Мирослав погледна към сестрата, която подреждаше нещо в другия ъгъл и започна:

-              Имам един мой човек, който работи в казиното на мутрите. Казвал съм ти за това казино май. В неделя там е запивал Кирилов и нашият успял да чуе част от разговора му с някакъв апап, когото за първи път виждал. Ставало дума да се организира една група за следващата седмица, като от понеделник да са готови за действие. Задачата била лека, да се посъветва един мъж в село Г., без да се стига до сериозни травми. Просто един здрав пердах, за урок. Описал му къщата, къде се намира и как да стигнат до нея. Казал му, щом подаде сигнала, да изчакат да се стъмни и да действат. След това да минат през казиното, той ще е тук, за да оправят сметките. Нашият ми се обади същата вечер и ми каза, че това е май човекът, с когото сме имали спречкване преди време. Разбрахме се да следи непрекъснато Кирилов и веднага да ми звънне щом усети, че работата е задействана. Бях в кабинета в понеделник, когато се обади. От моите хора нямаше никой. Пратих ги да гонят сутринта едни цигани в гората край село Ш. и щяха да се върнат на следващия ден. Извиках Хори и тръгнахме. Настигнахме ги преди село Р., минахме по един пряк път и излязохме преди тях. Слязох на Върлото в ниското и пратих Хори да те предупреди. Мислех, че са нашите мутри, познавах някои от тях и си правех сметката, че ще мога да се споразумея с тях или поне да ги задържа, докато ти се скриеш.

Тук Мирослав спря за малко, като дишаше тежко. Сестрата хвърли тревожен поглед към нас, но той й направи знак, че е добре и продължи.

-              Бяха с черен Голф, четирима. Не ги познавах. Спряха пред мен и излязоха двамата отзад. Започнахме разправия и им казах, че ще си имат неприятности ако не се върнат. Нахвърлиха ми се. Единия ударих с гипса и го строших в главата му, а другия го повалих с юмрук. Но не видях третия, който ме беше заобиколил отзад и ме халоса с нещо здраво. Изгубил съм съзнание, а тези гадове здраво са ме наритали, защото имам счупени ребра. Свестих се тук, в болницата.

-              Защо се забърка в тази работа? Защо не ми се обади?

-              Търсих те, но телефонът ти не отговаряше. – Помълча малко и добави – Направих го заради теб. Не можех да седя без да направя нещо, знаейки, че те пребиват през това време. Щях да се ненавиждам после цял живот. Не можех да кажа и на ченгетата, след като Кирилов командваше парада.

Оставих го минута-две да си почине.

-              Какво каза на ченгетата тук?

-              Тъпаците ме разпитваха през цялото време за контрабанда, за наркотици и други такива, сякаш са попаднали на акция на мафията в околията. – каза той през смях. – Казах им, че съм получил сигнал за бракониери и съм се опитал да ги спра. Питаха ме и за теб и Хори. Но аз нали нищо не помня, дори не знаех че вие сте ме намерили, така че не можах да ги осветля повече. Но засега успокоихме топката. Утре ще ме преместят в друго отделение и ми разрешават свиждания. Сигурно пак ще ме тормозят, но поне да закрепна малко. Ясене, - Миро протегна ръката си към мен – за какво беше всичко това? Защо Кирилов ти праща мутри?

-              Не сега, Миро. Ще ти кажа по-късно. Сега искам от теб да се хванеш в ръце и да оздравяваш бързо. Мария е тук, в София. Утре ще е при теб. Не й казвай нищо. Дръж версията с бракониерите. Аз ще отсъствам малко. Ще дойда в края на седмицата и ще ти разкажа всичко. Не мисли повече за това. Остави на мен. Благодаря ти, за всичко, което направи, момче – казах като стиснах ръката му – рядко ми се е случвало някой да ме защитава. Няма да го забравя. А сега почивай.

Кимнах на сестрата и излязохме. Благодарих им и изпратих по тях благодарностите си към доктора. Застанах пред входа на болницата и подложих чело на хладния вятър. Отвътре всичко ми гореше. Стоях така около половин час, след което взех решение и тръгнах към къщи. Пътьом се обадих на Владимира. Тя беше пристигнала и двете с Мария чакаха с нетърпение. Успокоих ги, казах им утре да отидат към обяд в болницата, на информацията ще им кажат в коя стая е Миро. Оставих без отговор молбата на Владимира да се видим на другия ден и прекъснах разговора. Прибрах се в къщи и заварих още будна Госпожата. Разказах й за състоянието на Миро и казах, че утре отивам да довърша работата по ямата и да зазимя къщата. Легнах, но не можах да мигна дълго време. Съставях най-различни планове как да стъжня живота на тези мръсници. Безсмислено беше да търся официалните власти. Щяха да протакат до забрава, нищо чудно да обърнат нещата срещу мен. Примери от настоящето, колкото искаш. Не беше добър и вариантът да искам помощ от състудента ми. Едва ли заради една световно неизвестна личност като мен, мутрите щяха да рискуват с междуособици. Оставаше планът, който бях съставил в понеделник. Той предвиждаше, при положителен изход от схватката с мутрите, посещение на Кирилов и действия според обстановката. Сега трябваше да го пригодя към новите условия. Този път посещенията трябваше да са две, като допълнителното беше при Иванов. За целта, утре заминавам в Г. и на място импровизирам за начина на действие. С така взетото решение най-после дадох почивка на организма.

Развръзка

„Несретница сряда“, както я наричаше Стайнбек, започна с малки приготовления. Прерових гардероба и подбрах черно облекло, дънки, тениска, яке, суичер с качулка и една вълнена шапка. Сложих бухалката в багажа и потеглих. Знаех, че понякога магазинът за строителни материали в Г. затваряше на обяд, затова исках да пристигна по това време и разчитах на късмета да улуча тази почивка. Така и стана. Паркирах в момента, в който момичето заключваше и тръгваше да обядва. Изчаках я да се скрие зад ъгъла и излязох. Отидох до вратата и се уверих, че е затворено. Сложих на лицето недоволна гримаса и се запътих към кафенето на ъгъла. Магазинът беше точно срещу полицейското управление, а от кафенето се виждаше идеално входа му. Времето беше слънчево и сравнително топло, така че на тротоара бяха изнесени две маси и столове. Едната беше окупирана от обедните бираджии, което и търсех. Взех си един чай и седнах на другата маса с лице към групичката. Попитах ги знаят ли кога ще отвори магазина, при което единият се обърна към мен, доволен, че внасям разнообразие в ежедневната им раздумка.

-              Изпусна за малко момичето, господине. Но до половин час ще се върне.

