Снегът завалява. И ми става студено. Винаги когато навън става студено, се разхождам нервно из кутията си от злато. Огромна кутия от злато, с екрани вместо прозорци, които прожектират слънце когато навън вали дъжд, пускат ден или нощ по поръчка, екрани, по които никога не вали сняг. Така са програмирани. Но аз знаех, че вали, защото малка част от мен все още поглеждаше навън. Ставам нервен и искам да изляза, но снегът ме плаши. Затова паля камината и отварям кутийката със скъпи алкохоли, избирам от кристалните шишета най-златната течност и пия. 

Снегът ме плаши. 

Толкова дълго съм стоял под падащите снежинки... с нея. 

Слънцето също ме плаши. 

Толкова дълго съм стоял под парещите му лъчи... с нея. 

А дъждът - той е най-страшен, най-трудно спяхме под звуците на дъжда и под неговите хиляди, милиони, подобни на игли докосвания. 

Не пускам музика. Тя също ми напоня за нея. Особено Бах. О, как трепереше в ръцете ми, когато звучеше Бах. Пръстите ме боляха да я докосна, да я погаля, да я чуя как стене, после вие, пее, докато е в ръцете ми... 

Поглеждам към екрана на кутията и усещам снежинките от другата страна. Само веднъж, само един поглед, само с един пръст да докосна тялото ѝ, ще да ми е достатъчен да преживея снежната буря. Разтрепервам се при мисълта, че мога да го направя, че съм толкова близо. Скачам от креслото, бутам кристалната чаша с течно злато и тя се разпилява под сенките на огъня в камината. Френетично политам по стълбите, докато бъркам в джобовете на златната си жилетка, в търсене на златния ключ. Ключът към нея. 

Там съм за секунди. 

Отключвам вратата от злато, нахълтвам в празното помещение със златни стени и с треперещо тяло стигам до кутийката в средата му. За миг спирам, толкова съм близо, на една златна кутийка разстояние от нея, на една златна ключалка. Но не съм я виждал толкова отдавна, не съм я докосвал сякаш векове. Дали беше още там, където я заключих, далеч от света, от всички други, от себе си? Дали беше същата, каквато я помнеха ръцете ми, дали имаше същия аромат на щастие или се беше превърнала в гниещ труп? 

                                                    НЕ... 

Крачка назад... треперещи ръце... изпускам ключовете, цялата връзка златни ключове от помещенията в прекрасната ми златна кутийка. Вдигам ги, крачка напред. Повторение, събиране на смелост, после разкаяние, възбуда, после желание, неистово, неконтролируемо, неутолимо... Нова крачка напред и съм там. Този път – 

                                               завинаги. 

Отключвам и вдигам рязко капака. И ето я! 
Затварям очи и потъвам в падащия сняг. Усещам снежинките по лицето си, по косата си, топящи се под горещите ми пръсти, които я докосват, галят, палят. Чувам мелодия, така силна и чувствена, сякаш свири самата любов изпаднала в екстаз. Цигулката е парче дърво докато не получи душа. Душата на музиканта и пръстите му водени от нея, галещи по-нежно от любовник. При търсенето на щастието е същото – докосваш, галиш страхливо и се молиш. Мелодията, любимата ни мелодия зазвучава по-силно, по-възбудено, усещам аромата на дърво, на падащ сняг и на щастие. Чувам как снежинките падат по тялото ѝ с леко като сърцебиене „туп, туп, туп”  и веднага се топят под топлината му, стичащи се като сълзи от щастие по ръцете ми. Повдигнам леко клепачи, за да видя хилядите очи, които ни гледат със съжаление, милионите, които не ни виждат и няколкото, които ни гледат с наслада... 

Щом мелодията спре, идва студът. Жарта догаря и снегът не се топи, а трупа ли, трупа, завивайки ни с ледена пелена докато спим вплетени един в друг. И така, отново и отново, мелодия, сняг, горещи лъчи, ние заедно, дъжд, преминаващ в сняг, разтопяващ кожата, мокрещ самата ни душа, мелодия, хиляди очи виждащи ни, упрекващи ни, милиони невиждащи, само няколко погледа на съпричастие...

После дойде късметът. 

Няколкото златни монети се превърщат в купчини злато, в златни кутии с прозорци, на колела, с копчета, с екрани. Гледам снега от вътрешността на златната кутия, слънчевите лъчи скривам зад пердета от злато, обличам се в злато, къпя се в него, напивам се с него. Щастлив съм, че не съм навън, че не ми е студено, че не съм гладен или жаден. Заменям живата музика със звуци, излизащи от златни кутиики, течащи по златни кабели, заменям човешкия допир, истинските усмивки и погледи с лица, гледащи ме от кутийки от злато с екрани. Топло ми е, когато поискам, хладно, когато поискам, в компания съм, винаги когато натисна златното копче, сам, когато го натисна отново. Скоро след това разбирам, че златото не може да задоволи една определена жажда у човек, носещ душа и започват въпросите. 

Дали беше късметът или Дяволът? 

Защо трябваше да се откажа от нея, за да получа всичко това? 

Защо трябваше да заменя дните си с нея, за осем часа в кутия, стоящ пред друга кутийка с екран? 

Защо слушаме музиката, вместо да я изсвирим? 

Защо се наслаждаваме на картините, а не ги нарисуваме сами? 

Защо четем за любовта, а не се обичаме? 

Защо не излезем от кутиите, не съблечем златото, не счупим екраните и не се докоснем? 

Защо щастието се измерваше в броя кутийки, които имах, а не в броя на докосванията и звучите, които издаваше тя? 

В колко кутии трябваше да я прибера, за да не си спомням за нея?

Защо снегът ми липсва повече, отколкото се страхувам от него? 

Защо като се погледна в златното огледало, виждам образа си да я държи в ръце? 

Защо все повече искам да се върна там, откъдето толкова дълго бягах?

                                                 ЗАЩО?

Защото щастието не може да се побере в кутия. Защото не може да се почувства от екрана, да потече по кабел, да се изпие от чаша. Щастието е свободно, волно, неукротимо, не може да вирее на закрито, не може да бъде заключено, защото то крещи, вие, стене, прокрадва се в съня ти, в мозъка ти, в душата ти, напомня за себе си и те кълне, че си го изпуснал. Защото кутията е затвор, било то и златен, а щастието е свобода и душата ни е ключът към нея.

Затръшвам капака на кутията, в която лежи трупът ѝ. „Студено ми е. По-важно е да се стопля, отколкото да съм щастлив” си казвам за 57-ми пореден път тази зима, пъхам ключа в изтърканата от непрестанно заключване и отключване ключалка и слизам да си сипя злато за вечеря.