Сборището на ренесансовите сатанисти (4) част

разказ на ужасите, да не се чете от лица под 18 години!

                                                       IV

                                                     .........

  Всички бяхме взели по едно шишенце светена вода, която Калчо бе приготвил специално за случая. Всички бяхме снабдени с по един кръст, както и с по няколко скилидки чесън. Трима носеха пушки, а аз си бях взел клещи и остър нож, които щяха да ми потрябват малко по-късно. Тръгнахме като на парад през малките павирани, но тъмни и обезлюдени улички на централната част. Сградите, обсипани с многобройни скулптури и рисунки на най-различни същества, чернееха и се извисяваха като мрачни картини. Настроението беше потискащо и тягостно, почти никой не обелваше дума, всеки от нас бе навел глава и потънал в тревоги, следвайки неначертания си план.
  Когато пресякохме площада в ушите ми достигнаха слаби нечленоразделни звуци, идващи от към катедралата! Погледнах на там и видях мрачния й силует, осветяван от пълната луна. Входната врата бе отворена и плътната тъмнина бе превзела вътрешността й.
  Минахме през красивия старинен мост и се озовахме в реставрирания преди няколко години възрожденски квартал. Вече чувствахме осезаемо тежестта на надвисналата атмосфера, на красиво обновени, пропити с тъмна злоба къщи. Тесните и стръмни улици ни отведоха до малко калдъръмено площадче, от което започваше гората, съставена от голи дървета, чиито силуети и сенки изглеждаха призрачно на фона на сивкавото небе. Извадих клещите и с тях започнах да режа телената мрежа. Ние естествено можехме да минем от другата страна на хълма, където нямаше мрежа, но тогава щяхме да загубим най-малко един час, а времето ни бе доста ценно! След няколко минути цяло парче падна на земята и в мрежата се оформи голяма дупка. Входът към ада бе отворен!
 
  Беше тихо като в рог! Не се чуваха нито щурци, нито жужене на насекоми, нито характерното за този период от годината шумолене на листата. Гората изглеждаше мъртва и от никъде не се виждаха признаци на живот! Ние се движехме бавно и предпазливо, като се оглеждахме на всички страни. Луната огряваше ясно повърхността на земята, показвайки се с бледожълтия си диск между голите клони.
  Наклонът, който на някои места бе доста стръмен, както и неистовото безсилие, което ни бе обзело си казваха думата, и още на десетата минута ние спряхме да починем. Всичките тридесет човека седнахме на една гола равна повърхност, дишайки учестено и задъхано, като под нас редом с пръстта, се стелеха единствено изсъхнали и смачкани от влагата листа.
  Свежата хлад на нощта ни поразведри и след малко ние отново се изправихме. И точно в този момент ГРУБ И ДРЕЗГАВ ЗВУК разцепи тишината!

   Двама от нас тръгнаха панически назад, а другите се заковаха на място. Аз стоях без да мърдам, като се взирах в тъмнината между дърветата. Не улавях никакво движение, макар че звукът изглежда идваше отблизо.
   - Хайде напред - Калчо Малиничов бе застанал пред нас и ни подкани да продължим!
Аз тръгнах пръв след него, другите покорно ни последваха.   С всяка следваща стъпка напрежението в мен се засилваше. Неизвестният звук ме плашеше силно, плашеше и всички останали, макар че дочух отзад как се прокрадва мнението, че това е било някое диво животно. Може и така да е било, това би било напълно обяснимо, но аз се съмнявах силно в истинността на тази теория. В пустата и лишена от зеленина гориста местност, освен нас, нямаше други живи същества - нито мухи, нито насекоми, нито щурци, нито кръжащи птици. Единственото, което се усещаше все по-осезаемо бе надвисналата сянка на заплашителната и враждебна атмосфера!
  Виждах гърба на Калчо Малиничов, който крачеше доста самоуверено, носейки малката си чанта с „боеприпаси”. Аз плътно следвах смелия професор, като от време навреме опипвах джобовете си, уверявайки се, че светената вода и чесънът са на мястото си. Кръстът беше закачен с една поморка на шията ми и засега нямаше опасност да го изгубя. Зад мен чувах многобройните и равномерни стъпки на съселяните.
                                                                    
