Самодива

                                ЗАПОВЕД
                                                        № 369/12.11.2010г.



    Във връзка с ниските финансови резултати, крайно недостатъчната подготовка и недостойното представяне на “СТРОЙКО 2010”, като управител на фирма “К и П Билдинг ООД ” заповядвам:
    -да се прекрати трудовото правоотношение със  Самодива Теодосиева Пеева, заемаща длъжността административен директор,  считано от 13.11.2010г., съгласно чл.328 т.4 от КТ;
    -като обезщетение да и се изплатят три пълни работни заплати.




    12.11.2010г.                     УПРАВИТЕЛ:_________
    гр. София                         /инж. Петко Петков/





    Тридесет и осем годишната, узряла, добре изглеждаща и добре поддържана жена остави заповедта пред себе си. Свали си очилата и със сила си затисна очите, от които всеки момент щяха да ливнат обидата и болката от прочетеното. Но не издържа на отчаянието и русата и грива се разтресе от искрен плач. Побягна и се срина в тоалетната. В стаята колежките и със смесени чувства наблюдаваха представлението. Едно глупаво, скороназначено, девойче се зачете в листа и лигаво се ухили:
    -Е, какво толкова! Старите неща ги изхвърляме и си купуваме нови! Фирмата ни е богата – може да си го позволи.

    Жените в “лисичарника”, така работниците наричаха деловодството на фирмата, наведоха глави. Всяка от тях пресмяташе своите години, но никоя не отиде при Самодива да поговори човешки с нея, да я  успокои поне. Заседателната зала на “К и П билдинг” се отвори и с мазния глас на управителя нареди:
    -Две кафета без захар!
    В този момент Дива излезе от тоалетната още по-хубава, очите и не плачеха, не бяха дори тъжни. Тя бе успяла да овладее емоциите си напълно. Бавно и грациозно си облече палтенцето  и  подреди  русата си коса. От бюрото взе малка метална табела, на която пишеше  “Самодива Пеева” и без да каже нищо излезе с твърда и премерена крачка. Изпрати я отчаян крясък:
    -Какво стана с кафетата!? Ръцете да не са ви върху оная ми работа...?
    Самодива се усмихна малко лукаво. Тая пиклата сега се “чупи и огъва като...
    "Самата мен, преди повече от осемнайсет години." Съжалението бързо замени усмивката ù. Въпреки еманципацията, този свят си оставаше мъжки.
    Дива запали двигателя на стария си “Мерцедес 124Д”, включи на задна скорост и тръгна да излиза от служебния паркинг. В чантата телефонът изписука тихичко, но нахално. Мобилният оператор ù съобщаваше учтиво за наличието на една неплатена сметка. Жената рязко натисна газта, а след това спирачката, но малко късно. Като уплашена птица изхвърча от колата. Сърцето ù биеше от ужас, защото още не знаеше какво е блъснала.
    На мръсната улица един старец се опитваше да стане като трепереше уплашено. Очилата му бяха паднали и той протягаше ръце за помощ като малко дете. Госпожица Пеева инстинктивно го повдигна, настани го на задната седалка и му намести очилата. Треперещата старческа ръка я помилва по косата и продума:
    -Катерино, къде ходиш в тъмното? Ще се простудиш! Хайде да те водя вкъщи!
Сивият Мерцедес бавно се понесе по булевард “Христо Смирненски” към канала, а на задната му седалка старецът все повтаряше:
    -Катерино, Катерино, кога, Кате, кога остаряхме...?
    -Дядо, къде живееш? Къде искаш да те заведа? - Самодива внимаваше за движението по булеварда и се опитваше да научи нещо повече за стария човек.
    -Ами в къщи живеем, Катерино, от години все там си живеем.
    Отначало реши да заведе стареца до Пирогов, защото си помисли, че от стреса при падането, човечецът може да е “мръднал”. Тя се постара да научи нещо повече за дядката, личеше, че е бая възрастен, ала без резултат. Той все си повтаряше:
    -Да си ходим вкъщи, Катерино, студено е! Искам да си легна.
    Самодива така и направи, заведе го в нейната къща, в апартамента си на "алея Яворов". Скоро щеше да се стъмни, а в студа дядото можеше да замръзне. Отвори винтила на радиаторите в детската стая. Разгъна канапето и постла на стария човек. Докато механично вършеше тези неща, Дива се обади на личната си лекарка, включи компютъра и потърси в мрежата сина си  Петьо, студент последна година в колежа в Правец. Нямаше го и затова му остави съобщение.
    Едва сега Самодива усети умората като тежест в тялото си и в душата. Постави джезвето с вода върху печката и завъртя превключвателя. Отвори хладилника и се изгуби в неговата бяла празнота.
    Приятелката ù, доктор Анита Сотирова предпочиташе да пие бира, но бира нямаше. Дива изключи котлона на печката и изля врялата вода в мивката.
    Свита скромно в единия ъгъл на кухнята, една странна, двулитрова стъклена бутилка с домашно червено вино, очакваше да я забележат. Подарък от бай Киро, пазач на единствения останал строителен обект на фирма “К и П Билдинг ООД”. Скоро две кристални чаши от шкафа тупнаха на масата за да ù правят компания на  на тази странна бутилка с червено вино.    
    “Самота! Каква част от живота си хората се губят в самота? Голяма. Ама колко голяма?” - на този въпрос се опитваше да си отговори Самодива и  отпиваше от виното. Погледът ù се луташе по стените на кухнята, после слезе към пода и се отправи в коридора. Тъмнозелената “канадка” на дядото изглеждаше грижливо пазена, а кафявите му обуща с връзки лъснати. Дали от виното или защото беше просто жена, стана ù мило и не съжали, че доведе стареца в апартамента си. Само дано всичко с него да бе наред.
    В коридора задрънча мобилен телефон – чужд мобилен телефон. Пеева се изправи и се ослуша.  Дрънчеше зелената “канадка” на дядото. И докато съобразяваше как да постъпи, изписука и звънецът над вратата. Самодива отвори и в апартамента нахлу заедно с досадните си болни “дъртофелници”,  доктор Сотирова.
    Канадката млъкна. Жените седнаха на масата в кухнята и се умълчаха също. Ани си напълни чашата, чукна се в тази на Дива и отпи кокетно.
    -И какво сега? Ще бухаме вино. Охооо, като гледам шишето, моя работен ден май е приключил, а?
    -Не още не е! - Самодива глътна виното в чашата си  и я напълни отново.
    -Блъснах човек... Видях го в последния момент, докато излизах от паркинга, един от твоите “дъртофелници”, само дето не си знае годините... иии акъла, защото аз май му го изкарах. Сега спи в стаята на Петьо.
    Анета отиде в коридора, взе си лекарската чанта и влезе в детската стая, Самодива пи от виното отново и отиде при зелената канадка. Посегна да  извади телефона, но не се реши, а се върна при виното и седна на канапето.
    "Канадката" отново задрънча, тоя път по-настоятелно. Вратата на Петьовата стая се притвори. Доктор Сотирова остави дрънчащия телефон на дядото до шишето и си взе чашата. Самодива я погледна виновно и зачака лекарската ù присъда.
    -Няма ли да вдигнеш тоя телефон най-накрая? На стареца кръвното му е по-нормално от моето. Изкарала си си акъла ти, дядката спи като къпан!
    Дива върна отново телефона в "канадката", целуна приятелката си и гаврътна поредната чаша.
    -Ан, досегашният ми живот приключи! Мен сутринта ме изхвърлиха от работа и не ми остава нещо друго освен да се  напия. А пък утре ще му мисля как ще я карам занапред! - Дива се посегна към бутилката с вино, но Анета я изпревари:
    Ааа да си ги нямаме такива! Ще бухаме заедно и ще се веселим, напук на тъпия ти шеф... и ... завистливите ти колежки.

