Сезоните са нещо много специално. Всеки от тях си има определен чар. През пролетта, когато всичко се ражда, започва животът. Тогава природата се усмихва и излъчва много позитивна енергия. Лятото е неприятно с морните жеги, които те повалят на земята. Но пък вечерно време, след като се скрие слънцето, ако си край водоем, те подухва един хладен ветрец, чуваш лекото плискане на малките вълнички, жабките започват да пеят, щурците също. Става като един хор, който ти пее, а ти се носиш върху вятъра. Есента пък те повлича в елегантен валс на смъртта, една нежна, приятна смърт, а листата се веят от вятъра и те погребват под наметалото си. Красиво е, когато дървото отдясно има червени листа, това отпред има жълти, а това отдясно има оранжеви. Една картина на залеза, на отиващия си живот, но вместо да става сиво наоколо, става цветно. А през зимата си вече в нов свят. Всичко е напоено със сковаващ студ, снегът е навсякъде, покриващ гнусотията на човечеството, поне за момент. Можеш да се отдадеш на тази бяла девственост и да я погледаш, да я обикнеш, да я погалиш с ръката си. Да знаеш, че си топло облечен, че си вкъщи пред камината, че можеш да се откъснеш от ръката на бялата смърт.