                                                     .........
  Изведнъж Калчо спря рязко и извика нещо неразбираемо! Аз се блъснах в гърба му, после погледнах напред и ... писъкът от гърлото сам излезе, породен от инстинкта за самосъхранение, който все пак ме спаси от огромния стрес, който трябваше да изпитам! Почувствах само как космите по цялото ми тяло настръхват, как кожата ми изстудява и се стяга! Защото пред нас стоеше СКЕЛЕТ! Истински човешки скелет, който противно на всички общоприети норми и на всякаква научна логика приближаваше с бавни крачки към нас! От към него се чуваха звуци от щракане на кокали, последвано от шумолене на изсъхнали листа.
  Калчо тръгна напред, минавайки покрай движещия се скелет, който продължаваше да се рее некоординирано. Аз последвах професора, като профучах бързо покрай живия мъртвец, стараейки се да не поглеждам към него. После се обърнах назад за да видя останалите ни другари, които също като нас преминаха плахо около тази страшна съвкупност от кости. Всички бавно тръгнахме нагоре към върха, където кулите на манастира вече се извисяваха застрашително над оголените корони на дърветата.
     Съзнавахме, че пътят ще бъде осеян с много препятствия, с много кошмари и отблъскващи видения! Но знаех още, че ако самите ние не бяхме решили да се изправим срещу тях, независимо от огромния риск и минималните шансове за успех, то няма кой друг да го направи! Защото никой не вярваше или не искаше да повярва на това, което се случваше тук. Може би, породени от безсилието си, институциите просто отказваха да окажат помощ, предпочитайки всичко това да се забули в короната на неизвестността и обричайки на бавна смърт всички нас, пряко свързаните с това място! Именно затова беше жизнено важно за нас да направим този ход, без значение какви опасности щяха да последват!
 
  Малко по-нагоре ние отново седнахме върху земята, смълчани и плувнали в собствените си разсъждения. Най-хубавото беше, че бяхме много хора и така се чувствахме по един или друг начин, защитени. Луната тук се виждаше много добре, като лъчите й галеха меко и осветяваха  с нежен приказен тон лицата ни. Вълни от тежки и коварни предчувствия се опитваха да си проправят път в мислите ми, но аз все още успявах да ги потисна, затваряйки ги дълбоко в тъмните дебри на подсъзнанието! Трябваше да бъда силен и не биваше да се давам на страха и паниката! Знаех много добре, че това би се оказало пагубно за мен!

  Наклонът ставаше все по-полегат и това означаваше, че вече бяхме близо до манастира! Над нас се виждаха звездите, закриляни от ореола на пълната месечина, а отзад, като далечни светулки, проблясваха оскъдните светлини от газовите фенери, осветяващи къщите и обществените сгради на Карстфур. Настроението тук бе ужасно, усещах огромна тежест в гърдите, ръцете ми вече трепереха, а краката ми бяха отмалели и отслабнали! Движех се бавно, редом с другите, а дишането ми бе на пресекулки!

  Странно е, че дори и след толкова години аз си спомням твърде добре тези тези препятствия, които бяха като лек полъх  в сравнение със злощастните удари, връхлетели ни след изкачването на  върха.

Когато дърветата свършиха и теренът стана равен, всички спряхме изведнъж и се вторачихме напред! Пред нас се издигаха тъмните, мрачни и враждебни сгради на „Сборището на ренесансовите сатанисти”!

