Глава шестнадесета

В подножието на Западна Стара планина се е сгушило китно селце, разположено сред обширни ливади напоявани от две реки. Блатото и Герена. Тази втората у  някои автори се споменава като Сливнишка.  От памтивека, за местното население тя е Герена. Тук пролетта е свежа, а лятото прохладно.  Плодородната земя  и тучните ливади на село Петърч, дават поминък на над 2000-те жители на селото.  Земеделието, градинарството  и скотовъдството  са трите вимета на селото. В центъра на селото се издига паметник(1922г) на петърчани загинали  за България във войните през  първите 20 години на  миналия век. 

Вървяхме по  улицата пресичаща цялото село, а  около  нас се издигаха огромни облаци прах, който през дъждовните дни на есента и напролет  се превръщаше в редка, лепкава кал. Пресекохме площада и продължихме към другия край на селото. Този път  пресичаше цялото село от изток на запад и след  това се превръщаше в междуселски, който свързваше  Петърч с Костинброд, Шияковци и Опицвет.  Накрая на селото, от ляво на пътя се ширеше огромна зеленчукова градина.  Напоявана от водите на Блатото, тук растяха домати, тиквички и патладжани. Неимоверно богат асортимент от  сладки чушки и люти чушлета. Необходимата вода за поливане  осигуряваше дръгливо конче впрегнато да върти колелото на герана, чиито многобройни кофички изливаха живителната влага в лехите на  огромната по своите размери зеленчукова градина. Малките “руски” краставички конкурираха по вкус дългите “ланги”, както петърчани наричаха краставиците. 

Напълнихме кошниците с  розови домати “биволско сърце”, крехък и  широк зелен фасул, ароматни “руски” краставички, няколко тиквички за пържене и два патлъджана( местните ги наричат “морави”) за кьополу. Широките  зелени чушки за пълнене, са  красиви като за изложба, сякаш са изваяни от ръката на гениален скулптор,  а не от майката Природа.

Това зеленчуково богатство, нивята с люлеещите се узряли жита, сочната трева на ливадите край реката, камбанарията на червата Свети Георги Победоносец,  издиганата още през 1876 година, са картини от една невероятна изложба, които се редуват в паметта ми, докато седя  върху един  от десетките сандъци,  в  двора на родната си къща. Седя в очакване на камиона, който ще откара тези  сандъци  натъпкани с покъщнина  към гарата, за да бъдат натоварени на “конски” вагони и откарани  до варненското пристанище.  Там ще ги поеме съвестки кораб,  с който  ще плаваме до Батуми,  грузинското пристанища на Черно море. А от там отново с железница до Ереван-столицата на Съветска Армения, където ще започнем нов живот. Никой от нас не знае, какъв ще бъде този  живот.  Аз съм само на 11 години и половина и  годината е  1948-а.

На  широкото  гранитно стъпало пред входната врата на жилището ни седи мама и плаче, а до нея баба, мълчалива както винаги,  и държейки с лявата си ръка трепящата от Паркинсоновата болест, дясна ръка. Дядо крачи напред  назад, подпирайки се на бастуна си, из двора задръстен от малки и големи дървени сандъци.  Вуйчо и вуйна пушат затворени в малката си стаичка. Пушека през малкия прозорец на стаята  им и миризмата на горящ тютюн ги издават. Баща ми е на тротуара пред голямата желязна врата  и нервно  тъпче на едно място  в очакване на камиона обещан за 10 часа. Време слънчево  и топло. Август 1948 година, 10 и 45  минути сутринта.  

Седя на сандъка от нерендосани дъски и краката ми чувстват неприятното  боцкане на

неравната им повърхност. Не чувствам болка. Мисълта за продадените и раздадени на приятели десетки книги ми причинява много по-голяма болка, и тя претъпява физическата. 