-              Благодаря. Няма как, ще я изчакам. – отговорих, доволен от началото и продължих. – Няма много хора днес.

-              А-а, не си тукашен значи – включи се друг бираджия – днес е пазарен ден и хората са на пазара. Ти накъде пътуваш?

-              Тръгнал съм към мината. Говорих с един приятел да дойде в събота и неделя в къщи да погледне комина, пък той бил на работа и ще отида до там да се разберем, хем да взема и топуза, приготвил го е. Но трябва да купя някакво въже, та реших да спра в магазина. Но късмет.

-              А-а, ще чистите комина. Тогава купи и една голяма четка, махаш й дръжката и я връзваш зад тежестта. Така ще чисти, като движиш нагоре, надолу.

-              Бре, това не ми го каза моят човек. Ето нещо полезно, което научих.

Докато приказвахме, хвърлях поглед около себе си. Видях пред входа на полицейското едно червено Ауди. Беше спряло така, че по улицата не можеше да мине друг автомобил. Постепенно насочих разговора към шофьорските неволи при среща с катаджии.

-              Ето вижте, - посочих към Ауди-то – сигурно е на шефа на полицията, но никой няма да посмее да му направи забележка за паркирането. Ако аз спра по този начин, на втората минута ще изхвърчи някое ченге и ще ми тресне глоба.

-              Прав си – каза единият от новата ми компания – но колата не е на новия шеф, а на бившия. Но той сякаш още е на работа тук. Почти всеки ден виси в управлението. Новият кара Шкода, от тия новите. Хубава кола. Нали немците купиха завода им и сега произвеждат истински коли. Но не я кара често, той живее тук отдолу, на две преки и повечето време идва пеш.

-              Мани колата му – обади се друг бираджия – халал да му е. Аз да докопам жена му. Това, брат, се казва жена. Огън. Нема да й давам нищо да пипа в къщи. Само да ме чака в леглото…

Понесе се типичният след подобни изказвания смях, придружен с охкания и закани. В това време от входа се показа Кирилов и още един униформен полицай. Двамата спряха до колата му и продължиха да говорят.

-              Хайде, момчета, - обърнах се към компанията – няма да дочакам момичето. Ще спра на връщане. Лек ви ден.

Изпратиха ме с поздрави, а аз побързах да вляза в колата и се приготвих да потегля, щом се покаже Кирилов. Видях Аудито да се изнизва от входа на управлението и да поема по шосето пред мен. Тръгнах след него, без да имам ясна цел защо го правя. Кирилов се движеше в моята посока, което беше добре дошло. Когато излязохме от града, той сви по една стръмна улица, веднага след табелата и се изгуби в прахоляка. Нямаше как да го последвам без да направя впечатление. Продължих пътя си, като реших да се върна довечера и да се опитам да открия накъде води този път. Знаех, че Кирилов живее в местния „Бевърли Хилз“ и днешното му пътуване можеше да е към бунгалото, за което бях чувал. Стигнах в селото и вкарах колата в двора. Щях да тръгна по тъмно и да се върна по тъмно, така че съгледвача да не разбере за пътуването ми. Размотавах се без някаква конкретна задача, колкото да минава времето. Телефонът иззвъня и аз се сетих, че днес не съм се обаждал на Владимира. Но дисплеят не показваше нищо и това можеше да е само Екатерина.

-              Ясене, здравей – прозвуча гласа й и по тембъра разбрах, че е в нормалното си състояние. – Екатерина се обажда.

-              Познах те, Елен. Удоволствие е да те чуя.

-              За мен също. Удобно ли е да разговаряме? Имам новини за теб.

-              Удобно е. Твой съм.

-              Благодаря. Радвам се да го чуя. Жалко, че не мога да се възползвам от разположението ти, но съм сигурна, че ще имаме много възможности занапред.

-              Добро начало. Дано и новините са такива.

-              Не знам. Ти ще прецениш. Слушай сега. В понеделник вечерта Кирилов дойде у нас, пиян и в отвратително настроение. Оставих ги сами с Иванов, но успях да чуя част от разговора им. Разбрах, че се е получил провал. Съветниците не стигнали до теб, защото на пътя ги спряло онова момче, Мирослав. Станало е сбиване, при което оставили момчето в тежко състояние, а двама от групата им били с разбити глави. Поради тази причина те се отказали и се върнали обратно, но настояли Кирилов да им плати. Станал скандал, но въпреки всичко получили парите си, а Кирилов побеснял, не само заради парите, а и заради проблемите, които им се струпали на главата. Трябвало да потулят цялата история и да видят как ще се измъкнат от разследването. След разговора Иванов беше много притеснен. Цяла нощ се въртя из кухнята, изпи близо литър ракия и не легна да спи. Вчера изчезна и цял ден го нямаше, а днес сутринта отпраши за София. Аз не говоря с него. Казах на майка ми, тя е още тук със сина ми, че съм решила да се разделим и тя ме подкрепи изцяло. Обадихме се на баща ми да задейства връзките си и скоро ще се прибера в София да подготвя прехвърлянето в министерството. Но за това ще говорим друг път. Това е, което разбрах и веднага ти се обаждам. От една страна ми олекна, че с теб нищо не се е случило, но от друга ми е жал за момчето. Ти разбра ли за този инцидент?

-              Да, Елен. Аз и шофьорът му го намерихме и го изпратихме до болницата. Бях там вчера и мога да те успокоя, че Мирослав е по-добре. Като изключим счупения крак, другите рани са по-леки.

-              Ох, това е добре. Тези селски говеда, заслужават да гният в затвора докато са живи. И още повече ме е яд, защото знам че ще им се размине.

-              Господ гледа, Елен. Той не забравя.

-              Да, ако не беше толкова високо. Искам да те видя, но тази седмица ми е невъзможно. Ти къде си сега?

-              В селото. Тук съм за да довърша работата по ямата и в събота се прибирам в София.

-              Чудесно. Аз от следващата седмица вече съм при нашите и ще ти звънна. Ще се видим там.

-              Елен, искам да срещна Кирилов и да чуя какво ще ми каже. В болницата, Миро ми разказа как се е набъркал в случая и спомена, че Кирилов е в основата му. Затова искам да го намеря някъде насаме и да го притисна ако е възможно. Не се притеснявай, нищо от това, което си ми казала няма да излезе наяве.

-              Ясене, Кирилов е много опасен човек, злобен е и отмъстителен. Не ти препоръчвам такива срещи. Можеш да си изпатиш.

-              Поне да опитам. Ако сме сами, няма опасност да ми стори каквото и да е. Умея да се защитавам.