  Бях идвал тук преди три години, но едва сега забелязах злокобното величие, излъчващо се от този голям и неприветлив комплекс! Зданията бяха общо три на брой - две от тях бяха огромни и продълговати по форма, със скосени покриви и колосални по размери куполи в краищата им, а третото бе доста високо и приличаше на готическа катедрала, като мрачната й кула се извисяваше гордо над цялата околност. Безброй черни скулптури на най-различни митични създания украсяваха прозорците, множество тъмни колони се издигаха и подпираха надвисналите над тях капители и сводове, по които бяха изографисани сцени на жестоко насилие, а балюстрите по малките тераси около прозорците  имаха странни несиметрични форми, хармонизирани в някаква дяволска подредба! Злостна и злъчна сила извираше от черните стени, а откъм тъмните прозорци  и страховитите кули се таеше атмосфера на гибел! Вълна от неистово напрежение и страх преминаха през всички фибри на тялото ми, защото самият вид на тези постройки всяваше ужас и неприязън!
   Никой не можеше да каже колко време останахме така, загледани в ширналия се пред погледите ни манастир, без да сме в състояние, да вземем каквото и да е решение. Знаех само, че трябва да влезем и с оръжията, с които разполагахме, да нападнем смело противника. Но все още нито един от нас не се наемаше да направи тази жизненоважна първа крачка, която да даде началото на великата битка.

  От вътре се чуха звуци! Това бе човешки говор! Звуците бяха слаби и неразбираеми, но не можеха да бъдат объркани с други!
  Бай Петко Диков, който бе един от въоръжените с пушка мъже, пръв тръгна напред! Едва тогава забелязах входа на сборището, който се намираше доста встрани и представляваше голяма метална врата, украсена с много железни орнаменти и спираловидни извивки! Тя бе открехната леко, сякаш беше приготвена за неканени, но очаквани гости!
  Ние всички влязохме един след друг в калния и лишен от растителност двор! Първото, което направих бе да погледна към мястото,  където бяха заровени убитите сатанисти и ... едва не изгубих разсъдък от  гледката, появила се пред очите ми в тази слабо осветена от земния спътник нощ! Гробовете бяха изровени, а камъните, указващи местоположението на всеки един гроб - обърнати и разпилени напосоки! Отвътре човешките гласове ехтяха все по-силно, и макар че все още бяха неразбираеми, вече придобиваха форма, ритъм и звучност! Аз бръкнах с трепереща ръка в един от джобовете и извадих малко шишенце със светена вода, а с другата ръка хванах висящия на шията ми кръст! Това до някъде ме успокои и аз безропотно последвах групата, която бавно се придвижваше към входа на една от сградите!

                                                         .........
  Влязохме в тесен и тъмен коридор. Калчо Малиничов мушна ръка в раницата си, извади кибрит и един газов фенер и след малко тъмното помещение вече бе осветено. Коридорът беше прав и дълъг, като от двете страни имаше врати. По дължината на стените бяха изрисувани картини с ликовете на безпощадни зверове, изпаднали в дива ярост. Гласовете, идващи откъм края на коридора сега звучаха по-отчетливо, Думите, които чувахме бяха произнасяни бавно, с равномерен тон и наподобяваха онези проклятия, които така дълбоко се бяха запаметили в душата ми, когато преди три години на това място наблюдавах изпълнението на смъртните присъди, и които преди това бяха съживили малкия Калчо..
-    Вземете кръстовете, чесъна и светената вода! - подкани тихо Калчо Малиничов и аз усетих в гласа му вибрациите на страха.
Бръкнах в малката си чанта и извадих скилидките чесън. Пред мен няколко души бяха насочили пушките си и бавно, с тихи и дебнещи стъпки се насочваха напред, водени от променливата светлина, идваща от газовия фенер. Когато достигнахме края на коридора и зърнахме голямата зала, появила се пред погледите ни, ние останахме като замаяни. Намирахме се в гигантско помещение с високи стени и огромни остри прозорци! Електрически лампи осветяваха тази стая и всички видяхме по стените и куполообразния таван безброй фрески, изобразяващи ужасни и кървави сцени.
  Калчо Малиничов тръгна напред, като държеше кръста пред лицето си, тримата с пушките го последваха, а след тях вървяха други пет души! И едва когато погледнах напред, видях накъде се бяха насочили!

