"Скъпа Мери,

Седя на масата в кухнята и се чудя как да ти съобщя това, което трябва да ти кажа.

Ние с теб преживяхме нещо прекрасно и аз те уверявам, че никога няма да го забравя. Не искам да си мислиш, че си означавала по-малко за мен, отколкото аз за теб. Ти си изключителна личност и затова се влюбих в теб, но по-важното е, че чрез теб разбрах какво значи да обичаш истински. Помня до най-малка подробност нашата първа вечер, помня и онази нощ, когато правихме любов.

Затварям очи и виждам лицето ти. Вървя по улицата и усещам ръката ти в моята. И това чувство все още живее в мен, но докато преди то ми носеше утеха, сега ме изпълва с болка. И двамата знаем, че през това време връзката ни се промени. Ние самите се променихме, сигурен съм, че и ти го разбираш. Може би бяхме разделени прекалено дълго, а може би просто живеем в различни светове. Не знам. Всеки път, когато се карахме, се мразех. И въпреки че все още се обичаме, някак си загубихме онази вълшебна тръпка, която ни правеше едно цяло.

Знам, че звучи като извинение, но, моля те, повярвай ми, когато казвам това, нямам предвид, че съм влюбен в друг. Сам не мога да се разбера, затова не мога да го обясня и на теб. Но заради всичко красиво, което преживяхме, не искам да продължавам да те лъжа. Лъжата ще принизи чувствата, които споделяхме, а аз не искам това, въпреки че когато прочетеш писмото, вероятно ще се почувстваш предадена.

Ще те разбера, ако вече не искаш да говориш с мен, ще те разбера и ако ме намразиш. Част от мен също се мрази. Пиша ти и се ненавиждам за това. Поглеждам се в огледалото и имам чувството, че оттам ме гледа мъж, който не заслужава да бъде обичан.

Може би няма да искаш да го чуеш, но те уверявам, че винаги ще останеш част от мен. Ти имаш специално място в сърцето ми и никой никога няма да те измести оттам. Ти си благороден човек, ти си мила и честна, и нещо още по-важно — ти си първата ми истинска любов. И няма значение какво ще ни донесе бъдещето, винаги ще си останеш първата ми любов и знам, че животът ми е по-хубав заради теб.

Толкова съжалявам!"

***

Той беше влюбен в друга. Разбрах го още преди да стигна до края на писмото, и светът сякаш спря да се върти за мен. Той ме предаде. Разруши всичко, което имаше някакво значение за мен. Намразих го, намразих и онази жена без име и лице, която ми го бе откраднала. Представих си какво ще й се случи, ако някога я срещна, и картинката не беше от приятните. В същото време жадувах да поговоря с него поне за минута. Очи в очи. Част от мен все още не можеше да повярва, не искаше да повярва. Не и сега, не и след като бяхме преживели толкова много. Оставаха ни само някакви си девет месеца, толкова ли не можеше да почака? Но не се обадих. Не писах и не чух повече за него. Взех смачканото писмо, изгладих го и го сложи отново в плика.

Есента мина бавно, също като зимата и пролетта. Дните се нижеха еднообразно. Тогава бях на 19, и въпреки че бях преживяла много повече от връстниците си, животът ми тъпчеше на едно място. Докато портфейлите на приятелите ми бяха издути от снимки на любимите си, в моя имаше една-единствена избеляла снимка на мъжът, когото някога бях обичала и загубих. Не споделях нищо за миналото си, не говорех за себе си. Тези спомени си бяха само мои, защото бях научила, че е най-добре някои неща да останат в тайна.

След 1 година минах покрай неговата къща. Хранеше кучето, което той толкова много обича. Обърна се към улицата и ме видя да стоя на оградата. Направи още една крачка, взря се в мен и замръзна. За един дълъг миг никой от нас не помръдна. Погледите ни се срещнаха и аз изведнъж разбрах, че не биваше да идвам тук без предупреждение. Знаех, че е редно да кажа нещо, каквото и да е, но главата ми беше празна. Можех само да се взирам в очите му. И изведнъж спомените ме връхлетяха. Миналото се върна в мен и аз забелязах, че почти не се е променил оттогава. Приближи се към мен, но половината от лицето му остана в сянка. И изведнъж прозрях с кристална яснота — аз все още го обичах. Въпреки писмото, въпреки онова момиче. Въпреки факта, че вече никога няма да бъдем заедно. Сълзите се затъркаляха по лицето му и въпреки че имах намерение да тръгна веднага, аз се доближих до него и изтрих нежно сълзите му. В погледа му прочетох страх и тъга, гняв и обида. Но преди всичко имаше молба. Молба да променя решението си. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето му. Аз също усетих влага в моите. Целунах го нежно по устните, после го прегърнах и го притиснах силно до сърцето си.

— Обичам те и винаги ще те обичам — прошепнах в ухото му. — Ти си най-хубавото нещо, които ми се е случвало някога. - Продължих да го държа в прегръдките си дълго след като бях казала всичко.

— Аз също те обичам! — каза тихо той.

Да кажа сбогом е най-трудното нещо, което някога съм правила. Част от мен беше готова веднага да обърне колата, но не го направих.

Какво означава да обичаш истински? Някога мислех, че знам отговора: означаваше да мисля за него повече, отколкото за себе си, да си мечтая да прекарам останалата част от живота си с него. Нямаше да е невъзможно. Веднъж той ми каза, че ключът към щастието се крие в простичките неща — брак, семейство… като всички. Това означаваше стабилна работа, къща с бяла дъсчена ограда и микробус, за да водим децата на училище, на зъболекар, на тренировки по футбол и на уроци по пиано. Две или три деца, не беше сигурна, но аз знаех, че когато му дойде времето, щяхме да оставим природата и Бог да уточнят бройката. Всъщност нямаше значение колко щяха да са децата, важното беше, че вечер щяхме да си лягаме един до друг в голямото легло, да се смеем, да разговаряме и да се любим. Не исках много, нали? При положение, че двама души се обичат? Ей така си го мислех. И докато част от мен тайничко продължава да се надява, че това е възможно, знам много добре, че няма да се случи.

Част от мен се гърчи при мисълта, че той е толкова близо до мен и в същото време толкова недостижим, но сега моят и неговият живот са два отделни свята на две различни планети. Не беше лесно да го осъзная, защото имаше време, когато двамата бяхме едно цяло, но оттогава минаха пет години и два живота. Разбира се, оставаха спомените и аз вече бях научила, че те имат своето физическо проявление, а той — не. И по това също се различавахме. За разлика от него аз носех бремето на безброй въпроси, които съм си задавала поне хиляда пъти от онзи момент, когато с него се видяхме за последен път. Защо го направих? И дали щях да го направя отново? Защото аз бях тази, която сложи точката.

Сега, на двайсет, често се питам дали съм направила правилния избор. Работата се превърна в единствения ми живот. Не знам дали трябва да съм доволна или тъжна от този факт; през повечето време се мотая нагоре-надолу, в зависимост от дневната задача, върша си работата и не се замислям много. Когато хората ме питат, аз изсумтявам и продължавам напред.

Какво означава да обичаш истински? Мисля върху отговора, докато седя на хълма.

Разбрах, че любовта означава да мислиш за щастието на другия повече отколкото за себе си, без значение колко болезнени богат да бъдат решенията. Тогава си бях тръгнала, твърдо убедена в правотата на думите си. Но да постъпваш правилно не е толкова лесно. Сега живея с чувството, че нещо в живота ми липсва, че дните ми не са пълноценни. Знам, че чувствата ми никога да се променят. И понякога, без да искам, си мисля, че и той чувства същото.