Снегът завалява. И ми става студено. Винаги когато навън става студено, се разхождам нервно из кутията си от злато. Огромна кутия от злато, с екрани вместо прозорци, които прожектират слънце когато навън вали дъжд, пускат ден или нощ по поръчка, екрани, по които никога не вали сняг. Така са програмирани. Но аз знаех, че вали, защото малка част от мен все още поглеждаше навън. Ставам нервен и искам да изляза, но снегът ме плаши. Затова паля камината и отварям кутийката със скъпи алкохоли, избирам от кристалните шишета най-златната течност и пия.
Снегът ме плаши.
Толкова дълго съм стоял под падащите снежинки... с нея.
Слънцето също ме плаши.
Толкова дълго съм стоял под парещите му лъчи... с нея.
А дъждът - той е най-страшен, най-трудно спяхме под звуците на дъжда и под неговите хиляди, милиони, подобни на игли докосвания.
Не пускам музика. Тя също ми напоня за нея. Особено Бах. О, как трепереше в ръцете ми, когато звучеше Бах. Пръстите ме боляха да я докосна, да я погаля, да я чуя как ст ...