  В другия край на помещението десетина човека или по-точно казано - човекоподобни същества, - се бяха хванали за ръце, наредени в кръг и изричаха странни непознати думи! На стената зад тях, закачени на огромни куки, висяха пет почернели от разлагане човешки трупа! Вероятно огромното душевно напрежение, съчетано с неминуемото възхищение, което изпитах при вида на огромната зала, бяха оказали влияние върху възприятията ми и аз забелязах съществата едва сега! Обаче именно този мигновен трепет и това непредвидено забавяне навярно спасиха живота ми, понеже със сигурност щях да тръгна заедно с Калчо и с останалите към това необмислено нападение! Защото пред очите ми се случи нещо, което изпари завинаги мотивация и желанието ми за бунт!
  Десетте същества продължаваха да изпълняват странния си ритуал и сякаш не забелязваха тръгналите към тях деветима мои съселяни. Тримата оръженосци взеха пушките, насочиха ги напред и стреляха!
  Създанията се раздалечиха и започнаха да се гърчат, но вместо да паднат на земята, тресящи се от предсмъртна агония, те се изправиха рязко и тръгнаха с бавни крачки към другарите ми. Калчо насочи кръста към тях и се провикна:
-    В името на Бога отстъпете! Бог е с нас и ни закриля от Сатаната! - след това извади шишенце със светена вода и пръсна към неприятелите.
 Това стъписа съществата, но вцепенението им трая по-малко от секунда, след което те отново поеха напред. Сцената се разиграваше далеч от очите ми, за това все още не виждах лицата на съществата, които донякъде приличаха на хора, но в движенията им имаше нещо неземно и изродено. Едно от тях се доближи плътно до смелия професор, замахна силно с ръка и .... ГЛАВАТА НА КАЛЧО МАЛИНИЧОВ СЕ ОТДЕЛИ ОТ ТЯЛОТО МУ, а след това тупна на земята! Обезглавеният труп стоеше изправен около секунда-две, след което краката му се сгънаха и той се свлече на земята, продължавайки да се тресе от остатъчни конвулсии!


  Внезапен прилив на неистов ужас и безсилие ме обзе в този жесток момент и аз изпаднах в нещо като делириум! Наблюдавах как съществата убиваха грозно и жестоко един по един моите другари, но не бях в състояние да възприема случващото се.  Враговете започнаха да приближават към мен, оставяйки зад гърба си мъртвите и плувнали в кръв карстфурчани! Те идваха насам и аз с ужас наблюдавах прокажените им тела! Лицата им бяха черни, пропити от кръв, месести, грубовати, с крива и неправилна форма, очите - втренчени и излъчващи сквернена злоба, ръцете - тънки и кокалести,  а походката им - изкривена и демонична! Едни от тях бегло наподобяваха някои от седмината сатанисти, а в други успях да разпозная част от изчезналите мои съселяни! Лъхна ме противна миризма на гнило и вкиснало, но вцепенението бе толкова голямо, че аз не можех да помръдна от мястото си.
  Един глас зад мен, изричащ „тръгвай” и здрава човешка ръка, хванала ме за рамото, ме извадиха от състоянието на транс! Тогава усетих истинската сила на това, което се случваше пред мен! Аз се намирах в „Сборището на ренесансовите сатанисти” заедно с още тридесет мои съселяни и преди малко девет от тях, заедно с организатора на цялата тази офанзива - Калчо Малиничов, - бяха убити по изключително жесток начин!  Почувствах се безнадежден, обречен и победен!
   - Тръгвай бе, момче! - един мой съселянин, бай Горан, ме хвана за рамото и ме повлече към изхода!
Извърнах глава и погледнах назад, за да видя как зверовете разкъсват по възможно най-жесток начин няколко от изпадналите в шок мои другари! Кръвта шуртеше навсякъде, а изродените същества я пиеха със стоическа наслада!
-    Не се бави бре, човече - викаше бай Горан, като ме дърпаше с всичка сила напред!
Аз отвърнах глава от злокобната картина зад мен и побягнах напред, към тъмния и дълъг коридор, водещ към изхода! Покрай мен се чуваха забързани човешки стъпки, което навярно означаваше, че и други от нас са спасени! Казах си, че не трябва да мисля за това, а да търся начин да изляза от тук! Вече не усещах хватката на бай Горан, той явно се бе отказал да ме тегли и бягаше с големи крачки напред. Аз се блъснах силно в стената и паднах на земята, но не усетих никаква болка, защото потресът все още бе много голям и притъпяваше сетивата ми! Станах набързо и продължих да тичам слепешком, към спасението!