Съветската държава не разрешава внасянето на книги писани от западни автори.  А  десетките книги детско-юношеска литература в моята скромна библиотека са основно от такива автори. Карл Май, Майн Рид, Емилио Салгари, Чарлз Дикенс, Марк Твен, Е. Брин и др, са  писатели от  “омразния” капиталистически свят, и нямат място в страната на “строящия се комунизъм”, където “човекът е брат за човека”. Книги от горните автори могат да навредят на съзнанието на подрастващото поколение в великата съветска страна( разбирай да й отворят очите)  и затова са забранени.

Не малка част от библиотеката си продадох на един антиквар, който имаше сергия на пазара. Хитрият му старец веднага надуши келепира и изкупи книгите ми  на безценица. Но какво можех да направя в ситуацията е която бях изпаднал. Книги, от хубави по хубави, събирани с любов години наред, трябваше да  се лиша от тях заради идиотщините на една гнила, антихуманна система, претендираща за най-справедливата, за най- човечната. Лъжа и измама, демогогия и подлост, жестокост и коварство.

….През юни 1946 год., в посолствата на Франция, България, Югославия се получава съобщение.

“ Всички бивши поданици на Руската Империя, напуснали Русия след Революцията от 1917 година, ако желаят може да им се издаде  съветски паспорт.

Новите граждани на СССР могат да направят постъпки за репатриация в Родината.”

Из филма “Изток-Запад”,  продукция на Франция, Русия и България 1999 год.

Официално съобщение на съветските власти, след което много от повярвалите свършват живота си по “гулаците”, а други са разстреляни още при пристигането си  в мечтаната “Родина”.

Когато чичо ми и семейството му, заминали през 1946 г. за Съветска Армения, през 1963 г. се завърнаха  окончателно в България, разказваха такива работи, че и най-големите патриоти, като баща ми, разбраха  каква опасност са избегнали.

За пръв път в живота си видях море през лятото на 1946 година, когато заминахме за Варна, за да изпратим семейството на чичо Харутюн, които заминаваха за Съветска Армения. Бяха  от първата група от 1000  семейства избрани да репатрират за Отечеството. 

Качиха се на кораба, той вдигна котва и се насочи към Батуми, а ние  десетки изпращачи, натъпкани в една голяма моторна лодка ги следвахме докато корабът се отдалечи навътре в открито море.

Изморени от тридневното пътуване от София до Варна, ешалонът с изселниците натъпкани в  конски вагони, спирал на всяка керемида и понякога стоял с часове, за да му дадат “зелена светлина” за да продължи. Без вода, без тоалетни, тези хиляда семейства ентусиасти да живеят в съветското Отечество, стоически издържат  неудобствата от това пътуване в името на каузата.  

На кораба веднага им прибират бялия хляб, който  носят със себе си още от  България,  под предлог, че ще им раздадат пресен. Получават хляб черен като катран, и баят от седмици. Ама кой да помисли, че на кораба няма фурна и следователно пресен хляб не може да има.  Но това е малката беда. 

На втория ден униформени “банкови чиновници” ги предупреждават, че като пристанищен град, в Батуми има много крадци. Ако имат пари да ги предадат срещу разписка и когато стигнат в Ереван, могат да си ги получат от централната банка.  “Ооооо, sancta seplicitas” се провикнал Ян Хус, но на кораба нямало такъв. Всички сляпо вярвали на “арменските банкови чиновници” и дали всичките си пари срещу някакви хартийки. Естествено никаква централна банка не осребрила тези “разписки” и нашите родолюбци изпили първата чаша “студена вода” за наивността си. 

