Глава  осемнадесета

       “Шумкарите започнаха да обикалят индустриалните предприятия. Един ден дойде и нашият ред. Трима от тях, въоръжени  влязоха във фабриката  и казаха да се съберат всички работници. В тютюневите предприятия, в тези години, 95% от работниците бяха жени. При нас  работеха само петима мъже и 120 жени. Накараха ни да застанем  от едната страна баща ми, брат ми и аз, а от другата работниците. Шумкарите се обърнаха към работниците и ги питаха, дали някой от тях има нещо да се оплаче от нас тримата. Ако има сега   бил момента. Работниците отговаряха, че няма. После посочвайки към баща ми, казваха че той е като техен баща, а че ние сме неговите двама родни сина. Шумкарите много се ядосаха и пак попитаха същото, като междувременно единият от тях отправи няколко изстрела към краката ни. Разбира се, това беше маневра за сплашване и никой от нас не беше ранен. След като работниците повторно застанаха на наша страна, шумкарите изпсуваха и си отидоха. На следващият ден целият квартал знаеше, че 125 души са се застъпили за нас и са ни спасили живота. След тази случка, никой повече не идва нито във фабриката, нито у дома. В тези черни дни, хората бяха изпращани в затвора затова, че в къщи имали 6 ризи и по ред други безсмислени причини.

Каква беше причината работниците да се застъпят за нас? Баща ми беше много хуманен. По закон, един работник имаше право да получи авансово заплащане само за една седмица. Баща ми не обичаше да прилага стриктно този закон и даваше аванс на работниците в зависимост от техните нужди. При всяко плащане на заплатата, той предварително ги питаше  дали имат нужда от повече средства, за да не им удържи получения аванс в пълен размер. Често, особено през зимата, той не удържаше пълния аванс, за да даде възможност на хората да купят например цяло прасе или по-голямо количество въглища, за да им е по-топло.

През целия период на съществуване на фабриката, надали сме загубили повече от 5000 лв. от този начин на авансово разплащане. Баща ми никога не е уволнявал работник освен за кражба или някаква подобна проява.”

............................................................................

“През месец септември на 1947 год. държавата реши, че на 28 февруари 1948 год. ще национализира и тютюневата индустрия. По закон всички материали закупени през този период ще бъдат заплатени. На деня на национализацията се събрахме всички на чаша вино във фабриката. Баща ми, като вдигна чашата каза” Деца, дойде време да се разделим. Аз и синовете ми ви молим да ни простите и ви се извиняваме, ако сме ви обидили с нещо. Ние също ви прощаваме.

Една капка сълза падна от очите му и всички 125 работници започнаха да плачат. След изпразване на чашите, по стар  обичай, работниците се изредиха да целуват ръка на баща ми. Не знам как стана, но те целунаха и моята и така се разделихме. На следващия ден идва пощаджията и пита какво било станало вчера.

 В квартала се говорело за това, че баща ми се разделил с работниците си с плач.” (Откъс от разказа на К.Д, един от синовете на фабриканта). 

През 1948 година “народната власт” нанесе съкрушителен  удар на българската индустрия, както и на търговията. Бяха национализирани  не само големите фабрики, мини, банки, но и търговските дружества. Малките и средни предприятия и занаятчийски работилници  също бяха затворени 1-2 години по-късно. Даже будките за продажба на вестници, цигари и пощенски и гербови марки не бяха пожалени. Появиха се РЕП-овете, занаятчийските кооперации, хамалски задруги и т.н. Естествено администрацията се увеличи многократно, платени партийни секретари и профпредседатели станаха дерибеите в предприятията.  Те колеха, те бесеха. Появиха се много вицове за “способността” на  “специалисти” изфабрикувани  в съкратени срокове, наречени “рабфак”.  

“Железничар завършва гимназия и медицина по съкратената процедура и го изпращат лекар на село. Една нощ го викат по спешност защото някаква жена има силен кръвоизлив.  Нашичкият “доктор” вади своя железничарски  червен фенер и го размахва пред кръвоизлива. Близките на жената в недоумение питат “Докторе, как ще спреш кръвта с тоя фенер?  А “доктора” спокойно отговаря: Я с тоя фенер съм спирал тежкотонажни композиции, па една кръв ли нема да спрем”.