-              Ох, притесняваш ме. Знам че често ходи в бунгалото. Там се срещат с кметицата. Не съм ходила, но Иванов спомена веднъж, че се намира в края на града. Като излезеш от града в посока към твоето село, след табелата имало една улица. На края на тази улица е мястото. Дори не знам какво представлява. Ако си решил нещо, внимавай. Отърва се на косъм, не си навличай нови неприятности.

-              Благодаря ти, Елен. Ще бъда внимателен. А и не знам дали ще го направя. Не съм мислил сериозно.

-              По-добре се откажи. Да не мисля и за това сега. Трябва да затварям. Целувам те, ще се чуем другата седмица.

„Добре, браво Елен. Получих ценна информация“. – помислих аз и затворих телефона. Погледнах в менюто за пропуснати разговори. Имаше три позвънявания от Владимира. Това ме върна към размислите за нея и обещанието за отговори в края на седмицата. Колкото и да ми беше трудно, а наистина ми липсваше, реших да не й се обаждам докато не приключа с това, с което се бях заел. Тръгнах да се преобличам, слънцето се скри и скоро щеше да мръкне. Облякох черните дрехи, сложих вълнената шапка и нахлупих качулката. Стъклата на Полото бяха затъмнени, така че отвън не се виждаше човека вътре, особено в тъмното. Взех самоделната бухалка и я пъхнах в ръкава. Приготвих едно фенерче и големия нож, мушнах ги в якето и потеглих. Реших днес да разуча местоположението на бунгалото и възможностите за наблюдението му. Молех се да няма кучета около него, щеше да усложни нещата. Все пак, обичах животните. Докато стигна града, тъмнината се бе възцарила. Когато минах през деня, харесах едно място, подходящо за паркиране. Беше един гаражен автосервиз и пред него имаше два-три автомобила. Мислех, че няма да прави впечатление още един автомобил до тях. Паркирах и излязох навън. Бях изключил алармата, за да не стане случаен провал. Тръгнах обратно към изхода на града и след пет минути бях на улицата към бунгалото. Светвах от време на време за да не изгубя трасето. Случи се безлунна нощ и нищо не се виждаше. След около 10 минути опрях до една порта, препречваща улицата. Прехвърлих се през нея и поех покрай зида. Чуваха се наблизо някакви гласове и през клоните просветваше светлина. Приближих ъгъла на оградата, там свършиха и дърветата. Вече бях забелязал силуета на нещо, наподобяващо строителен фургон с веранда. Имаше два прозореца на челната страна, закрити с плътни завеси, но от единия прозираше светлина. Пред верандата имаше две коли, като в едната разпознах червеното Ауди на Кирилов. Другата беше с тъмен цвят, но не можех да определя марката. Заобиколих от задната страна. Тук нямаше прозорци. Приближих до фургона, но гласовете се чуваха много слабо. Реших да чакам да излязат. Върнах се обратно и се заврях под верандата. Беше пълно с някакви инструменти и кашони, намерих удобно място и притихнах в очакване.Не знам колко време съм престоял, но видях откъм портата да светват автомобилни фарове. Една кола спря отпред и се чу клаксон. Вътре гласовете като че ли заглъхнаха. Отново се чу клаксона, след което някой отвори вратата и стъпките му заскърцаха по верандата. От отворената врата плисна светлина и видях фигурата на Кирилов да отива към портата. След известно време се чу шум от отварянето й, колата влезе в двора и отново вратата отиде на мястото си. Сега над мен отново проскърцаха нечии стъпки, светна една крушка на верандата и можах да видя Иванов, който слизаше от колата.

-              Иванов, ти ли си? – разнесе се женски глад над мен, напомнящ ми някой, но смътно.

-              Да, сега пристигнах.

-              Хайде, ще влизаш ли? - Пробоботи зад гърба му гласът на Кирилов.

-              Не, само за малко се отбих, да ти кажа какво стана днес в София. Искам да се прибера, не съм спал снощи.

-              Добре, казвай какво стана. – застана до него Кирилов.

-              Ходих до Столична дирекция при твоя човек, с когото говори снощи.

-              Е?

-              Разпитвали са Мирослав вчера от Следствената. Казал им, че получил сигнал за бракониери и тръгнал да ги пресреща. Разпитали са и онова момче Добрин, шофьора му и софиянеца. Те са го намерили, както знаеш, и са го закарали в болницата. Казали същото. Мирослав е слязъл на Върлото и пратил шофьора до селото. Сигурно да предупреди софиянеца. Но двамата се върнали заедно и го намерили.

-              Да-а, бракониери, дръжки. Някой им е казал. Аз и ти не сме. Може да е само някой от казиното, ако е чул разговора с колегата. Каза ли ти човекът какви са версиите на следователите?

-              Наясно са, че е някаква поръчка. Започнали са да издирват групата. Сигурно ще подгонят агентите. Утре ме викат шефовете в София, сигурно по същия въпрос. Питат се защо Горският не се е обадил на нас, като е разбрал за тази работа. Мислят, че има нещо неказано и ще го натискат да признае.

-              Лошо. Горският ще признае и тогава ще ни подгонят. Трябва да се видя с шефа, още тази вечер. Няма как, ще му кажа всичко. А ти момче, май ще ти търсим нова работа, ако се отървеш сега. Как ме забърка с тази твоя жена. Голяма каша. За да оправим работата този път, ще ни струва много пари, така че, готви се. Сега слушай. Отиваш утре да видиш какво ще ти кажат началствата. Аз тази вечер отивам при шефа. Среща утре, пак тук. След 7 часа. Не, най-добре ела към 9. Трябва да оправям една работа с Дора. Хайде бягай.