Научих се да чета на 6 години, и от този момент за мене други подаръци  не съществуваха. Исках  книги,  много книги и само книги. Библиофил и библиоман, обожавах книгите и до днес смятам, че книгата е най- добрият и най-верният приятел на Човека. Използвах всеки повод да да ми купят нова книга. Никога няма да забравя първата си книга, беше с твърди корици, разлистваше се като албум за снимки, т.е  форматът беше необикновен за книга.  Главният герой на тази първа моя книжка беше едно куче. Дали се казваше Шаро, Мурджо или Балкан, вече не помня, макар и самата книжка да е пред очите ми. Само колко сборника приказки имах- на Ангел Каралийчев, на Асен Босев, приказки от цял свят, Братя Грим и Шарл Перо, Снежанка и 7-те джуджета, приказката за същия брой козлета, Червената шапчица и  оня тарикат Котаракът в чизми. В един по-късен етап се влюбих в  героите на Карл Май.  Олд Файрхенд и Олд Четърхенд, Винету и Минехаха, благородните апахи и коварните команчи, станаха мои най-добри приятели. Когато през март 2000 година препусках  по прериите на Аризона на  един Форд  от 200 коня, и през отворения прозорец чувствах как вятъра  шиба по лицето ми,  си представих, че съм  Винету летящ на помощ на бледоликия си приятел Поразяващата ръка. Индианецът който ме обслужи на крайпътната бензиностанция   не ми предложи да изпушим “лулата на мира”, явно беше усетил, че вече съм отказал пушенето.

Искам да се върна една година назад, за да научите за едно голямо събитие, което промени живота ми. 

През учебната 1947/1948 година бях ученик в

 1-ви прогимназиален клас на френския мъжки колеж “Св. Св. Кирил и Методи.

Една слънчева септемврийска сутрин станах за да отида на училище.  Обикновено, майка ми ме приготовляваше, даваше ми закуската, която трябваше  да изям през голямото междучасие, и ме изпращаше на училище.  Но сутринта на  27 септември 1947 г. се различаваше от всички други учебни дни. Майка ми я нямаше в къщи. Вуйна ми приготви  закуската. Попитах за мама, но ми беше казано, че е излезла. Забелязах, че бежовото кожено куфарче с което ходехме на баня не беше на мястото си.  Странно, с това куфарче никой не пътуваше, беше много малко. Едвам побираше бурнуса и банските принадлежности. Но мама нямаше навика да ходи на баня преди да ме изпрати на училище. 

Същото лято бяхме отишли на курорт във Владая.  Нашите бяха наели стая у едни  каменоделци, точно срещу черквата, където бяха и гробищата на селото. Тогава Владая си беше село, а не квартал на Голяма София и голямият политик  Жорж Ганчев все още не живееше там.

В същата къща бяха наели стая и  леля Хрип и чичо Хорен. Мама и леля по цели дни плетеха търлъчки, жилетчици и други дрешки а малки размери, сякаш щяха да обличат кукла. И всичко беше от светло синя пухкава прежда, тук там украсени с бели  кантове. Тези усилени приготовления ми подсказваха нещо, но никой нищо не ми казваше, а  на мен ми е било неудобно  да питам. 

В този период от годината учехме след обяд.  Около 3 часа ни беше голямото междучасие и всички излизахме на двора под строй, без тичане и блъскане, под зоркото око на фрер Феликс- инспектора( зам. директор на училището). При най-малкото нарушение на установената дисциплина прозвучаваше  неговата свирка, която рядко слизаше от устата му. 

И този ден на 27 септември, излязохме на двора за да поиграем 20 минути. Изненадата ми беше голяма когато видях, че на двора ме чакаха моята братовчедка Марияна и най-близкият ми приятел Панчо. Когато ме видяха през глава се затичаха към мене за да ми съобщят голямата новина- имах братче. Честно казано,  не си спомням какви чувства съм изпитал тогава, но със сигурност знам, че  новината ме развълнува силно.  Те имаха вид на много радостни, докато аз .......? Не помня, сигурно и аз съм се зарадвал, защото едвам докачах края на учебните часове, за да се прибера в къщи. 

Вуйна, дядо и баба  ме посрещнаха радостни, че семейството ни се увеличава с още едно момче, макар че мама много искала да е момиче.  Но предчувствайки, че тя няма да роди момиче, беше приготвила всички дрешки на бебето в светло синьо. Леля Хрип й предложила да дадат някой лев на някоя акушерка в “ Майчин дом” за да подмени нашето бебе с момиченце, но майка ми категорично се възпротивила да даде своето бебе за чуждо. Тя мечтаеше да има момиченце и да го кръсти Анахид, името на баба ми.  Тази нейна мечта се осъществи когато се роди втората й внучка, дъщерята на брат ми, който току що се беше родил. Моята дъщеря носи нейното име-Ева. Но това са събития които ще се  случат след много години.