                                                       .............
  Видях светлината на луната, подаваща се през огромната врата и свих вляво! Пред мен някой отвори вратата и аз излязох навън, заедно с още няколко души! Лунните лъчи светеха доста силно и аз съзрявах ясно и отчетливо цялата местност отвън! Забелязах, че до мен стояха поне петнадесет човека, спасили се от кървавото настъпление на ренесансовите сатанисти!
  Чухме шум зад нас и когато обърнахме глави, видяхме как черните същества излизат от вратата, по която преди секунди минахме ние!
 Понечих да тръгна напред, но се заковах на място, защото от пред идваха други създания! След секунди ние вече бяхме оградени от всички страни!

Противната миризма на мърша и разложено стана непоносима, а грозните и проклети физиономии на зверовете всяваха апокалиптичен ужас! Почувствах как пипалата на отчаянието отново ме обзеха, как прегръдката на паниката стана все по-здрава и силна! Съществата се хванаха с лепкавите от разложението ръце и с дрезгави и грачещи гласове започнаха да изричат до болка познатите ми древни проклятия, с които извършваха дяволските си ритуали:
   - Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Осуд охталиган гшег фтер! Сатана мустахаб корир делиб! Аравреду, вбещин агот топодур!
  Няколко от нашите се хванаха за коремите и се сгърчиха в болезнена агония!
   - ...Схедир ренесанс отух птолу! Асуматх агот росипгон птолу! ...
  Те паднаха безчувствено на земята, като от устите им започна да извира кръв! Още няколко човека тупнаха върху сухата пръст, като по лицата им се изписа неописуема болка! Аз усетих много силно стягане в гърдите, сякаш ме бяха вързали с дебело въже! Виждах един единствен път към спасението и осъзнах, че трябва да действам! Извадих шишенце със светена вода и пръснах напред, към едно от гнусните чудовища! Водата опари съществото по лицето и то пусна останалите две, като се хвана за болезненото място! Аз се втурнах покрай ранения звяр и си проправих път напред и надолу, към гората, към Карстфур, към спасението! Тичах с всичка сила, крещейки несвързани и неразбираеми думи, но накрая се спънах в един храст и се озовах върху прашната и камениста земя...


  Лежах върху твърдата почва, опитвайки се да вляза отново в ритъм! Но единственото, което чувах бяха някакви далечни, но силни гласове - по-скоро в съзнанието, от колкото в ушите ми! Тези далечни гласове бяха проклятията, изричани от приелите безумен и демоничен вид ренесансови сатанисти:
   - ..фепер осег, агод птолу! Дирлиб ренесанс, хтерес хтуес! Истпес, охталиган гшег бдаб....!