„Така-а, значи жената горе е кметицата. Интересно“ – отбелязах наум и проследих колата на Иванов към изхода. Кирилов се прибра, чуваха се стъпки известно време, след което двамата с кметицата излязоха и се качиха по колите. Оставиха външната лампа да свети. Изчаках шумът от колите да заглъхне надолу по улицата, измъкнах се изпод верандата и пробвах вратата на бунгалото. Беше отключена. Влязох и с помощта на фенерчето огледах обстановката. Нищо особено. Две помещения. Едното пригодено за спално, с едно легло в него, а другото като дневна. Маса, столове, малко барче пълно с бутилки и чаши, малък хладилник и микровълнова печка. Това беше всичко. Стените бяха облепени с тапети. Отидох до задната стена и започнах да опипвам дъските. Напипах това, което търсех близо до страничната стена, където беше поставен хладилникът. Отместих го внимателно, извадих ножа и изрязах от три страни една малка ивица около мястото, което бях набелязал. Вдигнах я внимателно да не я прегъна. На светлината на фенерчето се показа кръглият чоп в дъската. Отидох до барчето и в едно от чекмеджетата намерих тирбушон. Внимателно го навих в чопа и го чукнах навън. Поддаде. Натиснах го силно и той излетя. Отидох бързо зад фургона и освободих тирбушона. Върнах се в дневната, залепих внимателно с плюнка ивицата и наместих хладилника на старото му място. Прибрах тирбушона на място, като предварително го бях избърсал, огледах за последно и си тръгнах. Слязох към града, качих се в колата и потеглих обратно към селото. Прибрах се, вкарах автомобила и седнах в коридора да поема порция тютюнев дим. Извадих и включих телефона. Имаше още 4 позвънявания от Владимира и едно от Госпожата. Обадих се в къщи, като се извиних, че не съм чул телефона и докладвах за уж свършената през деня работа и че в петък ще приключа. Госпожата каза, че в петък са на фирмен коктейл и след това ще ходят на бар, та затова ме е търсила, дали съм си взел ключовете. Разделихме се и аз запалих лулата. Хвърлих телефона на масата, защото ръцете ми тръпнеха от желанието да се обадя на Владимира. Кой знае какво си е помислила. Снощи бях малко рязък и я оставих да си блъска главата за причините за поведението ми. Но ще изчака още малко. Реших утре вечерта да действам. Станах рано на другия ден и се захванах здраво за работа. Свалих кофража, изчистих дъските, подредих ги в бараката и някъде около обяд, хванах лопатата и разпръснах земята върху ямата. Намерих една ламарина, направих импровизиран капак и го затиснах с камъни. Приключих сравнително бързо, измих се обилно на чешмата, подсуших се и седнах да хапна нещо. Когато почистих и подредих всичко, часовникът показваше 5 след обяд и седнах да обмисля още веднъж действията си. Към шест часа станах да се преоблека и го направих много внимателно. Взех аксесоарите, изключих телефона, Владимира беше оставила още пет обаждания, качих тубата с бензина и седнах в колата. Този път изчаках хубаво да се стъмни, изкарах я и карах докато изляза от селото без да светвам фаровете. Паркирах на същото място като снощи. След 10 минути вече бях заел позиция зад фургона до шпионката. Позицията беше идеална. Ако случайно някой тръгнеше да заобикаля, веднага щях да прехвърля ниския зид и да потъна в тъмнината. Все още нямаше никой. След около час се чу ръмженето на автомобил и след малко в двора паркира колата на Кирилов. От нея слязоха двамата с Дора и влязоха в бунгалото. Съоръжението ми си го биваше. Чувах идеално гласовете им. Оставиха багажа и Кирилов каза на кметицата да приготви салатата. Чу се отварянето на хладилника и звука от капачката на бирено шише. Стъпките му отшумяха към другото помещение, като остана звукът от потракването на съдове и рязане на продукти. „Добре, че няма радиоапарат или телевизор.“ – помислих си аз и седнах на тревата да изчакам началото на по-интересен диалог.

-              Кирилов, салатата е готова, - чу се гласа на Дора. – ще идваш ли или да я донеса оттатък.

-              Донеси я тук и донеси ракията от хладилника.

Поръчаното се придвижи към другото помещение под такта на токчетата на кметицата. Дочух характерния звън на чукащи се чаши, последван от мляскане и сърбане. Не ме интересуваше разговорът им в този момент, още повече, че след малко гласовете утихнаха и се понесоха стоновете на кметицата, тактувани от  тракането на леглото върху дъските на пода. „Ясно каква работа имат за уреждане двамата. Затова ли каза на онзи никаквец да дойде по-късно. Не си губи времето Полковникът.“ Сеансът скоро завърши и токчетата на кметицата затракаха към чешмата на двора. След малко се чу пъшкането на Кирилов, който се настани в дневната. Пристигна и Дора.

-              Донеси ракията и салатата. Днес беше дълъг ден. Направо съм скапан. Ако продължава така, скоро няма да мога да ти вдигам краката. Ще минем само на целувки и прегръдки.

-              Я стига, здрав си като бик. Щом минаваш още без виагра … - засмя се Дора, след което се чу силен плясък, сигурно от голяма лапа по задника й.

-              Тази ракия е по-добра от виагра. Ако ударя още две чаши, ще те сгъна още веднъж. Но ще оставим за утре. Тази вечер трябва да приключа с Иванов. Обличай се да не те завари така.

-              Я кажи, преди да е дошъл оня, какво направи с моята работа. Да пускам ли документите?

-              Пускай. Няма проблеми. Къде мислиш да я правиш?

-              До другата газстанция. Нека са на едно място и пропан-бутана и метана. Така няма да правя и друг павилион. Ще се плаща в един и същ.

-              Добре, мъжът ти подготви ли разрешителното?

-              Това не е проблем. Щом си уредил въпроса със земята, другото е моя работа.

-              Така те искам, капиталистке. Ех, ама задник имаш.

Чу се ново пляскане, след което разговорът продължи на битови теми. Малко преди 9 часа се чу клаксон пред портата. Кирилов се запъти навън, новодошлият вкара колата и двамата с домакина влязоха във фургона.

-              Хайде бе, Иванов. Сядай. Ще пиеш ли една ракия? – запита го Дора.

-              Ще пия. Имаш ли нещо безалкохолно? – това вече беше полицейският шеф.

След кратка суматоха участниците в това вечерно събиране се подредиха, готови за работата, която ги беше събрала, а аз прилепих плътно ухо до отвора в дъската.

-              Казвай сега, какви са заповедите? – започна Кирилов, мляскайки с уста.

-              Както очаквах. Искат да използваме целият капацитет за разкриване на групата. Станал е голям въпрос и отговорни хора следят работата отблизо. Под огромна лупа ще следят нашата работа тук. Триха ми сол на главата, как сме проспали този случай. Защо не сме използвали нашите хора от контингента за да разберем кои са гастрольорите. Става все по-напечено. Сигурен съм, че до два-три дни ще знаят кои са идвали и за какво са били извикани. Издъних се здраво.

-              Да, Иванов, издъни се. Положението е още по-лошо отколкото си мислиш. Снощи разказах всичко на шефа. Побесня. Направи ме на пестил. Така не бях го виждал много отдавна. Което значи, че за мен идват бурни дни. Не знам какво ще ми сервира и къде ще ме отвее вихрушката. И за какво, майка му стара? – изведнъж повиши глас Полковникът и удари с юмрук по масата. – За какво на стари години да се притеснявам за бъдещето, вместо да си гледам пенсията, да си пия ракията и да чукам тази кучка тук. Защо ме излъга с тая твоя осрана история за жена ти и онова софийско копеле? Още като казах на шефа и той ми се изсмя и започна да ме подиграва колко сме били прости. Слушай, Иванов. Сега няма да излезеш оттук докато не ми кажеш истината. Утре обещах на шефа да му докладвам, за да мисли как да оправя тази каша. Казвай! Какъв зъб ти е извадил софиянеца? И не ме лъжи.