К.З. беше един  от най-изявените индустриалци  в столицата.  Имаше няколко фабрики, една от тях произвеждаше оборудване на българската армия- палатки, платнища, раници и други изделия от тежък памучен плат наречен “док”. Доставял е от това производство и на германската армия. Естествено е получавал тези  държавни поръчки благодарение на близките си отношения с членове на царското семейство, и най-вече с принц Кирил, който често е гостувал във вилата на индустриалеца в Чамкория. На покер партитата принцът много често е печелел тлъсти суми. Умните индустриалци умеят да губят когато е изгодно.

Главен счетоводител на този индустриалец е бил баджанакът му, който за зла беда , още от младежки години имал леви идеи и бил активен член на комунистическата партия. Заради тези идеи не може да си намери работа в родния град и се принуждава да дойде в София. Тук намира работа в една цигарена фабрика, където високо оценяват неговите способности. След като се оженва за балдъзата на споменатия индустриалец, съвсем естествено е последният да покани  съпруга на сестрата на жена си да работи в неговата фабрика. Много добър счетоводител и финансист, М.Х. допринася за развитието на фабриката.  Освен заплатата на главен счетоводител, семейството му е облагодетелствано и получава много подаръци от съпругата на индустриалеца, чиято родна сестра е съпруга на  главния счетоводител на фабриката. Под влияние на съпругата си, К.З. подарява обширен апартамент на своя счетоводител. Апартамента  се намира в един от най-престижните квартали на София,  в сърцето на столицата. Идва деветосептемврийският преврат и главният счетоводител заема високи постове в комунистическата партия, но продължава да работи във фабриката на баджанака си.  М.Х. е в течение за готвената национализация. Знае деня и часа когато неговите политически другари ще влязат въоръжени във фабриката и ще изгонят  законния собственик и няма да му разрешат да изнесе и една игла от фабриката. Напротив, той самият оглавява въоръжената група бивши шумкари дошли да окупират фабриката, която години наред е хранела него и семейството му. Комунистическите идеи и солидарност не му позволяват да предупреди работодателя и роднината си за предстоящата експроприация.

Къщата на индустриалеца е национализирана, колата му е конфискувана, той и семейството му са интернирани в едно шуменско село, докато  другарят  главен счетоводител  продължава да се шири в апартамента подарен от баджанака “враг на народната власт”. И до ден днешен неговите наследници живеят в този апартамент.  А къщата на индустриалеца е продадена от българското правителство на чужда държава. Дъщерите на К.З. нямат право да учат във висши учебни заведения, а децата на счетоводителя влизат в тях с привилегии. Равенство и справедливост или с други думи казано: “стани, куме, да седне кумицата”.

След като  главните комунистически дейци се настаниха в къщите и апартаментите на изселените фабриканти, търговци и дейци на буржоазната култура,  настана жилищна криза. Съселяните на властимащите, дошли в столицата да строят новото социалистическо общество трябваше да бъдат  настанени  в подходящи квартири. Започна насилственото “сгъстяване”. Идват от ОФ-ето и казват:

-Вие сте четиричленно семейство и не ви се полагат 3 стаи. Утре във вашия апартамент ще бъде настанено семейството на другаря  Чочев, трябва да освободите двете стаи, хола и холната стая са ви достатъчни. Кухнята и другите помещения остават за общо ползване.

И си отиват. Ако възразиш те обявяват за враг и заминаваш на село.  Свестни,  справедливи хора, предлагат ти варианти, имаш  право на избор. Или както се казваше тогава- “критикувай смело, и се готви за село”.

София започваше да се обновява. Развалините се разчистваха с тях изчезваха и свидетелствата за варварските нападения  върху българската столица.  Но в сърцата на хората раните още кървяха. Особено на онези, които бяха загубили своите близки под бомбите,  разстреляни без съд и присъда или просто безследно изчезнали.

В страната се отглеждаха нов тип политици, лицемерни хамелеони, корумпирани нагаждачи или неграмотни, но верни на Партията, комунистически активисти.