   - Борисе, стани! Борисе, чуваш ли ни! - някой ме разтърсваше силно!
Отворих очи и зърнах петима от моите другари - бай Горан, Вичо Стоилов, Кимон, Станко и Рафаил Рогата!
   - Айде, Боре, да бегаме! Ония убиха сички, само ние останахме! - говореше разпалено Вичо Стоилов.
   - Тръгнахме по тебе когато блъсна ония!  Сега требва да бегаме бързо! - намеси се Кимон - Айде ставай, Боре, и да бегаме!
  Аз станах и, накуцвайки, тръгнах с тях надолу! Зад мен продължаваха да се чуват гадните, противни и все по-набиващи се в мозъка ми гласове на изчадията:
   - ...фосод ехер гдаг ренесанс! Дирлиб мустахаб аго пуцез! Ивдиба удо гшег устаг....!
  Тичах надолу по инерция, краката ми бяха отмалели, а силите -изцедени! Заедно с мен, запъхтени и разбити от неизмеримия стрес, бягаха малцината ми другари! Виждах между дърветата оскъдните светлини на селото, но те все още ми се струваха далечни и недостижими!

   Земята изригваше пред нас и от нея се подаваха черни и противни същества, приличащи на онези горе, разлагащи се човешки глави мърдаха по черната пръст, злокобни кресливи звуци огласяха ширналата се гора, но ние не спирахме да бягаме. Опитвахме се да не забелязваме тези препятствия, бяхме преживели твърде много ужас и потрес, за да се вцепеняваме от тях. Единственото, което трябваше да направим бе да се доберем до селото!
  Блъскахме се в дърветата, спъвахме се в неравностите и изсъхналите храсти, но веднага се изправяхме и продължавахме да тичаме! Аз не усещах никаква болка, нито някакво телесно неразположение, бях се отдал единствено на борбата за оцеляване!
  Карстфур вече бе близо, съзрявах първите къщи, осветени странно от бледожълтеникавата светлина на месечината! Още няколко крачки и щяхме да се измъкнем. Виждах вече изрязаната от нас дупка в телената мрежа...
 Проврях се през нея и усетих под краката си неравния и твърд калдъръм на малкото площадче! Вече бях извън злокобната гора, вече се намирах в Карстфур! Спрях, обърнах се и забелязах, че петимата мои приятели стояха до мен! След това се строполих върху един камък и задишах със силно и неравномерно хриптене, поемайки дълбоки глътки въздух! Гореща пот се стичаше по лицето и дрехите ми. Наведох глава и обхванах с шепи главата си, опитвайки се да не мисля за случилото се горе! Но това не се получаваше, защото до възбуденото ми съзнание долиташе полифоничната феерия от грачещите, безумни и проклети звуци, издавани от свирепите чудовища, обитаващи „Сборището на ренесансовите сатанисти”!

   Един силен вик ме извади от унеса - това бе гласът на Рафаил Рогата! Отворих очи, погледнах към него и видях, че стреснатият му поглед сочеше към селото! Започнах да се взирам напред, за да разбера какво е привлякло вниманието на моя приятел и ...  изведнъж застинах от внезапния ужас, който ме връхлетя със силата на изригващ вулкан!

                                                    .............
  В първият миг някаква мисъл се опитваше да проникне в съзнанието ми, а именно - всичко е нереално и е плод на някакъв налудничав стрес, но въпреки че наистина исках и се надявах да е така, за огромно мое съжаление, се наложи да я игнорирам! Навярно и при най-кошмарните сънища или при най-черните ми представи за бъдещето, предвид тежкия и изпълнен със стрес мой живот, не смеех да си помисля, че очите ми ще бъдат свидетели на нещо подобно! Дори и в най-страховитите разкази на Едгар Алън По, и в най-мрачните картини на Франциско Гоя или Йеронимос Бош няма нищо толкова брутално, което да можеше да се сравни с онова, което идваше към нас!