    Анета и Самодива бяха известни в гимназията, като дует “АнДи”. Двечките умееха да забавляват. Сами си пишеха текстове на песните, сами си ги аранжираха. Ани щипеше нежно струните на китарата, а Ди с гласа си покоряваше цялото училище. Момчетата се държаха, като безумни след всеки техен концерт. После се налагаше учителите да ги усмиряват с по някоя друга “физическа” забележка. Учеха се добре, амбициозни бяха и си споделяха всичко, включително и момчетата, по които си падаха. В голямото междучасие се целуваха с хулиганите от съседния “Б” клас, а след часовете позволяваха на съучениците си да им носят чантите и да ги държат за ръце.
Неусетно виното превърна двете жени в някогашните хлапачки. Ди влезе при дядото, и се върна с Петьовата китара.
    Изтръпнаха струните и задрънчаха чашите. Дует “АнДи” се върна от миналото.

    "Канадката" пак се обади и настояваше някой да я чуе. Илюзията на двете жени излетя през прозореца и както в “Пепеляшка”,  те се превърнаха отново Анета Сотирова и Самодива Пеева, само че по-тъжни.
    Анета се надигна от стола, разроши уморената коса на приятелката си и я прегърна.
    -Върви! Зная, трябва да изведеш кучето си и да ставаш рано, защото “дъртофелниците” не спят... И ще минеш да ме видиш по някое време утре. –
Самодива се изправи и помогна на Анета да си облече палтото. Подаде ù чантата и отново я прегърна.
    Тъгата под очите ù още стоеше. Дива постоя мъничко в коридора и се заслуша. Равномерното похъркване на стареца я успокои и тя се върна на масата, за да си допие виното. Изгълта чашата на един дъх, притисна я до гърдите си и затвори очи за да си припомни изтеклия ден. Беше стигнала до момента, когато в яда си блъсна без да иска “дядото” и тогава със страшна сила я затисна съня. Самодива заспа дълбоко и непробудно, а сънят ù ухаеше на прясно смляно кафе. На няколко пъти докато спеше се усмихна, защото знаеше, че в апартамента нямаше нищо за ядене, а  хладилникът  бе празен. Нощта се изниза неусетно и слънцето почука на прозореца. Самодива отвори очи.

