Nov 3, 2014, 11:20 PM

Сенки от миналото 

  Prose » Narratives
897 0 1
27 мин reading

СЕНКИ  ОТ  МИНАЛОТО

 

                                        Разказ  от  Анна  Вакарелова

 

 

 

         Светът  се  подготвяше  за  настъпването  на  новата 1956г.   Рут  Харис и  двадесетгодишната  й дъщеря  Ракел въодушевено брояха  секундите,  до  момента,  в  който  щяха  да  се  поздравят  и  да  се чукнат със  шампанско.  Кейлъб  Харис,  втория съпруг на  Ракел  донесе  чашите  за  шампанско.  Кейлъб  беще  капитан  на  кораб  и  се  гордееше  с това,  че  навремето  беше  спасил  много  евреи,  бягащи  от хитлеристка  Германия.  Една  от  тях  беше  сегашната  му  жена, Рут Майер.  Той  никога  нямаше  да  забрави  моментът, в  който  тя  се  беше  качила  на  неговия  кораб  „Британия”,  заедно  с още десет  евреи,  търсещи  спасение  от  геноцида  на   нацистите.  Рут  Майер  не  беше  добре.  Имаше  инфекция, причинена  от  скорошно  помятане  и  белези  от  нанесен побой по тялото.  Първоначално  Кейлъб  изпита  съчувствие  към  младата   жена  и  веднага  я  заведе   при  корабния  лекар.  Благодарение на  грижите  и  на  двамата,  физическото  състояние  на  Рут  се  подобри  значително,  но  тя  беше  унила  и  подтисната.  Един ден  той  я  видя  да  плаче,   надвесена  над  корабната  палуба.

-         Г-жо  Майер, какво се е  случило? –  внимателно  попита  той .

-         Дъщеря ми – тихо продума  тя – трябва  да  намеря  детето  си.

-         Вие  имате  дъщеря – учуди  се  Кейлъб – и къде е тя  сега?

-         Някъде в Америка – обясни  Рут тъжно – наложи  се да  я  изпратя  с бавачката  й  Ане  с  някои  от  предишните  кораби, когато  пратиха  мен и  мъжа  ми   в  концлагера  в  Бухенвалд.

„Каква  съдба, Господи!  Накъде  отива  този  свят!  Проклета  война!” помисли си  Кейлъб  и  внезапно  почувства  нежност  и  желание  да  закриля  тази изстрадала  жена.  Дори  му  се  стори,  че  започва  да  се  влюбва  в  нея.

       Щом  корабът  акостира  на  пристанището  в Сиатъл,  Кейлъб  настоя   да придружи  Рут до  пристанищната  администрация,  където  се  записваха  всички  пристигащи и заминаващи  пътници. Рут  даде  подробно  описание  на   бавачката  и дъщеря  си   и  дори показа  техни  снимки.

-         Имате  късмет – каза  служителката – момиченцето  и  тази жена  са  настанени  в  близкия  лагер  за  избягали евреи.  Ето адреса.

И  тя  им  подаде  сгънато на  две  листче.  Двамата благодариха  и  веднага  се  упътиха  натам.

         -  Фрау Рут! – извика радостно бавачката,  щом  зърна  работодателката  си – не вярвах, че  ще  ви  видя  отново!  Ракел, Ракел,  виж,  мама  си  дойде!  Петгодишното момиченце  не  беше  виждало  майка  си  от  близо две години  и  предпазливо  се  доближи  до  нея.  Рут  бурно я  прегърна.  Все  още  с  детето  в  обятията  си,  тя  запозна  Ане  и  Кейлъб.   Виждайки   Рут  с  друг  мъж,  бавачката  попита:

          -   А   хер   Адам?  Какво  стана  с него? 

 Адам  Майер  беше  съпругът  на  Рут.

          -  Не  оцеля.  Загина  в  Бухенвалд. – отвърна  Рут  сломено   и  се  разплака.

         Гледайки  я  как   тъгува за  починалия   си  мъж,  Кейлъб  изпита  към  изтерзаната еврейка  още  по-силна  любов  и  нежност  и  я  обгърна  през  раменете.

         Кейлъб   помогна  на  Рут  и  Ане   да   наемат  малък  апартамент,  достатъчен   за  трима  души.  Рут,  беше  учила  английски  и   успя  да  си  намери  работа  в  офиса  на  една  нотариална кантора  като  преводач  от  немски  на  английски  и  обратно. Постепенно  се  издигна  до  офис – мениджър и  ръкководеше  цялостната  дейност на офиса.

         С  времето  Кейлъб  деликатно  й  разкри  чувствата  си.   Рут  също  бе  започнала  да   изпитва  нещо  повече  от  благодарност  към  младия  капитан.   Неусетно  тя  се  беше  влюбила  в  него  искрено  и  дълбоко. Той  й  беше  помогнал  да  преодолее травмите  от  миналото  и я  беше  научил  отново  да  обича.  След  като  се  ожениха,  Рут  и  Кейлъб   се  преместиха  в   просторния  му  апартамент  в Сан  Франциско,  а   тя  продължи  работа   в  тамошния  офис  на  нотариалната  кантора.  Само  едно  нещо  помрачаваше  семейния  живот  на  семейство  Харис – вследствие  на  инфекцията  причинена  от  аборта,  Рут  не  можеше  да  има  повече  деца.  Всеки ден те благодаряха на  Бога  за  съществуването на  малката  Ракел.

         Сега,   две  десетилетия по-късно   те  се  чукаха  със  шампанско  и  се  поздравяваха  с  настъпването  на  новата  година.  Тъкмо  оставиха  чашите,  и  на  вратата  се  позвъни.

