Тук ли си, или си само следа от изчезваща мъгла?  Виждам, че вече те няма и няма да те върне моята молба. Като вихрушка мина през мене и унищожи всяка искра, само ти ми остана, единствена моя съдба. Сега съм остров и бавно плавам със своята тъга. И далече е вече земята, далече са вече птиците и само шумът на вълната успокоява скърбите ми.

   Знаеш ли... БОЛИ! Боли ме сърцето, боли ме главата, боли ме всяка частица от нараненото тяло и там тихо стене душата, умираща малко по малко. И ето те пак в съня ми - изящен, красив. Тихо прошепваш ми думи и взривяваш ме след кратък миг. И пак те няма, и пак задъхвам се в нощта, и кошмарът се повтаря след всяка паднала звезда.

 Но, знаеш ли, ще те забравя! Ще те изтрия от своята глава и тихо ще те поставя в страници на откровените слова. Там ти ще пожълтееш и ще изпръхнеш в самота, и няма да успееш да ме отдалечиш от брега. 

 И ето виждам я, земята... поздравява ме с шума на града,  а тебе те няма, изпръхнал си в страниците и прахта.