Тодоров бе извънредно разумен човек. Не случайно беше тръгнал по стъпките на баща си. Скоро щеше и той да получи своето заслужено признание. Последните месеци се готвеше усилено само за това. Осъзнаваше, че е обърнал гръб на най-близките си, че не се интересува от живота, който водят, но… те бяха неговото семейство. Длъжни бяха да се съобразят с него и да му осигурят необходимото спокойствие. Понякога Тодоров се чувстваше неразбран от околните си. В началото на брака им с Татяна се опитваше да споделя, опитваше се да и обясни работата си, проблемите, над които работи, онова, което го вълнува. Но напоследък се беше сблъскал с нейната незаинтересованост, сякаш онова, което я интересуваше, беше само делничното, екзистенциалното и не проявяваше никакъв интерес да вникне в сложността на неговата работа. Е, добре поне, че тя се занимаваше с всичко в дома и му осигуряваше така ценното за него спокойствие и самота. Нещо повече – напоследък беше някак си радостна от това. Както винаги, не се опитваше да надникне какво се крие зад нейните настроения. “Жени… Можеш ли да разбереш точно какво искат…” мислеше си често Тодоров. Е, не всички бяха като нея… Иванова например… Старши научен сътрудник, невероятно интелигентна, умна жена… Установи, че да говори с нея по темите, които го интересуват, му доставя истинско удоволствие… И не само това… Напоследък бяха започнали да се срещат по-често, главно в института, където работеха и двамата. Тодоров дори си мислеше да я покани да работят заедно. Сътрудничеството им можеше да се окаже ползотворно и за двамата. Още повече, че споделяха общи интереси, проблемите, които ги вълнуваха, бяха общи, а интереса и към науката не бе навредил ни най-малко на женския й чар. Тя бе почти на неговата възраст, разведена, с две големи деца, отдавна напуснали дома, работеше спокойно и се бе отдала изцяло на изследователска дейност. Мислеше да я покани тия дни – да я запознае с Татяна и да обмислят заедно перспективите за съвместната им работа. Вярваше, че съпругата му няма да има нищо против – тя никога не се месеше в работата му.

Когато Татяна съобщи, че го напуска, вестта му дойде като гръм от ясно небе. Сега започваше да разбира… Разбираше онази зле притаена радост в очите на Татяна последните месеци… Разбираше отнесения и вид на моменти – сякаш присъствието и на масата бе само тялом, а духом – някъде другаде, проумяваше съзаклятническите погледи, които понякога засичаше между нея и майка си… А майка си… Той се бе постарал никога да не разбере, че знае… Още от дете беше прозрял истината, за честите гостувания на чичо Асен. Понякога, дори когато баща му, професорът, не беше вкъщи, или стоеше затворен в кабинета си, те говореха и се смееха с часове. Още тогава започна да подозира, че добрият чичо не е просто приятел на семейството… А сега и Татяна… Влюбена била… чакала дете… Слушаше увещанията и сълзите на майка си и не можеше да повярва. В това ли се беше превърнал неговия свят? Неговия дом, неговата крепост, онова, което поддържаше увереността му, духа му непоколебим, уверен в семейните ценности… Татяна събра набързо най-необходимото, каза, че на другия ден ще се върне за останалото, а както и да заведе децата на училище, целуна майка му и тръгна. Не искаше да я спира. Отдавна вече не чувстваше онова, което бе чувствал преди толкова години. Беше свикнал да живее в усамотение и тя се бе превърнала за него в почти чужд човек. Освен децата… нямаха нищо друго общо.

Усети, как майка му се разрида още по-силно. Прегърна я и се опита да я утеши. За възрастната жена най-важно в момента беше какво ще си кажат хората. Сега целият град щеше да ги говори. С години – каква излагация, какъв срам…

Ако имаше нещо, което да притеснява Тодоров, то това не бяха хорските приказки. Те и без друго си говореха, сега щяха да поговорят малко повече… и какво от това? Всяко чудо за три дни. Притесняваше го самият факт за развода, за това кой ще поеме опеката над трите им деца, кой ще се грижи оттук нататък за тях. Практичен, както винаги, тази вечер Тодоров не заспа. Обмисляше възможните варианти. Беше възпитан и склонен към компромиси човек. Знаеше, че и Татяна ще одобри да обсъдят най-благоприятния изход от възникналата ситуация и да вземат възможно най-оптималното решение. Затова на следващата сутрин, когато тя дойде, я помоли да му отдели поне час, за да обсъдят възможните изходи. Когато се върна, заговори пръв:

- Татяна, първо искам да ти кажа, че по никакъв начин няма да оспорвам решението ти да ме напуснеш. Знам… напоследък… от доста време, покрай работата си бях занемарил съпружеските си задължения… замълча за кратко и продължи :

- Предлагам ти развод по взаимно съгласие. Без много шум, без дразги и скандали.