    -Госпожице Пеева, моля подайте ми чашата си, тя от снощи е празна. Това е вашето кафе, без захар както го пиете – Самодива се стресна и не повярва на това, което виждаше. Затвори очите си и отново ги отвори. На масата беше поставена чаша с горещо кафе, а млад мъж в офицерска униформа  въвеждаше ред в нейната кухня. Госпожицата плахо се размърда на канапето. Бебешкото одеалце на Петьо, с което някой нощем я беше прегърнал през раменете се свлече на пода. Офицерът рязко се наведе, вдигна го и я наметна отново.
    -Папа, она проснулась.
    В кухнята се появи  и “дядото”, облечен също в офицерска униформа. Той държеше в ръцете си снимка. Погали крайчеца на снимката, поднесе я на устните си и я целуна. Притисна я към сърцето си и я подаде на младия офицер. Младият офицер я задържа за миг и после  внимателно я постави на масата.         Самодива инстинктивно усети, че познава тази снимка. Погледна към масата и не се излъга, видя себе си като малко момиченце, майка си много млада и…
    -Госпожице Пеева, виждам че носите бащината си фамилия – старият мъж гледаше през прозореца към улицата и не знаеше как да продължи. Цял живот беше издавал заповеди, а сега му беше трудно.
    Той се обърна, погледна слисаната Самодива, свали си очилата и продължи:
    -Ще бъда кратък. Знам, Вас вчера Ви уволниха несправедливо. Единият от собствениците на тази компания е в затвора заради ДДС имами, а другият, Петков - некадърник. Затова аз купих тази строителна компания за Вас и Вашия брат капитан  Фьодор Травчук. Госпожице Пеева, аз съм генерал от руската армия, казвам се Теодосий Пеев и съм Ви баща. В Афганистан попаднах в плен и дълго време ме смятаха за мъртъв. Катерина, майка Ви още ме смята за такъв. Бях на годините на Федя, когато се случи всичкото това. Вие сте моя родна дъщеря, но от Вас зависи като какъв ще ме приемете от сега нататък...
    -Федя, аз отивам при моята Катка. Днес госпожица Пеева не е в състояние да се върне на работа в компанията. Но утре, най-късно в други ден всичко трябва да е по старому. Ако сестра Ви се нуждае от едноседмична почивка, погрижете се! – генерал Пеев излезе в коридора, а Фьодор го последва и му помогна да си облече зелената "канадка". Самодива остана в кухнята безмълвно втренчила невярващ поглед в чашата с кафе.

    -Генералът наистина е Ваш баща – Федя се появи на вратата облечен, готов за излизане.  
    - Не се тревожете за нищо аз само ще отскоча до фирмата за да поема ръководството. Ако нещо Ви трябва само позвънете, папа е напазарувал по войнишки – хладилникът е пълен с най-необходимото.
    Самодива се изправи и погледна към вратата.
    -Федя, можеш да ми викаш Ди или Дива. Дай ми време само да се преоблека и ще отидем заедно на работа.
    След около час старият “Мерцедес 124Д” влезе победоносно в паркинга на фирма “К и П Билдинг ООД ”. Докато пътуваха, Самодива за първи път усети, че светът не е толкова самотно място, явно беше започнала да харесва грижовния Фьодор. В офиса ги очакваха всички прави на крака.
    Вчера Петко Петков предвидливо я  уволни, надявайки се по този начин да заеме нейното място при новите собственици.
    Самодива влезе в “лисичарника” последвана от Фьодор. Той ù помогна да си свали палтото и го задържа в ръцете си. Дива извади от чантата  металната табелка с надпис “Самодива Пеева” и я върна отново на  мястото ù. Петков се усети и махна сакото си от стола ù. Плановете му пропаднаха.
    -Ще бъда кратка – Самодива седна на  бюрото си и се усмихна. В този момент тя приличаше много на баща си, на генерала.
    -Всички запазвате работните си места с изключение на господин  Петков. Той е освободен от длъжност и може да си върви. Федя, моля те да заемеш неговия кабинет, аз ще се чувствам по-удобно на старото си работно място. А сега пожелавам успех на всички и на работа.
    Петков излезе и се появи на паркинга, точно когато генерал Пеев слизаше от колата, придружен от внука си Петьо. Той погледна нагоре към прозореца на бившия си кабинет и си затътри към колата си. Спря се, защото се сети, че фирмената кола вече не му принадлежи и си тръгна пеша.
    На прозореца стояха Самодива и Фьодор и разговаряха:
    -Федя, какво виждаш там долу на паркинга?
    -Трима мъже! - Побърза да отговори Федя.
    -Не господин Травчук, това не са просто трима мъже,  това са дядо, баща и внук. Хайде сега ела да те запозная с работата и твоите подчинени – госпожица Пеева започваше все повече да прилича на баща си.

СО01042014СФ