Настана мълчание. Чу се как някой изпи чаша на екс и след това гласът на Иванов:

-              Заради Владимира.

-              Какво? – едновременно прозвучаха гласовете на Кирилов и Дора.

-              Заради нея. Хвърлила се е на врата на софиянеца.

-              Абе ти луд ли си, бе? – изби във фалцет гласа на кметицата. – Защо намесваш тази жена тук? Какви претенции имаш към нея ти, бе? В къщи имаш дупка, в която да го завираш, такава, че цял град ти завижда, а нашият разгонен пес тръгнал по чужди дворове кучки да гони. И след като го наритали, праща мутри да си отмъщава. Какъв мъж си ти, бе? Мижитурка такава. С какво право ще се месиш в живота на хората? Какъв си ти за да определяш кой с кого да си ляга?

-              Доре, Доре, успокой се – викна Полковникът. – сядай тук и се успокой. Вярно ли е това бе, Иванов? Ти нормален ли си, бе?

-              Луд съм, луд съм, бе – кресна неочаквано и Иванов – тая жена ме подлуди. Вие никога няма да разберете това, селяци такива. На малкия й пръст не можеш да й стъпиш ти, ма, повлекано. За такава жена съм мечтал цял живот. Това не е онази ледена кучка в къщи, която ме ползва само за задоволяване, вместо да си купи вибратор. Да, исках да го пребият, защото онова лайно, твоят човек, Кирилов, в селото, ми се обади едва на следващия ден за да ми каже, че са били цял ден заедно. Видял ги сутринта да катерят баира и вечерта като се прибрали. Ако ми се беше обадил веднага, сега щеше да има два трупа в онази къща. Лично щях да отида да им отрежа главите. Луд съм. Не може да го разберете. И сега ако го срещна, ще му натроша кокалите на това копеле. Аз може да не я притежавам, но и оня няма да я има.

-              Нещастник мръсен. – кресна сега Дора. – Кого наричаш повлекана, бе, тъпанар такъв? Погледни се какъв лайнар си, очите ще ти издера …

Чу се звука на счупени чаши и чинии и звучен шамар по нечия буза. След това шум от схватка, отново шамар и сумтенето на борещи се тела по пода. След известно време нещата утихнаха и прозвуча авторитетният глас на Полковника:

-              Бре-е, не мога да ви укротя. Още малко и на мен ще налетите. Дора, марш в другата стая. Иванов събери боклука и сядай.

Чу се как Кирилов отвежда кметицата в другата стая и й каза да не мърда от там, след което се върна и седна.

-              Слушай ме сега внимателно. Я чакай. Дай ми пистолета си. Дай ти казвам. Така, утре сутринта ще го получиш. Не искам да направиш някоя беля. Сега си отиваш в къщи. Стягаш си багажа и утре право при доктора да ти даде направление. Пращаш една молба за отпуск, аз ще се погрижа да я занеса, след това ще пуснем едно медицинско. Трябва да се покриеш за два-три месеца, докато утихне работата. Шефът ще се заеме. Вече няма да си тук. Аз ще говоря да те вземат в някое районно в столицата, но забравяш засега шефското място. След две-три години, може да те изтеглим отново на някое такова. Избий си от главата всички мисли за тази от данъчното, гледай си директорката и не надигай глава. Това, което ти казвам не е съвет, а заповед. Изложи ме много ти, Иванов. А аз гарантирах навремето за теб. Сега заминавай и като се установиш някъде звънни ми. Хайде, тръгвай. Ще те изпратя.

Скочих бързо от мястото си и пробягах до зида, в сянката на дърветата. Продължих така докато стигнах портата. Бяха я оставили отворена, затова се сниших до оградата и зачаках. Кипях от нерви. Прав бях, когато анализирах причините за действията на двете ченгета. Значи пак заради Влади. Тази жена е в състояние да причини избухване на въстание, без да има и най-малкото понятие за ролята си на детонатор. Изгарях от желание да си разчистя сметките с Иванов. Това, което чух от него като изповед, ме вбеси и в същото време изуми. Толкова емоция в този човек и да насочи цялата си енергия за низки цели. Но сега щеше да си плати. От главата ми не излизаше картината с обезобразения Мирослав на болничното легло. Видях появата на Кирилов и Иванов на верандата. Изтеглих бухалката от ръкава си и се облегнах на зида. Кирилов го потупа по гърба и влезе обратно. Това улесняваше нещата. Иванов слезе и се отправи към тази част на зида, към която стоях прилепен. Разкопча панталона си и се облекчи до едно дърво. Оправи си дрехите и тръгна към колата. В момента, в който извади ключовете и деактивира алармата, вече бях зад гърба му. Ударих го в тила, не много силно, за да не счупя черепа му, но достатъчно за да рухне в краката ми. Взех ключовете от ръката му и повлякох тялото зад колата. Отворих багажника и го набутах вътре. Извадих тиксото от якето си, вързах му ръцете и краката и лепнах една ивица през устата му. Качих се в колата и подкарах бавно към шосето. Стигнах до кръстовището и поех по посока на селото. Навлязох в гората и след мостчето свих към ловджийската беседка. Спрях и изгасих мотора, като оставих фаровете да светят. Измъкнах Иванов от багажника и го издърпах на светлината на фаровете. Беше дошъл в съзнание и въртеше бясно очи. Срязах тиксото на краката и ръцете и с един замах отлепих лепенката от устата му. Вдигнах го на крака и го подпрях на едно дърво, след което застанах срещу него и зачаках. Дълго си поемаше дъх, докато нормализира дишането, като едновременно разтриваше удареното място.

-              Кой си ти? – събра най-после сили да проговори. – Какво искаш от мен?

Не му отговорих. Качулката скриваше лицето ми, а и бях с гръб към светлината, така че не можеше да различи нищо.

-              Знаеш ли кой съм аз? Ще си имаш големи неприятности, момче. Ако искаш пари, имам в мен 2000 лв. Ето, – бръкна във вътрешния се джоб и извади сериозна купчина с банкноти, като я поднесе към лицето ми. – взимай ги и се разкарай от тук. Докато имаш време да изчезнеш. Но знай, че ще преровя цялата държава и ще те изкарам от дупката, в която мислиш да се скриеш.