-         За  мен  е! – въодушевено  извика  Ракел – Михаел ме  покани  на  дискотека.

 Михаел   Енгелберт беше състудент  и  приятел на  Ракел.  Двамата  заедно  следваха  архитектура  в  университета  в  Сан  Франциско.  Тъй  като беше  родом  от  Берлин,  той  живееше  в  общежитието  към  университета.

         -   Покани  го,   тъкмо  ще   се   запознаем. – обади   се  Рут  от  хола.

Ракел   беше  говорила на  родителите  си  за  него,  но  все  още   не  им  го  беше  представила.  Те  не  го  бяха  виждали,  но  дъщеря  им  беше  обяснила,  че  е  немец,  от   Берлин.  „ Значи,  от  родината,  от  родната  й  земя”  радостно  си  беше  помислила  Рут.  Нямаше  да  бъде  така обаче,   ако  младото  момиче  беше  споменало  и  фамилията  на  приятеля  си.  Двамата  млади влязоха  в хола,  хванати  за  ръце. 

-         Мамо,  Кейлъб, това  е  Михаел фон Енгелберт, мъжът, когото  обичам.

-         Добър  вечер – поздрави  усмихнато  Кейлъб.

      За   разлика   от  него,  Рут не можа  да  издаде  и  думичка.  „Енгелберт”  трепна  тя  разтревожено  и  се  втренчи  в  младия мъж.  На пръв поглед той  беше най-обикновен  младеж  със светлокестенява коса  и  сини очи.  Но  тъкмо  тези  очи  и  нещо  зловещо   познато  в  израза и лицето  му  върнаха  Рут назад  в  най-страшния и жесток  период от живота  й.

             Семейство Майер произхождаше от уважавана еврейска фамилия.  Преди  избухването на войната те се  занимаваха  с търговия,  имаха  магазин  за  дрехи.  Идването  на  Хитлер  на власт  и  създаването  на  третия  Райх  промени  всичко.  Най-напред  започнаха  да  чупят витрините на магазина им  и  да  съсипват  стоката им,  обиждаха  ги.   Последва  окачването  на  задължителната  жълта  звезда,  която  слагаше  печат: „евреин".  Докато  една  нощ  се  сбъднаха  и  най-лошите  им  кошмари.  На  вратата  на къщата им се  почука.  Сънен, по  пижама,  Адам   отиде  да  отвори. Жена му го последва, обзета от лошо предчувствие.  Вътре нахлуха  трима  нацистки  офицери.

          -  Майор Юрген фон Енгелберт от германската  полиция. – представи се  единият – Адам  и  Рут  Майер,  идвате  с  мен.  Хайде,   по-бързо!  

И  той  насочи  пистолет срещу тях.

          -  Но,  защо,  какво  сме  направили? – попита  Рут,  с  примряло от  страх  сърце.

          -   Моля  ви,  жена  ми  е  бременна  в  третия  месец – намеси  се  Адам,  с  надеждата   да  предизвика   милост  у  нацистите. 

          -  Хайде,  мърдайте! – изръмжа  майор  Енгелберт – в  ареста всичко  ще  разберете.

Обзети  от  голяма паника  и  ужас,  двамата  съпрузи  се погледнаха  и  с  този  поглед  си  дадоха  един  на  друг  сила  и  кураж. Всъщност бяха съставили  план за спасението  на  малката им дъщеричка.  После  Рут  каза,  като  се  стараеше  гласа  й  да  не  трепери:

-         Ще  отида  да  взема  на  мен  и  мъжа  ми само  малко  дрехи.

Тя  отиде  право  в  детската  стая,  взе  внимателно спящото  тригодишно момиченце на  ръце  и  го  отнесе  при  събудилата  се  бавачка.

          - Ане,  вземи  детето  и  бягайте  в          Америка! Арестуват Адам и мен!  Не е ясно  какво  ще  стане  нас  и  дали  изобщо  ще  оцелеем!  Със сигурност  знам,  че   един   кораб    тръгва  тази   сутрин  за  Америка.

След  това,  тя  даде  указания  на  бавачкатата,  от  кое  пристанище  заминава   кораба  и  целуна  малката  Ракел  за  сбогом.  

           В   ареста  ги  завързаха  за  столовете и  започнаха  да  ги  разпитват за  един  от братовчедите  на  Адам – Соломон  Финли.  Соломон  беше  успял  да  избяга  още  преди  три  месеца,  но  преди това  беше  на  гости  у  семейство  Майер.  Той  беше  изчезнал  от   дома  им,  без  изобщо  да  ги  уведоми  за  намеренията  си.  Ето  защо   полицията  и  ГЕСТАПО  бяха   стигнали   до  извода,  че  роднините  на  Соломон  са  му  помогнали  да  избяга.  Разпитваха  ги с  часове,  биха  ги,  но  Адам  и  Рут  повтаряха  едно  и  също:  Соломон  наистина  им  бил  на  гости,  но  след  два  дена  изчезнал,  без  изобщо  да  им  се  обади  и  от  този  момент  те  не  знаят  нищо  за  него.   След  като  видяха,  че   няма  да  изкопчат  от тях  друга  информация,  полицаите  натовариха  изтощеното  и  измъчено  семейство  на  влака  и  ги  откараха  в  концлагера  в  Бухенвалд.  Придружаваше  ги  лично  майор  Юрген  фон  Енгелберт.

