Село на римски път - 5.2.

2.
Събраха се пак в кабинета на Минчев. Но вече осем мъже и кака Ирина. Найден го нямаше… Сега го носеха към дома му. Да го оплачат жена му и майка му. Вече бяха позвънили на синовете му, а първата работа на Минчев беше да се обади в областния град. Където намери само някакъв дежурен в полицията, който обеща да информира всички, които трябва да знаят…
То, разбира се, беше редно да оставят нещата както са – и да не местят Найден. Но хората си знаеха – ония ще дойдат най-рано след три-четири часа. И никой не искаше да принуждава двете самотни жени да се измъчват, че мъртвият лежи на чужд чардак – неумит, необгрижен…
-    Предлагам най-напред да изпратим хора до горското. Да огледат, да донесат убитите… - каза Киро.
-    Нека изчакаме ония от града – разсъдително натърти Минчев – А, че трябва да пратим наши хора – трябва. Ей даскала, ти…
-    Ние с братовчеда – решително се надигна Мешо…
-    Разбира се, разбира се – спря го Минчев – Само ще ви помоля…
Кръстев се надигна.
-    Мешо, виж сега… От града ще дойдат някакви – полиция, следствие, граничари, може и политикани да се изтърсят, знаеш ли какво ще искат да правят… Та – никой никому да не споменава за нощното ви ходене отвъд. Знаем само ние тук… - и той погледна братовчедите – Само ние, нали?
Милко мълчаливо кимна, а Мешо рязко каза:
-    Не сме споменавали никому… Знаем какво ще стане…
Минчев въздъхна, а кака Ирина рее:
-    То не е зле Корчо да предупредим. Нали е бил там, в къщата, сигурно ви е чул…
Но Киро вече отваряше вратата. Те с Корчо бяха съученици, често се събираха на табла, та си имаха думата…
-    Какво ли е станало долу? – попита Минчев и огледа всички. Но се обади Мешо.
-    Абе, нашенска си… Аз мислех да ви рекна, ама нали… Даскале, ти хубаво предупреждаваше, но сме си все едни… Хайде да не казвам… Ние с братовчеда и друг път сме минавали от там. Виждали сме и да пикаят навън, и цигари светеха в прозорците. Няма нужда да си супермен – отдалече разбираш, че там има хора. А през прозорците добре се виждаше вътре. И може да разбереш колко души са, кой къде е…
-    Братовчедът е прав – обади се Милко – Аз добре огледах касапницата. Изненадали са ги. Миро сигурно е пробвал да вземе пушката и са го стреляли от упор. Гърбът му беше одимен, едва ли не в него са опрели автомата. Бай Стамат са го мъчили – забивали са ножове в него един след друг. Вижда се – барем два различни ножа са били, единият е малко ръбест, като старите щикове. Алексата са го клали – явно се е съпротивявал, борил се е, та са резнали с ножа на две места още по врата, третия път са успели… Како Ирино, како Ирино… - изплаши се изведнъж той, но Пармаков вече поемаше припадналата жена…
-    Ама си и ти… - рече Минчев…
-    Не е виновен – каза Кръстев, докато слагаха Ирина на леглото до прозореца – Ами ние трябваше да се сетим. Хубаво е, че са видели нещата. И трябва добре да помислим върху станалото… Четирима отидоха зян – щото уж разбираме каква опасност идва, ама я караме някак си на игра…
Отвън някой почука на вратата. После я отвори и надникна Митьо. Гледаше малко уплашен, но успя ясно да каже:
-    Кмете, ела там… Че намерихме още един убит… Не е наш…