Замахнах и ударих ръката му с бухалката, близо до китката. Раздаде се страшен рев, ръката му падна като отсечена, а банкнотите се разлетяха наоколо. Вторият удар прицелих в колянната става. Нов рев и тялото му се свлече на една страна. Един ритник в лицето го просна по гръб. Нахвърлих се с ритници отгоре му, като пазех само да не улуча главата. Ритах го докато спря да пищи и седнах задъхан, опрял гръб на предната броня. Бях изгубил връзката с разума. През цялото време пред погледа ми стоеше окървавеното лице на Мирослав и си представях как ритам онези мутри. „Стига ти засега, гад такава. Това ти беше за Мирослав. – говорех си наум. – Сега е ред на Кирилов. Този тлъст мръсник също трябва да получи част от вечерята. Скапани ченгета.“ Станах и отворих вратата до шофьора. С големи усилия успях да го набутам на седалката и да го закопчая с колана. Качих се, изкарах колата и след 5 минути спрях пред болницата. Изчаках няколко минути, но не се показа никой наоколо. Задействах алармата, излязох и след секунди потънах в тъмнината. Чух как зад мен алармата огласи района. Още не бях дошъл на себе си, затова направих няколко кръга, преди да отида до Полото. Отворих багажника и посегнах да извадя тубата с бензина. Но размислих. Нощният вятър не само изтри потта от челото ми, докато обикалях наоколо, но и вкара малко разум в разгорещения мозък. Безсмислено беше да паля бунгалото, само енергия на вятъра. Ако трябваше да оправям сметки с Полковника, по-късно щеше да ми дойде по-добра идея. Затова оставих тубата, съблякох суичера и свалих шапката. Изпразних джобовете на якето в багажника. Извадих от ръкава и прибрах и самоделната бухалка, след което затворих багажника и бръкнах за ключовете. Отключих вратата и преди да седна, хвърлих поглед наоколо, но не забелязах някакво раздвижване. Отпуснах се на седалката … и се вцепених. Ръката ми се допря до нечие тяло, а по гърба ми хукнаха милиони мравки, предизвикващи ледени потоци. С огромно усилие извъртях главата си в тази посока, очаквайки да видя скелет на седалката. Но там седеше жив човек, който на всичкото отгоре започна да хихика и дори проговори:

-              Забави се, младежо. Очаквах да приключиш по-бързо.

„Генералът. Мамка му, това пък какво е? Откъде се взе този човек?“ – мислех на бързи обороти, докато възвърна дар слово.

-              Не е ли късно за посещения, Генерале? – окопитих се най-после.

-              Защо? Ти закъсня. Чакам те тук от близо час.

-              Извинявай, но не си спомням кога уговорихме срещата.

-              Е, как. На онова събиране на рождения ден на Мирослав.

-              Шегата ти е неуместна, Генерале. Може би ще ми обясниш какво се случва.

-              Разбира се. Пали и карай у нас.

-              Ти сериозно ли?

-              Напълно. Ако не си в състояние мога да те сменя.

Запалих автомобила и потеглихме. Прекосихме града по диагонал, следвайки указанията му и преди да излезем на шосето за София, свихме по една улица и спряхме пред телена ограда, зад която уличната лампа осветяваше голям двор и голяма къща на етаж и половина. Спрях и в този момент звънна телефона на Генерала.

-              Казвай. – изстреля в слушалката Генералът и след като изслуша мълчаливо съобщението, нареди – Отивай с тях и ми звънни оттам да ми кажеш какво е състоянието му. Това с алармата твое дело ли е? – обърна се вече към мен той.

-              Мисля, че знаеш отговора.

-              Добре, да влизаме.

Излязохме и тръгнахме по пътеката към къщата. Не беше заключено. Генералът светна външната лампа, след това и лампата в предверието и ме покани да вляза. Насочи ме към дневната и попаднах в обширно помещение, с камина на едната стена, два огромни фотьойла пред нея, малка библиотека, натъпкана с книги, телевизор с маса и диван пред него. Подът беше облечен в теракот и блестеше от чистота. Нямаше картини по стените, само една голяма семейна снимка в рамка и до нея Генералът в парадна униформа на армейски полковник. Влезе домакинът, оставил връхната си дреха, отиде и запали камината, а на мен предложи единия от фотьойлите пред нея. Дръпна масата между фотьойлите и попита:

-              Искаш ли чаша вино?

-              С удоволствие. Но ако е изстудено.

-              Имам бутилка бяло в хладилника. Аз ще пия червено.

Донесе бутилката, сложи две чаши и малка кана с червено вино и извади от едно шкафче дървена кутия.

-              По обясними причини не те питам носиш ли си лулата, но бих могъл да ти предложа една пура. Е, наздраве – каза той след като се настани на фотьойла до мен и чукна чашата ми. – няма да вдигам тост защото мога да не улуча темата.

Пийнахме по глътка и запалихме пурите.

-              Кой ще започне, Генерале?

-              Зависи кой какво иска да чуе, младежо. Мисля, че за мен нещата са ясни. Ако нещо те интересува, питай.

-              Какво правеше в колата ми и как влезе.

-              Чаках те. А колата ти се отваря с поглед. Имам под ръка подходящите хора.

-              Откъде знаеше, че е моята и въобще как ще обясниш присъствието си в нея.

-              От доста години насам работата ми е да знам всичко каквото се случва в този град и околията. А те чаках, за да те предпазя от по-големи грешки.

-              Значи ти си Шефът, с голямо Ш тук?

-              Да кажем, че е така.

-              Това означава, че си наясно с историята, която се завъртя през последната седмица.

-              Не с подробности, но очаквам от теб да изясниш някои детайли.

-              Имаш ли нещо общо със случилото се?

-              Дори и да имах, едва ли щях да ти кажа. Мисля, че не е твоя работа.

-              Защо? Все пак бях нарочен за един от участниците.

-              Да, така е. И затова си тук. И затова ще чуеш може би неща, които друг няма да научи. Може би имам известни симпатии към теб, след като ми каза за казармата, но тук е забъркано и едно лице, към което имам сериозна слабост.

-              Да се договорим тогава така. – реших да го предизвикам. - Разкажи ми това, което сметнеш за добре по този случай, а аз ще допълня ако нещо те интересува. Да започнем с поръчката.

-              Мисля, че това е въпрос, в който не трябва да се ровим. Факт е, че е направена поръчка, като ти си представен като крайна цел. Искам да те питам нещо, ти как разбра, че ще дойдат за теб. Знаеше ли преди да говориш с Мирослав?

-              Не. Миро ми каза онази вечер в болницата. Не знам как е разбрал. Може би ако знаех щях да си остана в София. Там имам повече възможности за защита.

-              Да, състудентът ти. Знам за него. Но не разчитай много на това.

-              Я гледай, и това знаеш.