            В  Бухенвалд  Адам  и  Рут  бяха  подложени  на  къртовски  труд,   нечовешки  условия   и  всекидневни  изтезания. Те  не издържаха  на  всичко  това  и  решиха  да  избягат.  Копнееха да  намерят  малката  си  дъщеричка  и  да   заживеят  както   преди,  като  щастливо   семейство.   Издебнаха  една  нощ,  когато   всички  спяха  и  тихо  се  промъкнаха  до  телената   ограда.   Тъкмо  искаха  да  се  покатерят  по  нея,  чуха  изстрел.

Стресната и  упрлашена,  Рут  се  обърна  и  видя  ужасяваща  гледка:  мъжа  й,  Адам  лежеше  проснат  на  земята  в  локва  кръв,  а  над  него  надвесен  с  пистолет  в  ръка – майор  фон  Енгелберт.

-         Не-е-е-е-е! Какво  направи, нещастнико – изпищя тя пронизително,  от  мъка  и  безсилие – ти  го уби!

Адам  Майер  наистина  беше  починал  на  място  от  огнестрелната  рана. 

Рут  се  спусна  към  майора,  обзета  от  гняв  с  намерение  да  се  нахвърли върху  него,  но  внезапно  почувства   остра  болка  в  корема  и  усети  нещо  топло  да  се  стича между  краката  й. „ И мен  простреля,  гадино!  Може  би,  така  е  най-добре „ помисли си тя  и  изгуби съзнание.

       Рут  се  съвзе няколко  часа  след  това.  Лежеше  на  сламеното  си  легло  в  Бухенвалд.  Над  нея  се  беше  надвесила  една  от  заточеничките в  концлагера,  която  беше  лекар  по  професия  и  бършеше  с  влажна  кърпа  челото  й.

        -  Мъжът  ми,  убиха   мъжа  ми – прошепна  тя  със  слаб  глас – а детето?  Какво стана  с  бебето ми?

        -  За  съжаление  го  изгуби – отвърна  докторката – успях  да  спра  кръвоизлива  и  да  те почистя,  но  имаш  инфекция,  която  може  да  доведе  до  усложнения.

         Отчаяна,  Рут  се  отпусна  на  твърдата  възглавница.   Вече  нямаше  сили  дори  да  плаче.  Всичко  й  беше  все  едно,  искаше само  да  потъне  в  забрава,  дори  да  умре.   На  другия  ден  тя  все  още   лежеше  вцепенена,  с  празен  поглед,  забит в тавана,  когато  до  леглото  й  се  появи  майор  фон  Енгелберт.  Тя  събра  сили,  надигна  се  и  го  заплю  в  лицето.

           -  Кротко,  красавице – каза  той  и  се  избърса  с   кърпичка – с  това  поведение  нищо  няма  да  постигнеш.  А  ако  си  послушна,  може   дори   да  излезеш  от  тук  и  да  живееш  като  царица.  Защо,  мислиш  те   оставих   жива,  а?  Можех  и  теб  да   убия  онази  нощ.

И  той  похотливо  протегна  ръка, да я погали.  Рут се отдръпна      погнусена.    Тя  разбра  какво  иска  да  прави  с  нея  озверелия  нацист.  Но  думите  му  „да  излезеш  от тук” събудиха  у  нея  спомена  за  малката  й  дъщеричка  Ракел,  изгубена   някъде  в  Америка.  Ако  само  успееше  да  се   измъкне  от  този   ад,  тя  щеше  да  замине  за  страната на  неограничените   възможности,   да   намери  детенцето  си  и   двете  щяха  да   започнат  доколкото можеха нов  живот,  далеч от целия  този  кошмар.   В този  момент  Рут  състави   прецизен  план,  план,  който  успя  да  реализира  една  седмица  по-късно.   Тя   отиде,  както  се  бяха  уговорили  с  майора  в  неговата  спалня.   Цялата  трепереше  от  нерви  и  погнуса,  но  за  да   види  отново  дъщеря  си,  беше  готова  на  всичко.  Фон  Енгелберт  я  очакваше,  беше  налял  две  чаши  шампанско и беше  разхвърлял  розови  листа  върху  леглото.  Едвам  сдържайки  се  да  не   го  удари,  Рут  седна  на  стола  до  масата  и  се  хвана  с двете си ръце  за  главата.   Юрген  забеляза,   че  нещо  не  е  наред.

            -  Какво  ти  е? – студено   попита  той.

            -  Вие  ми  се свят.  Освен  това  усещам  тежест  в  корема  и  ми   се  гади. Явно  не  съм  се  възстановила  напълно.  – вяло  обясни  тя – Ще  ми   донесеш  ли  лекарството,  което  ми  даде  лекарката?  До  мойто  легло е.  Иначе  няма  да  можем  да  се  насладим един  на  друг.

           И  Рут  се  усмихна  подкупващо  и  пресилено.   Щом  майорът  излезе,  тя  се  втурна  със  всички  сили  навън,  към  телената  ограда.  Този  път  имаше  късмет.   Един  немарлив войник  беше  заспал  на   поста  си.  Тя  успя   безпрепятствено  да  се  покатери  оградата  и  да  се  измъкне  извън  границите  на  концлагера.  Все  още  се  чувстваше  слаба  и  отпаднала,  но  не  беше  чак  толкова зле.  Част от прилошаването  й  беше  преувеличено,  за   да  остане  сама  и  да  избяга  от  целия  този  ужас.  По  пътя  Рут  срещна  случайно  минаваща  група  евреи  бежанци  и  заедно  с  тях  се  качи  на  борда  на  „Британия”  и    отплава  за  Америка.

             -   Мамо,  ние  излизаме – звънкия  глас   глас  на  дъщеря   й  я  изтръгна  от  болезнените  спомени – Михаел, само  да  си   взема  чантата.

