Събудих се, огледах се и осъзнах, че отново си било само сън. Отново бях сама в стая, обвита в мрак, с душа, изпълнена с тишина и сърце, крещящо от болка. Защо си сън? Задавам си този въпрос всяка секунда. Защо не дойдеш поне веднъж, поне за час. Преминават тежко дните ми чувала съм че те има, но никога не ме посети.Какво ли е да те усетя? Ах, как копнея да ме прегърнеш и да забравя за всичко.
Уморена съм, толкова съм уморена... Уморих се да прикривам болки, да лекувам рани и да понасям удари. Уморих се да се боря и да се усмихвам. Уморих се да крия сълзите, които изгарят душата ми. Уморих се да се опитвам да радвам всеки с усмивката, която никога не успя да зарадва мен. Страх ме е, че вече се уморих дори да те чакам, а толкова много искам да разбера какво е да те имам. Ела, ЩАСТИЕ, настани се в болната ми душа само за миг. Дай ми сили да продължа... Чакам те толкова дълго време. Боря се за теб, а ти все бягаш. Покажи ми лицето си. Покажи ми какво е да те имам, а после може да си отидеш.
Просто искам да знам, че си някъде там и ще продължа да се боря за теб.