В двора ни се беше събрала половината махала. Освен съседите, тук бяха всичките ни роднини, приятели, близки и по-далечни.Тук бяха и всички съседски деца, мои приятелчета с които скоро щях да се разделя, може би завинаги.

Възрастните  седяха по сандъците или стояха прави, мълчаливи и тъжни като на погребение. 

Някои се опитваха да успокояват мама, описвайки  прелестите на страната за която заминавахме, макар че никой не беше я виждал, и  никой нямаше понятие какъв е животът там.

Вестите от заминалите през 1946 год., никак не бяха окуражаващи.  В писмата си, обект на жестока сталинска цензура,  нищо не можеха да пишат открито. Но  подсказваха за изключително тежкото положение с намеци от рода “като дойдете непременно доведете леля Сатеник, тук много ще й хареса”, а въпросната леля беше починала преди  години. Снимките изпращани на близки и приятели също бяха шифровани. Уговорката беше, ако на снимката са изправени, значи са добре, ако са седнали са зле. Имаше снимки на които хората бяха легнали.

Нй-после камиончето пристигна. Зис 5, довоенно производство. Хамалите натовариха  част от многобройните сандъци и камионът пое към гарата. След час се върна  за да направи още един курс, но останаха  няколко сандъка и за третия.

Когато камиончето натовари и последните санндъци и потегли към гарата, двора се изпразни и придоби нормалния си вид.

Братчето ми нямаше годинка и естествено не можехме да пътуваме дни наред с ешалона, затова, татко беше решил ние с мама и бебето да пътуваме с бързия влак за Варна, а татко да придружава багажа натоварен в конските вагони.

Къщата беше абсолютно празна, ни маса, нито столове, нито чинии и  нито тенджери, нищо! Нахраниха ни роднини и съседи, всеки беше донесъл нещо за из път.  С изпращането на багажа, някакси и настроението се промени. Всички се успокоиха. Връщане назад нямаше. Мама престана да плаче и се зае с бебето. Вуйчо и вуйна излязоха на двора с цигари в ръка и се включиха в общия мухабет. 

С последния курс на камиончето беше тръгнал и баща ми, за да види с очите си как е натоварен багажа и да знае  с кой вагон ще пътува до Варна. 

Два –три часа след тръгването на последните сандъци, камиончето отново пристигна пред нашата къща, но този път то беше претоварено със сандъци. Връщаше не само последните, но и част от  другите. От кабината на шофьора изскочи баща ми блед като платно, събрал рунтавите си вежди в средата на челото.  Всички стояхме замръзнали на местата си  с питащи погледи насочени към него. Всички мълчаха.  Докато хамалите сваляха първите сандъци от “зисчето”, татко се приближи до мама, застана пред нея и  твърдо заяви:

-Репатриацията се отлага до “второ нареждане”. Дошла е телеграма от Москва. Никъде няма да заминаваме, разопаковаме всичко и оставаме в България.-  и отиде да се разпорежда за разтоварването.

Мисля, че това е бил един от най-щастливите моменти в живота на мама. Пак заплака, но този път от радост, красивото й лице сияеше, а големите й сини очи бяха озарени с особена светлина. Мама беше безумно щастлива.

Наши приятелски семейства цяла година чакаха “второто нареждане” и спаха на сандъците, докато се разбра, че такова няма да дойде никога.

Нашите веднага започнаха да  отварят сандъците, да разопаковат покъщнината и за ден  два  жилището ни  придоби предишния си вид.  Репатриацията беше забравена бързо, но загубите които претърпя семейството ни от тази авантюра, тепърва щяха да излязат  наяве.