Рут  изчака,   докато  беше  сигурна,  че  дъщеря  й  вече не  може  да  я  чуе  и  се  приближи  до  младежа.

            -   Имаш  ли   нещо  общо  с  майор   Юрген  фон  Енгелберт? – тихо  попита  тя,   искрено  надявайки  се  да  е   само  съвпадение  на  фамилните  имена.

Михаел  я  погледна  учудено  и   отговори:

 -   Да,  той  ми  е  баща.  Но  Вие  от  къде  го  познавате,  г-жо  Харис?

 -  С  него  бяхме  съученици – излъга  Рут  безизразно.  Лицето  й беше каменно.

В  този  момент се  появи  Ракел,  готова  за  излизане,  млада,  жизнена   и   изпълнена  с  любов  и  енергия.   Рут  я  гледаше  със  смесица      от  съчувствие,  тъга  и  страх.   Какво  щеше  да  стане,  когато   дъщеря  й  разбере,  че  любовта  й  с  младия  немец  е  обречена  и  че  все  нягога  жестокото  минало  ще  ги  раздели  завинаги.

          -    Кейлъб,  какво  ще  правим  сега? – унило  попита  Рут, когато те изпратиха  двамата  младежи – настръхвам  само  при  мисълта,  че  дъщеря  ми  може да  се  сроди  с тези .... тези    хора.

          -    Според  мен  най-правилно е да й кажеш  истината – предложи  мъжа  й – помисли,  Ракел  изглежда  много  обича  този  човек  и  всякакви  други  доводи  само  ще  я  сближат  още повече  с  него.  Единствено  това,  което  се  е случило  в  миналото  ще  ги  отдалечи  един  от  друг.

Тя  осъзна, че  Кейлъб  има  известно  право и реши  да  последва  разумния  му  съвет.

        На  другия  ден  следобяд  Рут  целенасочено  извади  семейния  албум  със  снимки,  който  Ане  се беше сетила  да  вземе  при  бягството  им  от  Берлин.  Тя   искаше  малката  Ракел  да   има  някакъв  спомен  от  родителите  й,   ако  те  никога  не  се   върнат.  Рут  й  беше  много  благодарна   за  този  жест  и  когато  войната  свърши  и  дъщеря  й  порасна  достаъчно,   тя   помогна  на  Ане  да  осъществи  най-голямата  си  мечта – да  се  върне в  родната си  Германия.

        Днес  Ракел,  станала  вече  млада жена  прояви  интерес  към  снимките.  Тя  се  надвеси   над  майка  си  и  попита,  сочейки  сватбения  портрет  на  родителите  си:

          -  Това  татко ли  е?  Ти  си   ми  говорила  много  малко  за  него.

Това  беше  вярно.   Единственото,  което  Рут  беше  казала  на  дъшеря  си  за  Адам,   беше  че  той  е  загинал  на  фронта   и  че  след  това  те  са  заминали  за  Америка,  защото по  време на   войната  там  беше далеч по-спокойно,  отколкото  в  Европа.   Тя  беше  излъгала,  тъй  като  не  искаше  да  нанесе  на  Ракел  още  по-голяма  травма  и  тя  да  намрази  родината  си  завинаги.  Но  ето,  че  сега  беше  наложително  да  й  обясни  всичко.

          -  Ракел,  трябва да ти  кажа нещо за  баща  ти – подхвана внимателно  Рут – не  е  вярно, че той е бил  убит  в  сражение  на  фронта.

          -   А   тогава  как е  умрял? – попита  изумено  тя.

          -   Загина    в  Бухенвалд – Рут  си  пое  дълбоко  дъх  и  продължи – беше  застрелян  лично  от  майор  Юрген фон  Енгелберт, бащата  на  Михаел. Заради  неговите  издевателства  изгубих  и  детето,  което  носех  в утробата  си – твоето  братче  или  сестричка.

Младото  момиче  изпадна  в шок  от чутото  и  известно време  гледаше  майка си безмълвно.

     Рут  се  възползва  от  това  и  разказа   на  дъщеря  си  всичко – от момента,  в   който  ги  арестуваха,   до  мига,  в  който  тя  се  качи на  кораба.

Не  скри  дори  факта,  че  нацистът  се  опита  да  се  възползва  от  нея   и  само  благодарение  на  нейната  съобразителност  успя  да  се  измъкне.

-         Ужасен  човек – можа  само  да  промълви  Ракел,  когато  майка  й  приключи – как  може  Михаел  да  има  такъв баща!

От  очите   й  се  стичаха  сълзи.   Рут  нежно  прегърна  дъщеря  си.  Когаго  двете  се  поуспокоиха  тя   попита:

-         Ракел,  сега  какво  ще  правиш?  Имам  предвид  Михаел.

-         Как  какво?  Ще се  разделим. – отвърна момичето с твърдост и  горчивина в гласа – не  мога  да  се  омъжа  за сина на убиеца  на  баща  си,  нали? 

Ракел   се  качи   в  стаята  си,  за  да  осмисли  на  спокойствие току-що  чутото.  Беше  много  влюбена  в  Михаел  и  сърцето я  болеше,  че   трябва  да  сложи  край  на  връзката  им.  Но  не  би  могла  да  понесе   присъствието  на  баща  му,  знаейки  какво е  причинил  той   на  нейното  семейство.   Имаше  и  друг  проблем:  как  ще  обясни на Михаел,  че  иска  да  скъсат?  Каква  причина  да  изтъкне?  Не  беше  нейна  работа  да  нахлува  в  личния  му  свят  и   да   се  бърка  в  семейните  им  отношения.  Най-вероятно   Юрген  фон  Енгелберт  не  беше   разказал  на  сина  си  тези  страшни  подробности  от   миналото   си.  За  Михаел  баща  му  сигурно   беше  пример  за  подражание.   Как  да  съсипе  доверието  му  в  него?  

