САМОДИВСКА НОСИЯ
Спеше на задната седалка и приличаше на кибритена кутийка. Пълна с опустушение и спасителна топлина. Как беше минал месеца, нима беше минал. Връщахме ли се надолу към града си, улиците и дома си или сънувахме? Имахме ли изобщо дом или си го измисляхме, а досега сме живели из шумите, иглолистните гори и скалите? Сигурни ли бяхме, че изобщо искахме да се върнем? Не смеех да пусна радиото, не за да не я събудя, а защото щях с едно движение да осъществя контакта от цивилизацията. Нямаше да го понеса. Нека стане бавно, нека да свърши зеленият сън и да пожелаем да бъдем в световното. Не може да не ни липства. Отслабнали сме, раздрани сме целите, нахапани от насекоми, не сме никак чисти и кожите ни сърбят. Синеха отоци навсякъде по телата ни. Косите ни бяха мръсни и сплъстени. Реката колкото и чиста да беше не бе достатъчна за хигианата ни.
Размърда се.
Първо изхвърлихме билетите за Бурса, подарени от родителите й. На кой му хрумна и защо, не помня. Отказахме се и от Атина, б ...