейна самодоволна усмивка.

-О, няма нищо – усмихнах се на свой ред – Щом Неле те е помолила. Естествено, че ще й помогнеш. Но друго е важното. Защо го правиш тайно? Защо се криеш?

Доловила гнева ми, тя се надигна леко и каза с дрезгавия си, изкусителен глас:

-Ще ви оставя да се разберете. До после, Деймиън – и с нечувана наглост долепи устни до бузата му. Ченето ми увисна. Видях как той се сепна и бързо се дръпна. Не успях дори да реагирам. Неле мина покрай мен, като леко ме докосна. Подскочих и когато се обърнах, тя вече напускаше кафето, връткайки кльощавия си задник. Обърнах се към Деймиън:

-Какво правиш? – възкликнах – Как не те е срам? Как може да й позволяваш да те целува пред мен! Не виждаш ли, че тя те харесва? Не виждаш ли колко нагло се опитва да ни раздели? – задушавах се от ярост, но се стараех да говоря тихо.

-Ела да излезем и да поговорим – изправи се Деймиън, хвана ме за ръка и ме изтегли навън – Чуй ме, Патриция. Нещата, които говориш, нямат нищо общо с действителността. Неле е просто приятелка, която ме е помолила за помощ по училището.

-Не мога да повярвам колко си заблуден! – поклатих глава, гледайки дивното му лице върху което беше изписано истинско удивление от държанието ми – Не разбираш ли, че тя иска да е с теб? Не усети ли, че те целуна преди малко?

-Любов моя – Деймиън се приближи и сложи ръце на раменете ми – Престани да ревнуваш. Стига си се измъчвала. Обичам те. Колко пъти съм повтарял, че те обичам повече от всичко? Кога не съм го показвал? Кога не съм го доказвал? Неле не ме интересува. Ако все още има чувства към мен, в което силно се съмнявам, това е само нейн проблем. Аз виждам само теб. Обичам само теб.

Наведе се да ме целуне и аз не оказах никаква съпротива. Увих ръце около шията му и го притиснах съм себе си. Не бях конфликтна личност и повече нямах желание за разправии. Исках само да ме целува още. Исках само да му вярвам. Исках да ме обича толкова, колкото аз него. И беше целият ми свят.

-Моля те – казах, когато се отправяхме към училището – Спри непрекъснато да говориш с Неле. Престани да й даваш напразни надежди.

-Добре – кротко изрече Деймиън. Небето отново стана меко синьо и вятърът утихна.

Нещата не бяха никак добре. Борис не спираше да плаче, не искаше да се храни и хапеше всевъзможни предмети. Не ни оставяше и миг спокойствие. Знаех, че сутринта ще съм с главоболие и желание за литри кафе. Очите на Деймиън бяха отново отдалечени, изпълнени може би с равна мъка, донякъде отегчение, донякъде гняв. И наново ме заливаше странна, неправилна, нередна омраза към Борис, безумно желание да изчезне, в очите ми избиваха сълзи, а сърцето ми се свиваше болезнено.

-Мисля, че най-накрая успя да заспи – въздъхнах, влизайки в спалнята. Отне ми безкрайно дълго време да успокоя Борис. Явно бебешкият гел все пак имаше някакво действие. Деймиън вече се бе изтегнал в леглото с книга в ръка.

-Наистина? – той пусна романа до себе си и се надигна с полузатворени очи. После осъзна какво вижда и се ококори. Бях облякла тъмночервено секси бельо, специално препоръчано от Емилия и доста скъпичко. Видях как в погледа му бавно се разгаря пожар...  

Притиснах го в обятията си и отвърнах на страстната му целувка. Ръката му издърпа лампата от контакта, стаята потъна в кадифена тъмнина. Остана само той, устните му и чудесният аромат, идващ от кожата му...

И тогава Борис се разплака отново. Раздра тишината и мъгливото було желание, паднало пред очите ми. Черните ириси на Деймиън угаснаха като че някой хлопна пред тях невидими врати. Усетих тегнещо, убийствено чувство на гняв, примесено с безумие. Стори ми се, че от цялата същност на приятеля ми лъха отчаяние, досада и клокочеща ярост.

-Върви да видиш какво има – промълви той с равен, тих, спаднал глас. Изправих се, ръцете му се хлъзнаха безсилно около мен. Хукнах, задавена от сълзи към стаята на Борис, озлобена, отчаяна. Блъснах вратата и се спуснах към ревящия си син, обхваната от най-мрачни мисли.

-Какво? – извиках – Нали само преди пет минути беше заспал? Какво пак искаш? – от очите ми вече бликаха сълзи на яд – Защо разваляш всичко? Защо винаги ме тормозиш?

После се отпуснах внезапно омаломощена на пода, захлупих лице в ръцете си и се разплаках с глас. Всичко се изплъзваше, вървеше надолу. Изведнъж осъзнах, че бебето е спряло да пищи. Надигнах замъглените си от сълзи очи и го погледнах. Взираше се в лицето ми с разбиращ, осъзнат черен поглед. И в мен нахлу заслепяваща ярост. В един миг не виждах нищо освен двете бебешки очи, през които всъщност ме наблюдаваше баща му.

Изправих се и в полезрението ми попадна голямата кристална ваза, в която натапях букетите от Деймиън. В размътеното ми съзнание проблесна налудничава идея. Хванах я почти без да осъзнавам какво правя и в пристъп на умопомрачение я запратих по детето...       

Вазата прелетя на сантиметри от главата му и се пръсна с оглушителен трясък в стената отсреща. Сякаш някой изля кофа ледена вода върху мен. Разтреперана, ужасена, се приближих към Борис и го взех в обятията си. Той дори не бе помръднал. Внимателно го притиснах към гърдите си и затворих очи.

Останах цялата нощ над креватчето му. Взирах се в спящото личице и бледите лунни лъчи, пръснати по килима. Беше много тихо. Сякаш със светлината си бе отишъл и звукът. Долавях далечното равномерно дишане на Деймиън в другата стая. Несъбраните парчета кристал меко проблясваха под лунната светлина.

Изгревът ме откри все още надвесена над бебето, перлено разплиска прасковените си оттенъци по стените и събраните в ъглите лепкави късчета мрак се разбягаха като подплашени нощни птици.