Нашето семейство не беше засегнато нито от “народния съд”, нито от национализацията. Моите родители бяха скромни занаятчии, свикнали на труд, семеен уют и скромно съществувание. Баща ми беше антифашист,  по време на войната беше изпратен  в трудов лагер, а след 9-ти му предложиха да стане член на Партията. Той прочете устава и реши, че той не може да бъде “войник” на партията. На първо място той слагаше семейството си. Тъкмо тогава се основа обущарска кооперация “Шахумян” и му предложиха да стане председател на тази кооперация, но за да заеме тази длъжност трябваше да е партиен член. Отказа и постъпи в кооперацията като редови крояч. 

По-големият му брат беше станал ОФ активист и член на партията и настояваше да затворят работилницата и да се включат в кооперацията. Било неудобно, партиец да бъде частник. Баща ми отказа и  искаше да си  запази частната работилничка. Но чичо ми скри документите и двамата сериозно си развалиха отношенията.

Посрещнахме Новата 1950 година с  нова постановка на Новогодишната пиеса. Завършихме трети прогимназиален клас и трябваше да се ориентирам къде да продължа образованието си. От 11-те момчета в класа, 8  искаха да учат в машинно-електротехническата гимназия. Аз се колебаех, но моите родители бяха категорични. “Вземи занаят да си осигуриш хляба, а после прави каквото искаш”. Типично мислене на бежанци, “имаш ли занаят където и да те отвее съдбата гладен няма да останеш”.

                През 1950 год.в София имаше само 3 технически училища - Механо-електротехническата гимназия, Строителна гимназия «Хр.Ботев» и малко известното  машино-електротехническото  училище «ОРТ»-частно училище   под егидата на еврейска организация. Там еврейчетата влизаха без  конкурс, а за простосмъртните българи, арменци и др. имаше  конкурс по български език и математика. Тук ние бяхме  с жълти значки. Аз имам изключително много приятели евреи, познават ме много добре и съм сигурен, че никой няма да се обиди, знаят,  че го казвам с любов и на шега, макар че всичко е вярно.

Кандидатствахме, издържахме конкурса и бяхме приети  вкупом. Всички бяхме в една и съща паралелка-4-ти “б”  клас, с класен ръководител др. Моис Бенбасат-учителят ни по химия.  Осем души от нашия клас в арменското училище, бяхме пак в един клас. 

        Учението беше трудно, имаше и практически занятия в работилниците. Те бяха оборудвани с модерни швейцарски металообработващи машини, каквито в онези времена нямаха даже ведущите машиностроителни заводи.

Ходехме облечени в униформи, а на фуражките ни емблемата на училището наподобяваше на емблема на някоя западноевропейска авиокомпания. Да не говорим за работните ни гащеризони, които приличаха на облеклото на американски военни пилоти, каквито бяхме виждали по филмите. Толкова се гордеехме с тях, че в дните когато имахме практика, ходехме на училище с тях. Прекосявахме града и отдалече приличахме на военна ескардила завръщаща се от полет.

      Освен официалните български празници,  училището беше затворено и по случай всички еврейски празници. Понякога, по повод на тези празници ни раздаваха  истински швейцарски шоколад, какъвто по магазините не се продаваха. На пазара имаше само “шоколад” от соя, наречен марципан.

     Домакин на училището беше другаря Бохоров, а склада му беше “пещерата на Али Баба”. Тук бяха мечтаните емблеми, шоколадите, комплектите пергели за чертане и хиляди други неща. Но за да получиш емблемка, беше необходимо да поработиш “ангария” за Бохоров. Подреждане на склада, товарно-разтоварни дейности и други подобни.

         През лятото на 1951 година, “ОРТ” беше национализиран и сградата беше предоставена на Електротехникум “С.М.Киров”.

       Какво знаехме за “ОРТ”? 

Знаехме, че е еврейска организация със седалище в Швейцария, и толкова. Трябваше да минат повече от 50 години, да се науча да боравя с компютър, за да науча историята на тази организация. 

“ОРТ”- Общество ремесленого труда” е основана през 1880 год. в Санкт Петербург, по времето и със съгласието на Александър Втори, за обучение на бедни еврейски деца.  Такива училища съществуват и до днес в Израел, Франция, Мароко  и др. Почти съм сигурен, че много от завършилите това училище не знаят тези подробности.