        Ракел  реши да отбягва младия мъж. На лекциите  в  университетските  аули сядаше  далеч от  него,  отказваше  поканите  му  за  кино и  разходки,   отговаряше  му  едносрично  и  беше  някак  далечна  и  разсеяна.   Михаел  не  разбираше  какво става,  разпитваше  я,  но  тя  бягаше   от  него.  Огорчен   от   нейното   поведение   един  ден  след  като  приключиха  занятия,  той  я  хвана здраво  за  ръката  и  каза:

             -  Няма  да  те  пусна,   докато  не  ми  обясниш  какво  става.

Тя  знаеше,  че  рано  или  късно   трябва  да  поговори  с  него  и  се  съгласи  да  отидат  в  близкия  парк.  Седнаха  на една  пейка.

             -  Е,   говори  най-после.  Какво  се  промени  между   нас?  Защо  издигна   такава  стена? – нетърпеливо  попита  той.

Ракел   изрече  най-голямата  лъжа  в  живота  си:

            -   Съжалявам,  Михаел,  но  аз  не  те   обичам.

Михаел  изтръпна.   Не  очакваше  тези   думи  от  любимата  си.

            -  Друг  ли  има? – извика той  недоумяващо.

Преди  обаче  тя  да  отговори  каквото  и  да  било,  към  тях  се  приближи  млад  чернокос  мъж  и  прекъсна  разговора  им.  Това  беше  Джейсън  Андрюс,  син  на  колежка  на  Рут.  Двамата  с  Ракел  се познаваха  от   деца   и  бяха  добри  приятели.  С  времето  чувствата  на  Джейсън  към  Ракел  прераснаха  в  любов,  но  тя   обикна  Михаел  и  той  тактично се   отдръпна.  Сега,  зарадван  от  неочакваната   среща,  той  свойски  ги  поздрави:

-         Ракел,  Михаел,  здравейте,  как  сте?  Радвам  се  да  ви  видя!

Михаел   изтълкува  присъствието на  Джейсън  по своему.  Той  реши,  че  именно това  е  искала да  му обясни   Ракел –  осъзнала  е,   че  е  влюбена  в  Джейсън  Андрюс,  а  не  в него.

-         Довиждане – измърмори  неприветливо  Михаел  и без да  каже     нищо  повече си  тръгна.

-         Какво  му  е? – учудено  попита  Джейсън – Защо  се  държи  така?

-         С  Михаел  току-що  скъсахме – обясни  унило  Ракел.

-         Но  защо?   Та  вие  бяхте толкова  влюбени! – изуми  се той

-         Лични причини. Не ми  се говори  за  това  – лаконично  обясни  тя  и  в  очите  й  се  появиха  сълзи.

Джейсън   реши на  всяка  цена  да  развесели  огорченото  момиче.  Той  предложи  на   Ракел  да  отиде с него  и  негови  приятели, с  които  имаше  среща  в  парка  на  кино.  „ Може  би  така  е  по-добре.  Имам  нужда  да  се  разсея  малко”  вяло  помисли  Ракел   и  с  неохота  се  съгласи.  Вечерта  тя  разказа  на  майка  си  и  Кейлъб  за  неочакваната  си  среща  с Джейсън.

         -   Чудесно! – зарадва  се  Рут – Джейсън  Андрюс  е   добро  момче.  Може би  някой  ден........

         -   Мамо,  какво  говориш! – прекъсна  я  ужасено  дъщеря  й – аз  днес се  разделих  с Михаел.  Мислиш ли,  че в  момента  ми  е  до  нова  връзка!  Освен  това,  ще  излезе, че  се  възползвам  от  него,  за  да  забравя предишното  си  гадже.

Рут  разбра,  че  е  била  нетактична  и  си  замълча.

        Междувременно  когато  първоначалния  му  пристъп  на   ревност  отмина  и  започна  да  разсъждава  трезво,  Михаел  усети,  че  в  скъсването му   с  Ракел  има нещо нередно.  Струваше  му  се  невъзможно  и  нелогично  след  като  до вчера  тя  му  се  кълнеше във вечна  любов,   сега  сама  да  сложи  край  на  връзката  им.  Изведнъж  той  си  спомни  реакцията  на  майка  й,  щом  чу   името  на  Юрген  фон  Енгелберт.  Все  пак,  Ракел  беше еврейка,  а  баща му – бивш  агент на ГЕСТАПО.  Михаел  беше  обхванат  от  съмнения:  ами  ако по време  на войната собственият  му  баща  беше   сторил  нещо  на   семейството  на  неговата  любима?  Измъчван  от  предположения  и  въпроси,  той  реши  щом  излезе в  лятна  ваканция  и  се  прибере  в   Германия  непременно  да  научи   каква  е  работата.  Още  повече,  че  не  издържаше  двамата  да  се  виждат всеки ден  в университета,   да  посещават  едни  и  същи  лекции,  а  дори  да  не  се  поглеждат в  очите и  да  не си  продумват.