-              Много неща знам, младежо. Вече ти казах. Ще отговоря на въпроса ти, въпреки че не би трябвало: ако аз бях организирал нещата, Мирослав нямаше да е на пътя.

-              Със сигурност. Кирилов няма такова въображение. Но след като знаеш всичко, защо допусна това да се случи? Или и ти си на мнение, че е трябвало да ми се даде урок?

-              Не, младежо. Много знам, действително, но не съм съвършен. Признавам, че въобще не очаквах подобен ход от тези глупаци. Особено с баснята, която ми поднесоха за да обяснят причините. Но ти знаеш, след като вчера и днес си следил онези двамата. Кажи ми, Иванов призна ли истинската причина?

-              Да. Но и ти ми кажи как разбра.

-              Имам хора навсякъде. Един Фолксваген Поло прави впечатление, когато паркира в часовия пояс между 6 и 10 вечерта, под носа на нека ги наречем така, едни приятели. Особено ако мъж в черни дрехи изчезва и се появява внезапно. Ходил си да ги подслушваш в бунгалото на Кирилов и тази вечер си пребил Иванов. Бъркам ли?

-              Не.

-              Е, защо го направи?

Налях си чаша вино и запалих отново загасналата пура. Гледах в огъня и мислех какво да му кажа. По всичко изглеждаше, че е наясно с основните неща. След като той е шефът, на него е докладвал снощи Кирилов и тази вечер щеше да узнае и останалото. Значи нямаше причина да крия разказа на Иванов. Но дали да му казвам и за отношенията ни с Влади? А нещата са свързани.

-              Добре, Златев. Извинявай, че така официално започвам. Бях там, и снощи, и тази вечер. Чух как Кирилов каза, че ще докладва на шефа и след като това си ти, значи си наясно с цялата история. Когато видях онази нощ Мирослав в безпомощно състояние, хвърлен под моста на Върлото, си обещах, че няма да им се размине на тези юнаци. Оказа се обаче, че аз е трябвало да съм в неговото положение. Мен е трябвало да съветва бригадата. Не можах да разбера как е мотивирал Иванов тази работа. Но и Кирилов се произнесе, че го е подвел и онова което му е казал е било измишльотина. И тази вечер Иванов призна. Направил го е, защото е луд по Владимира, а тя го е отрязала и се хвърлила на врата ми, както се изрази. Тя беше един ден при мен, в селото. Заведох я да види крепостта. Някой ни е видял и му е казал. Тогава е решил да задейства процедурата. Затова издебнах Иванов като си тръгваше, закарах го в гората, хвърлих му здрав пердах и го оставих пред болницата. Бях много ядосан. Щях да отида да подпаля и бунгалото на Кирилов, но в последния момент размислих. Това е.

-              И добре  направи, че не отиде да палиш. Това щеше да ти стъжни живота. Едно е да пребиеш лайно като Иванов. Той е вече никой. И няма да се интересуват от това, което му се е случило. Но ако беше посегнал на Кирилов, това нямаше да ти се размине. Кирилов е стар служител и има много приятели. Може би лично щях да го организирам.

-              Кои сте вие да решавате подобни неща. – кипнах аз. - Мафия ли сте някаква или организация с идеална цел. А? Откъде накъде ще си играете с живота на хората, сякаш това е стока, която всеки може да преобръща на сергията и да наддава за нея.

-              Това е властта, моето момче – повиши глас Генерала. – Ти си просто една прашинка. Можех да те смажа още онази вечер, когато си седял под верандата на Кирилов. Какво си мислиш? Можеш ли да скочиш на цялото министерство, на другите бригади? Да не си Рамбо или Робин Худ? Едно обаждане по телефона и изчезваш от този свят.

-              Обади се, бе. Обади се бе, червена мутро. Това го умеете перфектно. Да избивате хора, било по лагери, било по улиците на градовете.

От яд станах и започнах да крача из стаята.

-              Добри учители сте имали и много сте внимавали в клас. Гади ми се от такива изверги. Винаги съм знаел, че цялата комедия, която разиграхте със свалянето на собствения си вожд е за да запазите властта и парите. Да, майстори сте. Не го отричам. Но това не значи, че ще се просна тук и ще те моля за милост. Не, мой човек. С удоволствие бих те пребил и теб, сигурно има за какво, само че ще падна на нивото ти. Не съм скот, не съм от вашата ферма. С нищо не си ми навредил, поне досега и може да звучи глупаво, но уважавам правото ти да живееш живота си както го разбираш. И ако онзи мизерник Иванов, беше дошъл при мен, както Мирослав и се беше изправил като мъж да защитава чувствата си, нямаше да лежи в онази кола сега. Пребих го заради Мирослав. И пак бих го направил заради него. Той нямаше абсолютно никаква причина да попада в този случай. Момчето тръгнало да ме защитава. Какви хора сте, бе? Защо не можете да възприемате този живот нормално? Сякаш са ви насадили допълнителни гени за завист, мерзост и жестокост, а са оперирали нормалните ви възприятия…

Млъкнах и загасих ядно пурата в пепелника. Приготвих се да тръгвам. Генералът стоеше пред огнището и ръчкаше огъня с ръжена.

-              Остани още малко. Само се успокой. И да не говорим за политика.

Седнах отново. Генералът ми предложи нова пура, запалихме и той се настани на фотьойла си.

-              Сигурно имаш известно право. – започна Генералът. – Но за това ще говорим друг път. Предчувствах, че ще се нахвърлиш върху Иванов, след като сутринта ми казаха, че си бил при бунгалото. И ще ти кажа защо имах тази увереност. Онзи случай в казармата. С капитан Николов, този който се е упражнявал върху теб тогава,  бяхме в един випуск и много добри приятели. Това беше и една от причините да поискам да ме включат в разследването. Не се бяхме виждали отдавна и използвах момента да го навестя. Но алкохолът го бе променил. Аз бях човекът, който го отърва когато преби офицера и след това използвах всичките си познанства да го уредя, пък макар и в Елхово. Тогава действително нищо не разбрах за това, което ти ми разказа. Колегите вече бяха снели показанията на пострадалия и случаят беше ясен. И ние с Николов просто изкарахме три нощи в запои. Помниш нали, че само месец преди това, смениха командира ви на полка и дойде нов човек. С него също се познавахме от училището, но завърши две години преди нас. След един случай в Айтос, получи две звания наведнъж и го изпратиха в Елхово да командва полка. Миналата седмица го открих в къщи, вече е генерал от запаса, истински, не като мен. Припомних му този случай и го попитах защо не ми е казал тогава. Малко се посмути, но призна, че като нов командир, а и познат с Николов, не искал да започва с наказания от първия ден. А е бил в течение на всичко, чул е как капитанът те налага, кабинетите им са били един до друг и е замълчал. Потърсих и Николов, но той е починал преди три години. Но си спомних какво ми говореше, когато отидох да го видя след побоя. Каза че нападателят е бил сам и непрекъснато повтарял „Помниш ли ме“, но нямал представа кой може да е бил. Не трябва много силен ум за да направи логичния извод, кой си е отмъстил за понесен преди време пердах. Затова очаквах нещо подобно и сега и ти не ме изненада много, младежо. Да оставим това.