През лятото на 1951 г., когато закриха “ОРТ” и го трансформироваха в електротехникум, Машино-електротехническата гимназия на 

ул. Найчо Цанов и Опълченска, също претърпя реорганизация.  Електро отдела отиде в техникум Киров, а механотехникума  стана Образцов механо техникум “Сталин”. 

Настъпи момента  за взимане на важно решение. Машинен техник или електро? Това беше големият въпрос. Баща ми имаше близък приятел радиотехник, който изкарваше добри пари. Тайничко поработваше частно. С няколко 

инструмента в една ученическа чанта, поялник, оммер, кондензатори  и резервни радиолампи, ходеше по домовете на познати и поправяше тогавашните лампови радиоапарати с големите дървени сандъци. Транзисторите не бяха даже в научно-фантастическите романи, а за телевизори даже в тях не пишеше.  За сметка на това хората ходеха на кино, срещаха се с приятели и общуваха, вместо да се излежават пред телевизорите и да затлъстяват от  обездвиженост.

Баща ми настояваше  да изучавам електротехника-слаби токове. Тук влизаше и радиотехниката.  Голяма част от моите приятели  бяха решили да се преместят в техникум “Сталин” и да станат машинни техници.  

Баща ми беше разумен човек и мислеше за моето бъдеще. Преценяваше плюсовете и минусите на двете специалности при условията на социализма, когато заплатите не бяха достатъчни за нормален живот и хората търсеха да си докарат някакъв допълнителен доход. Честните работеха  нещо странично, а по-безскрупулните крадяха. Държавата знаеше прекрасно, че не може да се живее с ниските заплати и за да смекчи вината на крадците беше заменила думата кражба с думата “присвояване”, която звучеше много по-невинно. Ама си беше чиста кражба. Методите бяха толкова разнообразни, че едва ли ще се поберат в няколко тома изследвания, ако някой реши да ги увековечи в писмена форма.

Имаше и на вид  невинни форми на получаване на допълнителни доходи.  Бакшишите бяха един  от най-разпространените източници на допълнителни доходи. При бръснаро-фризьорските услуги, това се считаше за нормално и имаше добри фризьорки, които се обличаха по-елегантно и се кичеха с по-скъпи бижута от своите клиентки. Бакшишите им надхвърляха многократно заплатите им. За келнери и бармани да не говорим, по доходи те  се нареждаха сред  елита на обществото. Тук, освен бакшиша своето място имаше и редовното надписване на сметките. Както се шегувахме тогава, след кебапчетата, салатите и бирата в сметката влизаше и датата. 

       О времена, о нрави! Но имаше, макар и рядко сервитьори от старата генерация, които оставяха на клиента да реши какво ще му остави над точната сметка.  Те не бяха свикнали да крадат и разчитаха 

на подарък от удовлетворения клиент.

Машинно или електро? Стругар или радиотехник? Решението беше трудно и отговорно, но  тогава аз сам не знаех какво искам. Сега знам, но е твърде късно. Ако тогава бях открил моя талант в кухнята, нямаше да загубя и минута и бегом щях да отида в техникума по Обществено хранене. Тогава там учеха най-тъпите, изключените от други училища и т.н. Беше унизително да учиш тази професия, за която се иска талант и любов. Но тогавашното обществено мнение  беше несправедливо осъдило тази професия граничеща с изкуството.  Не напразно великият Антонен Карем - едно от най-големите имена в френската кулинария,  определя монументалното сладкарство, като част от архитектурата.

Моите родители, в лицето на баща ми, ме съветваха, изказваха своето мнение, но не  наложиха волята си. Оставиха на мен да направя своя избор, за съжаление аз не го направих. Машинен техник или електро, на мен ми беше все едно, но за да остана с  моите приятелите, се записах в техникум “Сталин”, в паралелка по “студена обработка” на металите.  Бяхме четири паралелки- две  със специалност “двигатели с вътрешно горене” и две  по моята специалност. Новодошлите от “ОРТ” бяхме във “втори Г” курс. Това стана през новата 1951/52 учебна година.