           Юрген  фон  Енгелберт  беше  типичен  представител на  арийската раса – висок,  рус  с тъмносини  очи.  Може  би  това  беше причината  да  се увлече  по пламенните  речи  на  Хитлер против евреите.  Смяташе всички  останали  раси за  по-низши и вярваше в господството на арийците.  Като  полицай  той  започна  работа  за  немските тайни служби – ГЕСТАПО.   Ожени  се  за  Бригите  Зингер,   също  русокоса  арийка,  родом  от  Хамбург.  Само  че  стана  така,  че  тя  научи  за  зверствата  и  изневерите,  които  беше  извършил  съпругът й.   Един ден  отбивайки се  да  посети  мъжа си в  полицейския  участък  в който работеше, тя  случайно дочу разговор между  Юрген и негов колега.  Юрген  обясняваше за  провала  си  в  опитите да прелъсти една красива еврейка.  Последва тежък и мъчителен развод и Бригите,  заедно с малкият им син се върнаха  в  Хамбург  при  нейните  родители.  Юрген  остана  съвсем  сам  в огромната  къща.  С  домакинството  се  справяше, защото нае  една  жена,  която  готвеше  и  почистваше  дома  му.   Самотата  обаче  не се отразяваше  добре  на  Юрген  и  малко  по  малко  психиката  му  почна да  се  срива.   Стана  още  по-затворен,  беше  мрачен и необщителен,  рядко  контактуваше  дори  и  с  колегите  си.  Нощем  сенките  от  жестокото  му  минало  се връщаха  под  формата   на  кошмари.  Сънуваше  Рут Майер,  която  затягаше  въже  около  врата му и  викаше:

- Ти  уби  съпруга ми  и  детето  ми  и  се  опита  да  отнемеш  честта  ми!  Заслужаваш  да  умреш!  Дано  гориш  в  Ада!

Друг  път  му се присънваше  самият  Адам  Майер,  който  насочваше пистолет срещу  него.  След  тези  сънища  Юрген  се  събуждаше треперещ, облян в пот, с чувството, че се задушава. Изпиваше  успокоителното,  което  му  беше  предписал  психолога,  с  който  се  консултира   и  потъваше  в  нездрав,  мъртвешки  сън до сутринта.  Когато  дойде  време  да  учи  в  университет,  на  сина  му  Михаел  му  беше  омръзнало  да  се  разкъсва  между  майка  си  и баща  си,  да  пътува  между  Берлин  и  Хамбург  и  предпочете   да  се  отдалечи   от  всичко  това,  като  следва  в Америка.   Избра  си   архитектурния  факултет  към  университета  в  Сан  Франциско,  където  се  запозна  с  любовта   на  живота   си – еврейката  Ракел  Майер.   Ето  сега,  Михаел  се  връщаше в  Берлин,   но  не  за  да  прекара  лятната  ваканция  с  баща   си,  а  след  скъсването  с   приятелката  си, измъчван  от лошо  предчуствие,   да  поговори   сериозно  с  него.

            Юрген  фон  Енгелберт  посрещна  радостно сина си.  Ако  не беше    рухнал съвсем психически   и  беше запазил  здравия  си  разум,   беше  именно  заради   Михаел.  Той  беше  единствената  му   радост.  

            -   Влез,  сине,  влез,  много  се  радвам  да  те  видя! – развълнувано  говореше   Юрген.

Двамата  се  настаниха  на  дивана  в  хола.

-         Как  си, Михаел,  как  върви  следването? – заразпитва  го  баща  му

-         Отлично.  Следващата учебна година  почвам стаж в  голяма  архитектурна  фирма – похвали  се  гордо  Михаел – но  сега  искам  да  поговорим  за  друго.       Влюбих се в една еврейка, моя  състудентка   и.  .   .

-         Абсурд!  Не  ти  плащам  обучението  ти  чак  в  Америка,  за  да  се   заплесваш  по  разни  еврейки – гневно  извика  Юрген.

-         И  да  искаш,   вече  няма   да  стане.  Тя  ме  напусна,  като  ми  даде  някакво  мъгляво  и  фалшиво  обяснение.   Подозирам,  че  ти  имаш  нещо общо  с  това – каза  тихо  Михаел.

-         Аз?  Как така?  Но защо? – трепна  баща  му.

-         Въпросното  момиче  се  нарича  Ракел  Майер и е дъщеря  на  Рут  Майер,  немкиня  от еврейски произход,  избягала  в  Америка  по  време на войната.  Щом  чу  твоето име  майка  й  промени коренно  своето  изражение,  а  след  това  и  Ракел  взе  да   ме  отбягва  и  скъса с мен.  Татко, моля  те искам  да  знам  познаваш ли  тези  хора?  Случило  ли  се  е  нещо между  вас? – настоятелно разпитваше  Михаел.

Юрген  фон  Енгелберт  пребледня  като  платно.  Сега  вече  той  разбра: синът  му  се  беше влюбил  не  в  коя  да  е,  а  в  дъщерята  на  Рут  Майер,  жената,  на  която  беше  причинил  толкова  много  злини.

-         Не,  не  ги  познавам,  не  съм  ги  виждал,  не  знам  нищо! – обзет  от паника  отговори  Юрген – а  сега ме  извини, имам спешна среща.

      И  преди  синът  му  да  успее  да  каже  нещо,  бързо  излезе.  Поведението  на  баща  му  засили  още  повече  подозренията  на  Михаел.  Момчето  си  спомни, че   Рут  му  беше  казала,  че  с  Юрген  са  били сьученици.  Той  обаче  беше  заявил,  че  въобще  не  се  познават.  Тук  имаше  нещо  съмнително,  някаква  тайна.