- Съгласна съм…

- Ако сметнеш, че можеш да живееш с другия мъж, без да се обвързвате официално, то разводът е излишен… Но смятам, че при създалата се ситуация и предвид очакваното от вас дете, другият няма да се съгласи.

- Не, няма, желае да се разведа официално и да се омъжа за него.

- Така да е. Значи, за развода се разбрахме. Децата… Знаеш, че при моя начин на живот, аз нямам възможността да се грижа за тях…

- Аз ще ги взема при мен, няма да се наложи да се ангажираш с тях…

- Не, изслушай ме какво искам да ти предложа. Нека не травмираме децата с преместване в нов дом… Достатъчно за тях е, че ще живеят с теб и другия мъж. За да избегнем поне това, ти предлагам да оставя на твое разположение апартамента, а аз ще се пренеса при майка ми. Така няма да е необходимо да се изнасяте.

Татяна слушаше и не вярваше на ушите си. Наистина, поне това му признаваше – Тодоров бе невероятно умен, а в създалата се ситуация – благороден човек. Наистина имаше право – какво по-добро за децата да останат в дома, който познават, а баща им и баба им ще бъдат само на няколко етажа под тях – винаги, когато имат нужда, да могат да ги посетят. Разбира се, усещаше, че това няма да се хареса на Николай, но… щеше да се постарае да го убеди. Ако иска да бъдат заедно… това беше единственият и най-сполучлив вариант.

Разводът мина без много шум. Естествено, из града се заговори. Клюката за младата докторка, която оставя съпруга си – солидния и уважаван доцент Тодоров, заради младия офицер от полицията… И факта, че чакат дете… Говориха, обсъждаха и… спряха. След няколко месеца нещата се успокоиха, животът потече в нормалното си русло. Татяна продължи до последно да ходи на работа, въпреки протестите на Николай. Децата свикнаха – близнаците, както винаги възпитани, се постараха да свикнат с чичо Ники, а по-голямата си част от времето прекарваха в учене и в апартамента на баба си. Малката най-бързо прие Николай. Тя дори беше щастлива с новия си “татко”, който откровено я глезеше. Двамата успяха бързо да се обикнат, той я водеше и взимаше от детската градина, а по пътя винаги се отбиваха в някоя сладкарница или парк, където се забавляваха и двамата. Тя дори започна да го нарича тате Ники, а той нея – моето малко слънчице… Единственият, който страдаше все още, беше свекърва й. Отначало се стараеше всячески да избягва срещите с тях, но постепенно, още повече и след зачестилите гостувания на Иванова, с която се харесаха веднага, се примири и когато ги срещнеше по стълбите, вече не се правеше, че не ги забелязва, а говореше с тях, макар и с неохота. С времето започнаха дори да си ходят на гости. Татяна се чувстваше все още загрижена за бившия си съпруг. Беше се грижила толкова години за него… Когато се запозна с Иванова, разбра, че оттук нататък може да остави грижата за него спокойно в нейни ръце. Отстрани се виждаше колко много си пасват двамата, като две части на една половина – и двамата сериозни, задълбочени, споделящи едни и същи интереси.

Татяна беше безумно щастлива. Имаше мъжа, за който бе мечтала цял живот до себе си, без същевременно да разруши онова, което бе градила в продължение на толкова години. Най-накрая бе намерила хармонията за себе си. Равновесието в отношенията с най-близките си хора. Най-накрая бе разбрала, че животът може да бъде и щастлив, динамичен, интересен, а всеки нов ден да поднася нови и нови предизвикателства, които, посрещайки с достойнство, да ти помогнат да продължиш да градиш онова – само твое лично щастие… Най-сетне имаше чувството, че всяко нещо в света е застанало на точно определеното за него място.

Когато Татяна роди четвъртото си дете, на изписването фотографът запечата едно щастливо семейство: Татяна, Николай, със сина си на ръце, около тях близнаците, малката – пред тях, с нетърпение чакаща своя ред да подържи бебето, а до тях Тодоров, под ръка с Иванова, и свекървата…