Щастливката

Тя запаса гърдите си с долнището на анцуга и легна да спи. Така ѝ беше топло и удобно. Имаше луна, по дантелените пердета танцуваха сенките на храстите отвън. Живееше в една от стаите, на огромен, четиристаен,  наследствен апартамент. Стаите бяха високи по три и шестдесет, трудно се отопляваха, и изглеждаха малко неуютни. Преди да се превърне в старица, тя беше красива и грациозна жена. Каквото и да облечеше, изглеждаше добре, но роклите ѝ стояха невероятно, Господ ѝ беше дал хубава фигура. Мъжете не можеха да откъснат очи от нея, а учениците тайно се наслаждаваха на тялото ѝ, когато пишеше с тебешир на черната дъска и леко се повдигаше на пръсти. Притежаваше онази естествена, неосъзната, женска красота, наречена чар. Гласът ѝ беше нежен и мелодичен. Пееше много хубаво. Преподаваше български език в началните класове. Обожаваше учениците си и даваше всичко от себе си. Често се отклоняваше от сухия материал, разказваше им приказка, легенда или запяваше някоя народна песен. Тогава настъпваше абсолютна тишина, а в нея се вперваха десетки очички-звездички. Тя се усмихваше на миличките им личица, продължаваше си урока и знаеше, че е посяла в сърцата им любов, най-важното нещо на този свят.

Омъжи се за симпатичен и добър мъж, от онези, които знаят и могат всичко. Беше инженер, имаше златни ръце, всичко вкъщи ремонтираше сам, често помагаше на познати и непознати, много го уважаваха. Тя тайно се гордееше с него. Роди им се момиченце, синеоко, със златни къдрици, истинско ангелче. Гледаха го като писано яйце. Тя често канеше класовете си на гости, черпеше ги със сладки и малинов сироп, беше хубаво, с много смях, интересни истории и закачки. Мъжът ѝ, нямаше нищо против тези събирания, включваше се в разговорите и беше забавен, и приятен човек. Учениците ѝ обичаха семейството ѝ, и тайно си мечтаеха за подобен начин на живот, някога, когато пораснат.

Всичко вървеше, като в приказка, докато не почина майка ѝ. Тогава, нещо в нея се пречупи. С часове стоеше тъжна и замислена. Преподаваше сухо и без желание. Попрегърби се. Започна да крещи. Вече не канеше учениците вкъщи. Стана заядлива, държеше се грубо, дори с мъжа си. Детето ѝ някак, бързо и неусетно порасна, а тя, постепенно, се превърна в съвсем обикновена жена. Мъжът ѝ се пристрасти към телевизионната техника. Три от стаите, бяха с рафтове, чак до тавана, пълни с кинескопи, кутийки, с разни неща, от които нищо не разбираше, инструменти, поялници, бургии, клещи, пинсети , лупи и какво ли още не. Работеше за без пари. Обикновено го хранеха и пояха, за да им излезе евтин ремонта. Не можеше да отказва. Пропи се. Започна да не се прибира вкъщи. Дъщеря ѝ порасна, беше красавица, като майка си. Изучи се и един ден, неочаквано, замина за Америка. Омъжи се за някакъв доста възрастен чичка, уж богат, но все нямаше пари да прескочи до България, за да види родителите си. Идваше, все по-рядко. Когато го правеше, навсякъде мушкаше долари. В книгите, в шкафовете, под килима, навсякъде, из разни тайнствени местенца, защото майка ѝ смяташе за недостойно, да взима пари от дъщеря си. А прекрасният ѝ баща, се беше превърнал  във вонящо, безхарактерно животно. Предпочиташе, да живее далече, в Америка. Един ден, учителката изгони мъжа си. Апартаментът беше неин. Той спеше пред вратата ѝ, просеше през деня, купуваше си хляб и диня, издълбаваше динята, пикаеше в нея, после я изхвърляше, правеше и други работи, и във входа започна да смърди. Съседите тъжно поклащаха глави, нищо не казваха, защото ги познаваха отдавна и помнеха, че бяха добро семейство. Един ден, той умря, свит на кравай, на площадката между етажите. Тя го погреба, без много шум, дъщеря ѝ не можа да дойде.

Вече спеше. Сънуваше, че е в клас и в нея са вперени десетки очички-звездички. Запя “Лале ли си, зюмбюл ли си”. Гласът ѝ беше нежен и плътен. Песента целуна всички и излетя през прозореца. Децата бяха притихнали, някои се разплакаха.

Намериха я след десетина дни, съседите усетиха миризмата. Санитарите влязоха с маски, защото не се търпеше. В леглото се беше сгърчило тялото на старица, с посивели, разчорлени коси. Но това беше само обвивката. Беше умряла с усмивка в съня си и душата ѝ,  навярно, беше отлетяла щастлива, нанякъде.