      На  другата  сутрин  Михаел   едва  изчака  баща  му  да  отиде  на  работа  и  влезе  в  кабинета  му.  Надяваше се  да   открие  някакви  книжа,  които   да  му  изяснят  какво  се  е  случило  по  време  на  войната.  И  търсенето  му  се  увенча  с успех.     След  дълго  ровене  из  шкафовете  и  чекмеджетата,  Михаел  намери документ,  удостоверяващ  смъртта  на  Адам  Майер,  загинал  при  разстрел  в концлагера  Бухенвалд,  както  и   доклад  в  който  пишеше  за  бягството  на  съпругата  му,  Рут Майер.  Той  попадна и  на  нещо  много по-лично – дневникът  на  баща  му,  Юрген  фон  Енгелберт. Той  го запрелиства с треперещи  ръце.  Написаното  на  някои  от страниците го  остави  без  дъх.   С  педантична  точност   Юрген   описваше   какво  е  извършил  със  семейство  Майер – арестуването на  Рут и Адам,  убийството,  помятането,  опитът  за  прелъстяване,  бягството.  Когато  свърши  с  четенето,  Михаел  захвърли  тетрадката  върху  бюрото  и  излезе  тичешком   от  дома  на  баща си.  Имаше  чувството,   че  ако   остане  още  малко там  ще  се   задуши.  Цял  ден  момчето  се  разхожда  из  улиците  на  Берлин.  Главата  му  пулсираше  и  той  се  мъчеше  да  проумее  що  за  човек  беше собственият  му  баща.  Намери сили  да  се  прибере  чак в късния следобед.  Беше твърдо  решил  да поиска  сметка от  баща си.  Когато пристигна  в  къщи,  Юрген  вече  се беше върнал  и  го  чакаше с  нетърпение.

-         О,  сине,  здравей,  къде  беше?  Притесних се.

-         Как  можа?  Не съм  си  представял,  че  си такова чудовище! – процеди  Михаел  с  изкривено  от  злоба  лице.

-         Защо ме нападаш така? Какво съм ти сторил? – Юрген  учудено погледна сина си.

-         И все още смееш  да ме гледаш в очите, след това, което си причинил на Рут Майер и семейството й.  Сега вече разбирам защо Ракел  не желае да  има нищо общо с мен. И  не мога да я упрекна за това. – Михаел вече не можеше да се владее и викаше истерично.

Обезсърчен,  Юрген  рухна  на  дивана. Очакваше  всичко  друго,  но   не  и  това.

-         Кой ти каза?  Как научи? – сломено попита  той.

-         Прочетох  дневника  ти – обясни  Михаел  с леден  тон  и  допълни – мразя те.  Съсипа  живота  на  толкова хора,  включително  и  моя.  Ти  не  си  ми  баща.  Не  желая  да  остана  нито  миг  повече  под  един  покрив с теб.  Сега  засега  отивам  на  хотел.

Половин  час  по-късно  Юрген  чу хлопването на външната врата.  Когато синът  му излезе,  той  все  още  седеше  на дивана  вцепенен,  неспособен  да  мръдне  от  шока.  Твърдият  и  корав  полицай   беше  понесъл  развода,  угризенията  на съвестта  и  някак  си беше  оцелял,  но  думите на  Михаел  го  съсипаха  окончатилно.  Единственото,  което  Юрген  не  можа  да  издържи   беше  омразата  и  презрението на собствения  му син.

            Рано  на  другата  сутрин  на  вратата  на  хотелската  стая,  която  беше наел  Михаел  се  почука.  Сънен,  той  отиде  да  отвори,  мислейки  че  е  румсървис.   Беше  Хана  Кайзе,  жената,  която  поддържаше  дома на Юрген.  Изглеждаше  разтревожена и  притеснена.

-         Хер  Михаел,  хер  Михаел – извика  тя, още от вратата – баща ви.

-         Не  ме  интересува – хладно  отсече  Михаел – а  сега ме остави. Искам  да  спя.

Гласът  му  беше глух  и  отчужден.

-         Но  баща ви  е изпил  две  опаковки  успокоителни, от тези,  които му  предписа  докторът.  Съчетал  ги  е  с алкохол. Веднага извиках  линейка. Лекарите  направиха  всичко,  но  той  не  издържа.  Съжалявам,  мъртъв  е.

Михаел  проумя,  че  баща му,  смазан  от  угризения  и  от  загубата  на  семейството  си,   беше   посегнал  на   собствения  си  живот.  И  очевидно  беше  успял.   В  този  момент той  не  почувства  нищо-нито  скръб, нито   болка,  само  една  огромна  празнина  в душата  си.  Михаел  уреди  всички  формалности   около   погребението  на  баща  си. Той  съобщи за случилото  се  и  на майка  си.  Все  още  обидена и  огорчена,  Бригите  се  съгласи  да  присъства  само заради   сина  си.  След  погребението   Михаел  реши  да  прекара   остатъка  от   ваканцията  при  майка  си  в   Хамбург  да  си  отдъхне   от преживяното  и  да  помисли какво ще  прави  оттук  нататък.   Само  че,   вместо  да  намери  покой,  пустотата  в  душата  на  Михаел  постепенно  се   превърна  в  смазваща   тежест.  Момчето  имаше  чувството, че  чрез  смъртта  си  Юрген   беше  прехвърлил  всичките  си   грехове  върху  неговите  крехки  плещи.   Сякаш  синът  беше  длъжен  да  поеме   и   изкупи  вината  на  собствения  си  баща.  И  Михаел  реши   да   поеме   тази   нелека  задача,  оставаше  само да  се  намери  начинът  и   той  го  откри.  Така  или  иначе   връзката му  с  Ракел  вече   беше  невъзможна.  И  тук  в  дома  на  майка  си   в  Хамбург,  Михаел  взе  съдбоносно  решение:  ще  се  посвети  на  Бог.   Родителите   му   бяха  протестанти   и  той   ще   се   откаже   от   архитектурата,   ще  учи   богословие,  ще  стане  проповедник.  Разпространяването  на  Божието   слово  и  спасяването   на   хилядите   човешки   души  може  би  щяха  да   заличат   и  изкупят  бащините  му   грехове.   Преди  това,  обаче  той  трябваше  да  поговори  за  последен  път  с  Рут  и  Ракел,   да  поиска  прошка  от името  на  починалия  си  баща.  Така  щеше  да  започне   с  чиста  съвест  новия  си  живот.