Генералът напълни отново чашите и ми кимна с глава.

-              Когато снощи Кирилов ми разказа онази басня, се замислих за причината да поиска ударна група и то гастрольори и с какво си го предизвикал към подобен ход. Казах ти, че в града има един човек, към когото имам слабост. Това е Владимира. На времето бях ненаситен и доста женски задници са седяли в скута ми. Когато я назначих в кметството, реших, че тя ще е следващата, въпреки приятелството с мъжа й. Прекрасна жена. Тогава гледах на нещата по друг начин. Командвах парада и желаех всички да стъпват в такт с музиката, която аз поръчвах. Един ден й се обадих да ме изчака и се подготвих с коняк и бонбони. Обикновено бях по-безцеремонен, но тя си заслужаваше подготовката. Когато реших, че е време за край на увертюрата и станах по-настоятелен, тя се сви в ъгъла на дивана и се разплака. Каза ми, че няма да го преживее ако й посегна и това преобърна нещо в душата ми. От този ден нататък започнах да се отнасям с нея като с дъщеря. И до ден днешен я наблюдавам и я предпазвам, но без да се натрапвам. Знаех за апетитите на Иванов, но не се намесвах сериозно, внимавах само да не прекалява. Не знаех, че толкова е хлътнал. Разбира се, знаех и за вашите отношения и като гледах как се промени оттогава, някак и на мен ми стана по-добре. Затова днес отидох в данъчното да поговоря с нея, дали няма някакви съмнения или наблюдения, които да подскажат нещо за предприетите от Иванов действия. Заварих я сама в офиса. Плачеше. Заведох я при Рени и ми разказа всичко. Как всичко се е променило след като те е срещнала, как се захванали с Рени по някакъв проект. Каза ми, че сте разговаряли и тя ти е признала чувствата си, а ти си й казал също, че ни ти е безразлична. С една дума изяснили сте си чувствата, оставало да намерите формата на връзката. Ти си обещал да й го съобщиш в края на седмицата и тя силно се надявала да продължите връзката, но, младежо, след като си бил две нощи в болницата при Миро, ти си изчезнал и не отговаряш оттогава на обажданията й. От което тя извадила извода, че си решил да прекъснеш връзката и се скъсва от рев. Да ти призная и аз се разчувствах. Но схванах, че заради такава жена, всеки, не само Иванов, би могъл да изпрати мутри на съперника, стига да е във възможностите му. Ето какво ще ти кажа и с това ще приключим вечерта. За Иванов не се безпокой. Той ще изчезне оттук, а теб никой няма да те търси. С Кирилов аз ще се оправям. Време му е и на него да се оттегли, но мога да ти обещая, че той няма да ти посегне, докато аз съм тук. И накрая. Не искам да се бъркам в личния ти живот. Но имам една молба. Обади се на Владимира и й кажи истината. Дори да е това, което тя си мисли, нека го чуе от теб. Тя е силна жена и ще го преодолее.

Генералът се изправи и аз го последвах. Изпрати ме до колата и преди да се разделим, вдигна глава и срещна погледа ми:

-              Искаш ли да стиснеш ръката на една червена мутра? – каза протягайки ръката си към мен.

Стиснах ръката му, той ме потупа по рамото и каза за довиждане:

-              Харесваш ми, младежо. Не ме забравяй, отбивай се понякога като идваш насам. Сега вече знаеш къде съм. Винаги ще пазя една пура за теб.

-              Благодаря, Генерале. Следващият път ще си нося лулата.

Подкарах към селото и се прибрах след около половин час. Дълго стоях в коридора, изпуших като никога две лули, размишлявайки върху случилото се от изминалата вечер. Накрая взех решение, съблякох се и този динамичен ден приключи в хладните завивки сред тишина. Като никога, нищо не свиреше около мен. На сутринта станах, отдадох дължимото на сутрешните процедури и слязох долу. Разрових се в бараката и подбрах нужните материали. Сглобих набързо намисленото от снощи приспособление, изгубих още половин час с украсата му и го сложих в багажника. Заех се със зазимяването на къщата. Прибрах всички инструменти, спрях водата, отвих предпазителите и заключих навсякъде. Хвърлих последен поглед на ямата, припомняйки си като на филм събитията от последните два месеца, качих се в Полото и потеглих. Много подходящо за случая парче прозвуча от уредбата. Мекият глас на Джон Майал, подпиран от великолепната китара на Гери Мур, започна „Ако не се прибера в къщи“. Усилих звука докато ламарините на Полото не започнаха да вибрират и се спуснах по черния път към площадчето.

След всичко …

Петъчният ден вървеше мудно в офиса на данъчната служба в Г. Трите служителки седяха по местата си и рядко подхвърляха някоя дума, поглеждайки често към шефката си. От два-три дни тя сякаш не присъстваше в стаята. Идваше редовно на работа, сядаше на стола, забиваше поглед пред себе си и така до края на работния ден. Какво ли не правиха да я разсеят, но безуспешно. Първите два дни, по няколко пъти набираше на телефона някакъв номер, но сигурно никой не отговаряше и тя отпускаше безпомощно ръце. Не отговаряше на позвъняванията, само някак стреснато поглеждаше екрана на телефона и го оставяше да звъни. През почивката гледаха да е сама, а като се върнеха, виждаха следи от сълзи по лицето й. Оставаха 5 минути до началото на днешната обедна почивка и жените се застягаха да вървят на обяд. Вече сваляха елечетата,  когато Весето, която зяпаше през прозореца, изведнъж ахна, изтича и се залепи за него.

-              Момичета, елате бързо да видите. Гледайте, гледайте, там на площада. Някакъв ненормалник стои и държи плакат в ръце. Чакай да видя какво пише, ето, „Не плащайте данъци, за да не храните некадърната администрация”. Какъв е тоя, бе?

-              Гледайте, момичета, гледайте, шефката е полудяла. Влади, къде хукна, бе жена?

Наистина, от входа на сградата изхвърча като фурия Владимира и без да спира, полетя към фигурата на площада. Стигна до нея и се хвърли на врата й като я засипваше с целувки.

-              Господи, тази жена откачи. Значи всичко е било заради този мъж …

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