  Първо видях един белезникав лъч над мен, идващ навярно откъм зловещия манастир и насочващ се към върха на катедралата, извисила черната си кула в средата на площада! От нея излизаше друг лъч, отиващ към малкия хълм! А отсреща, в подножието на този хълм, където бе гробището, се случваше нещо неописуемо, нещо изключително зловещо, изродено и пъклено, което умът ми все още отказваше да приеме в истинската му същност! Там, в този осквернен от злите сили некропол, на фона на сияйната лунна светлина видях ясно как ОГРОМНИ ОРДИ ОТ МЪРТЪВЦИ ИЗЛИЗАТ ОТ ГРОБОВЕТЕ СИ и се стичат като черна лава по тъмните улици на селото! Възкръсналите се придвижваха с разкривените си, патологични и пъплещи походки, подреждайки се в някаква пъклена закономерност, завземайки бавно и методично всяка една уличка, като лека по лека се приближаваха към централната зона. Чувах отчаяни човешки писъци и стонове,  наред с чупене на стъкла и разбиване на врати! Откъм катедралата се извиваше грозна мелодия, която сякаш теглеше и приветстваше мъртъвците да пристъпват все по-напред, а някъде зад нас, където трябваше да се намира Сборището, продължаваха да ехтят злокобните, убийствени и магьоснически слова, извисяващи се като гибелна тягост над цялата гротескна епопея:
   - ...Фтогул усек гдефтон удур! Агот гдег усед офталиган гшег! Загур птолу есаг бдаб....!

   Всичко това бе прекалено абсурдно, прекалено потресаващо! Сякаш адът бе слязъл на земята и светът се пържеше в капана на „свещената война”! Чувствах как ритъмът на сърцето ми се усилва неимоверно, как въздухът не достига за да напълни дробовете ми, как ноктите на слабостта ме поемат и ме пренасят в дебрите на умопомрачението!

  Една мисъл ме изтръгна от безпомощното положение, в което бях изпаднал! Тази мисъл бе: „Майка ми”! Тя беше сама в къщи, беззащитна, изоставена и безсилна! Аз хукнах по една тясна и стръмна пътечка, блъскайки се в стените на старите къщи. Чух някой да крещи името ми и това навярно бе някой от моите другари, обаче стремежът да достигна до къщата силно надделяваше над здравия ми разум!
  Пресякох реката и се озовах на площада! От катедралата звучеше странната, груба  и обладаваща музика. Тя долиташе до ушите ми, опитвайки се да пробие мислите и да изпълни съзнанието ми! Все пак, изведнъж отнякъде долетяха силни човешки писъци и аз се обърнах в тази посока! Няколко мъже по долно бельо, се стремяха безрезултатно да спрат прииждащата тълпа мъртъвци, но уродите ги обезглавяваха и разкъсваха по най-жесток начин!  Тръгнах към моя дом, като кривнах по една малка улица, за да не попадна под лапите на изчадията! Тичах като луд, молейки се единственият ми родител и жив роднина да е незасегнат от застрашителната и настъпваща напаст!
  Блъснах се в една бала със сено, като сухата трева се разпиля по пътеката, но аз бързо се окопитих и продължих напред. От всички страни ехтяха звуци от чупене, безпомощни викове, съчетани с отчаяни ревове на животни!

  Когато завих по друга тясна улица, изведнъж пред мен изникнаха десетина ВЪЗКРЪСНАЛИ ТВАРИ! Дрехите им бяха мокри, кални и скъсани, а косите им - сплъстени и мазни! Едни от тях бяха напълно разложени и на мястото на главите се белееха черепите им, на други кожата им бе тъмна и сгърчена, лицата - озъбени и извити в смъртно усмихнато изражение, а при някои главите липсваха на раменете им! Мъртъвците приближиха до мен и ме наобиколиха! Сякаш и този път инстинктите ми заработиха и аз набързо напипах другото шише със светена вода, отворих капачката и опръсках някои от тях миг преди да ме хванат с кокалестите си ръце! После побягнах назад, като свих по друга пътека!

  Излязох на главната улица и тръгнах към нас! Шосето бе относително спокойно, но се чуваха писъци и удари откъм някои от къщите! Няколко човека излязоха от домовете си и се втурнаха надолу към голото било! Виждах моята къща и там засега всичко изглеждаше спокойно, даже зърнах светлината на газовата лампа, идваща от прозореца! Затичах се и спрях точно пред дома! Обаче когато погледнах през светлия, но счупен прозорец и съзрях случващото се вътре, аз вече рухнах психически, предаден и отдаден на безсилието!