          В   края  на  септември  Михаел  се  върна  в  Сан  Франциско.   Още  на  другия  ден  той   отиде  в  дома  на  семейство  Харис. Беше събота  и всички  си бяха  вкъщи.  Отвори  му  Рут и  щом  го  видя,   любезната  й  усмивка  замръзна.

               -  Какво  правиш тук? – хладно попита  тя.

               -  Дошъл  съм  да  поговоря с вас и  Ракел – обясни  Михаел.

               -  Ако  идваш  да   се  сдобрите,  губиш  си  времето.  Дъщеря  ми  е  сгодена  за  Джейсън  Андрюс. – каза  Рут  надменно.

Ракел  знаеше,   че   предвид  миналото  връзката й с Михаел  нямаше  бъдеще.  Тя  беше  приела  настоятелното  ухажване от  страна  на  Джейсън  и  последвалото   предложение  за  брак.

          В  това  време  на  вратата  се  появи  Ракел.

                 -  Михаел – учуди  се  тя – мамо, моля  те,  нека  разберем  какво  иска.

Рут  с  неохота  отстъпи  от  вратата  и  тримата  отидоха  в   хола.

                  -   Г –жо  Харис,  Ракел,  знам   какво  се  е  случило  в  миналото – започна  бавно Михаел – и  искам  прошка  от  името  на  баща ми,  който  за  съжаление  вече  не  може  да  го  направи  лично.

                  -   Защо? – осведоми  се  Рут  иронично – да не би  изобщо  да  не   съжалява?`

                  -   И  да  е  така,  вече  няма  как   да   разберем – отговори   прямо  Михаел – баща  ми  се  самоуби.

                  -   Това  е  голяма  трагедия – твърдо  каза  Рут – но  той  си   го   заслужи.   Извинявай,   че   говоря  така  пред   теб,   момче,  все  пак  осъзнавам,   че  ти  нямаш  никаква  вина.  На  теб  няма  какво   да   прощавам.

       Ракел,  която  до  този  миг  беше   слушала  мълчаливо,  изведнъж се  намеси:

-         Мамо,  моля  те  ще ме  оставиш  ли  насаме  с  Михаел?  Искам  да  поговоря  с  него  на  четири очи.

 Рут  уважи  желанието  на  дъщеря  си,  извини  се  и   излезе.

-         Мама  е  права,  ти  нямаш  вина  за  постъпките  на  баща си. – рече  тихо  Ракел,  щом  останаха сами – може би трябваше да опитаме да  спасим  любовта  си.

   За  момент   Ракел  усети,  че   старите   й  чувства   към  Михаел  се   възвръщат.

          -   Не,  това  е   невъзможно – горчиво  поклати глава Михаел – не бих  могъл  да  спя  слокойно  до теб,  като  знам  каква  стена  е  издигнала миналото  между  нас.  А  и   какво  щяхме  да  разказваме  един  ден  на   децата си – че  единият им  дядо е убил  другия  им  дядо и  се е опитал  да  прелъсти  баба  им? 

           -   Разбирам – въздъхна Ракел – и  какво  ще правиш сега?

Михаел  й  разказа  за  бъдещите  си  планове  както  и  мотивите  си  за  тях.

            -   Е,   щом  като  е  така,  няма  да  те  разубеждавам.  Пожелавам  ти  успех  в  мисията ти  на  проповедник. – продума  Ракел.

            -   А аз  ти  желая  много  щастие  с  Джейсън. – искрено  рече Михаел – сбогом,  Ракел!

            -  Сбогом,  Михаел! – отвърна  Ракел.

И  Михаел  напусна  дома  на  Ракел  с чиста  съвест и уредени сметки,  готов  да  започне  новия  си  живот,  посветен на  разпространяването  на  Божието  слово.

       Пет  години  по-късно  Михаел  фон  Енгелберт се  беше  издигнал  до  пастор  и   беше  изпратен  като  мисионер  в  Африка,  където  основа  голяма  протестантска  църква,  постигна  успехи  и  беше  уважаван  и  почитан  сред  месното  население.  Ракел  Майер  и   Джейсън  Андрюс се  бяха  оженили.  Тя  работеше  в  престижна  архитектурна  компания  и  беше  известен  архитект.  Той  беше  инженер  по  професия   и   създаде  собствена   строителна  фирма.   Двамата заедно  се  радваха на първородния  си  син,  когото  нарекоха  Джордж,  на  бащата  на  Джейсън.   А  Ракел  обикна  съпруга  си  с  любовта,  която   навремето  изпитваше  към  Михаел  фон  Енгелберт.   

                                                                                      

                                                                            Ноември,  2014г.

              

       

     

 

    

 

 

                               

         
      

           

© Анна Вакарелова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Интересна история. Драматична. Хареса ми. Само има една неточност в самото начало. Казваш, че Кейлъб е втори съпруг на Ракел, а всъщност е на Рут. Иначе поздрави за творбата.
Random works
: ??:??