Дълго гледаше към облаците. И някак си все искаше да се върне напред... за да може да си спомни за всичките мечти, избягали вече отдавна от техния свят.
Преди време, знаеше, имаше нещо по-топло от лятното слънце... а любовта им беше неугасваща.
Дълго си спомняше... трудно, но някак си...

... през прозореца се чу вик: "Хайде де, колко още ще те чакам?!"
"преброй до седем и отвори очи!" - отвърна му.

и брои...
Сякаш мина цяла вечност, за да стигне до седем. Не можеше да чака. Покатери се по балкона, прескочи няколко саксии, сякаш всичко беше само за тях, а любовта им бе огряна от хилядите лунни лъчи. После се озова точно там и просто се изгуби в дълбоките й кафяви очи. А тя само го гледаше, в очите, същите тия - шоколадовите, го чакаше толкова много топлина... и в тях се оглеждаха милионите звезди на тази топла нощ.

"Ник?!" - попита го. - "Какво, нима е толкова лошо?!"

Не беше. Беше красива. Протегна ръка и дълго още я гледаше. Тръгнаха, и дълго вървяха...

"Не ме оставяй за утре!" - каза му... и се засмя.

"Какво?!"

Огледа се. Слънцето отдавна беше потънало в памуковото си легло. В ръката си държеше писмо... със сбогом за края.
Минаха няколко мига, докато се върне обратно в своето време... сякаш бяха седем. Стисна силно писмото... на шега и наистина.

"Не ме оставяй за утре!" беше му казала някога. А той не повярва колко много я обичаше. Изправи глава. Тръгна си.

На другата сутрин кошчето за боклук прочете най-тъжното писмо в своята опитна любовна история.
"... и аз ще си спомням. И ти. Но времeто просто не спира. Вече. И когато гледам облаците, ще си спомням. И ти си спомняй... и бягай тогава. Бягай, обичам те! Обичай ме и ти. Но само днес... не и утре."

Прочете го седем пъти и въздъхна. После протегна ръка към небето, а каменното му сърце се сви от болка.

Точно като вчера.