  На фона на оскъдната светлина видях как НЯКОЛКО ГРОЗНИ ЧУДОВИЩНИ ТВАРИ ДЪРЖАХА ВИСОКО МЪРТВАТА ГЛАВА НА МАЙКА МИ И НАВЕДЕНИ ПОД НЕЯ ПОГЛЪЩАХА ЖАДНО КАПЕЩАТА КРЪВ! Лицата им изразяваха див варварски бяс, очите им олицетворяваха цялата ярост и злоба на света, а кръвясалите им усти мляскаха бездушно бляскавата живителната червена течност! По-навътре други се бяха скупчили и разкъсваха падналия и окървавен труп! Почувствах, че сърцето ми няма да може да издържи на напрежението, и аз се отдадох на истерията:
   - Нееееееееееееее! - крещях отчаяно, чувствайки как звездното небе пада върху главата ми!
   - Неееееее, майкоооооо! - краката ми се подкосиха и аз се строполих на земята.
   - Нееееееее, майкоооооо! - гласът ми бе загрубял и се губеше в риданията, разтърсващи ме като удари с чук!
Тъмнината бе навсякъде - мрачна и зловеща, разсичана и раздирана единствено от безпомощния ми рев! Светът остана някъде назад, в глъбините на здрача, а обезверените викове които издавах, сякаш отлетяха далеч, далеч в безкрая! Остана единствено тишината, тази черна тишина на безсъзнанието и избавлението!

                                                    ............
-    Борисее, Борисеее! - някакъв глас ме изтръгна от припадъка и ме накара да отворя очи!
Двама души с изплашени изражения ме дърпаха и теглеха нанякъде! Споменът от преживяното ме удари като мълния и аз отново изкрещях панически! Един от двамата натисна устата ми с ръка! Изправих се и погледнах към мрачната улица, осветявана единствено от луната! Недалеч от нас съзрях прииждащите орди от уродливи мъртви създания, идващи с бавните си изродени крачки към нас. Аз скокнах, тласнат от някакъв вътрешен импулс, и побягнах надолу, по стръмните пътеки, водещи извън селото!
   Видях, че пред мен крачат моите спасители - двама съседи от близките къщи! Пресякохме долината и тръгнахме към голото и полегато било, зад което се чернееше спасителната гора! Забелязвах как и други хора бягат нагоре, опитващи да се избавят от това осквернено и обзето от богохулните сили селище! Сърцето ми тресеше гърдите, но аз не спирах! Тичах, въпреки че краката ми отмаляваха и се отпускаха, тичах, макар че ръцете и главата ми бяха клюмнали безпомощно, но знаех единствено, че трябва да се махна, да се спася, да избягам!

  По някое време, отпуснат и изтощен от умора, аз се добрах до гората! Усетих чистия и хладен въздух, усетих лекия повей на ветреца и чух слабия шум на боровите листа! Облегнах се на едно дърво и бавно се свлякох на земята! Дишайки дълбоко, се обърнах назад и насочих поглед към прокълнатото родно село! Дочух отново грозните ритмични проклятия, издавани от ренесансовите сатанисти, до ушите ми дойде и страховитата съблазняваща музика от катедралата, звучаща зловещо на фона на безбройните писъци на обикновените мирни карстфурчани! Изправих се и тръгнах смело навътре, в тъмната сянка на гората. Чувствах как угнетяващата тегоба бавно се изтръгва от съзнанието ми, как товарът от гърдите и плещите ми постепенно олеква! Стараех се да не мисля за случилото се, да не правя равносметка на събитията, крачех с бавни стъпки покрай гъстите дървета освободен от напрежението и понесен от красивите криле на спасението!

 ... следва продължение...