Ще издам стихосбирка!
3 min reading
Мисля да издам стихосбирка
Или за приятелството и злобата
Когато напиша нещо, първо го давам на приятели и чакам техните реакции. За фейлетоните ми няма нужда от много приказки. Щом се смеят, докато четат, значи съм добре. Или следва: „Това е за боклука, а върху това поработи още малко!” В стиховете не съм много силна. Реших да се допитам дали да пуснa в „Откровения” два мои стиха. Пращам ги по пощата на една приятелка поетеса и чакам да ми каже „Да” или „Не”. Чакам час, два и й звъня да я питам получила ли ги е. И да й кажа да не се притеснява да ми каже, ако не стават за нищо. Обещавам й да не плача много.
- Чакай малко, работим върху първото. Трябва да сменим една дума, защото се губи ритъма.
- Два часа за една дума?! Какъв ритъм, аз да не съм композитор?! И кои работите?
- Ами аз го прочетох на други двама поети и те го харесаха... Само да намерим думата, която най ще пасне. Нали може да я сменим, за да звучи по-добре?
- Аз ако знаех, че толкова ще те затрудня, нямаше да ти го пращам. Добре, оставете, няма да ги пускам в сайта.
- Как така, няма? Чудесни са!
Чудесни, друг път. Аз може да съм чувствителна и романтична, но не съм толкова тъпа. Два часа го преработват, няма що, много е хубаво! И така... Намериха думата, да й се не види и захващат второто ми творение. Звъня им аз да ми връщат нещата и да не се разправят с мен и ги чувам как умуват кое да остане, кое не. И така цяла нощ трима души от втория стих ми оставиха само заглавието. Пуснах ги аз в „Откровения”. Звънят ми те сладурите и ми казват, че са ми харесали стиховете и се радват. Как няма да се радват като те са си техни.
- Така ли? – учудих се аз.
Затворих телефона и реших, ще издам стихосбирка. Пиша заглавие, може и един, два реда, пращам го на новите ми приятели поети и те ще довършат останалото. С такива приятели мога да стана известна поетеса. Трима души ще творят вместо мен, все пак не е шега работа. Само се чудя какво име да й измисля. „Следи от стъпки в облаците”, „В парка от пролет повикани с брезите танцувахме валс”, това е много дълго. Може би: „Купих си нови ботуши”?! И това не става, все пак сега е лято. И да не става за заглавие аз пак се радвам, защото уцелих сезонното намаление... То заглавието не е толкова важно... Важно е, че ще пише името ми като автор! Дали да не запиша отдолу с много малки букви: „Със специалното съдействие на Незабравимата Креми?! Също така с небезизвестния Романтик и Ина Иванова... Оказа се голяма клюкарка тая Ина! Помолих я само за едно „Да” или „Не”, а тя какво направи? Прочела го на Креми, тя пък на Романтик и... На мен какво ми остава, освен да издам стихосбирка. Дали да не напиша и сценарий за филм?! Трябва да видя кои приятели пишат проза. В главата ми се върти едно заглавие, пък после... С такива приятели мога да стана известна. Абе, сега са ми приятели, ама като се замогна, ще искат процент и понеже аз нищо няма да им дам, ще вземат и дружно ще ме намразят. Такава е истината. Това не трябваше да го пиша, защото ще спрат да ми помагат. Добре де, ще ви дам по хиляда на човек, но нито долар повече, да си знаете от сега! После ще ми разправят, че хората на изкуството били добри. Отсега ми искат пари, е, не са поискали, ама съм сигурна, че ще поискат. Защото сирене, сирене, ама и луканката е с пари. Така ли беше поговорката или аз много обичам луканка... Ще взема да напиша, че ги обичам и тримата, та да мирясат накрая. Обичам ви!!!
Или за приятелството и злобата
Когато напиша нещо, първо го давам на приятели и чакам техните реакции. За фейлетоните ми няма нужда от много приказки. Щом се смеят, докато четат, значи съм добре. Или следва: „Това е за боклука, а върху това поработи още малко!” В стиховете не съм много силна. Реших да се допитам дали да пуснa в „Откровения” два мои стиха. Пращам ги по пощата на една приятелка поетеса и чакам да ми каже „Да” или „Не”. Чакам час, два и й звъня да я питам получила ли ги е. И да й кажа да не се притеснява да ми каже, ако не стават за нищо. Обещавам й да не плача много.
- Чакай малко, работим върху първото. Трябва да сменим една дума, защото се губи ритъма.
- Два часа за една дума?! Какъв ритъм, аз да не съм композитор?! И кои работите?
- Ами аз го прочетох на други двама поети и те го харесаха... Само да намерим думата, която най ще пасне. Нали може да я сменим, за да звучи по-добре?
- Аз ако знаех, че толкова ще те затрудня, нямаше да ти го пращам. Добре, оставете, няма да ги пускам в сайта.
- Как така, няма? Чудесни са!
Чудесни, друг път. Аз може да съм чувствителна и романтична, но не съм толкова тъпа. Два часа го преработват, няма що, много е хубаво! И така... Намериха думата, да й се не види и захващат второто ми творение. Звъня им аз да ми връщат нещата и да не се разправят с мен и ги чувам как умуват кое да остане, кое не. И така цяла нощ трима души от втория стих ми оставиха само заглавието. Пуснах ги аз в „Откровения”. Звънят ми те сладурите и ми казват, че са ми харесали стиховете и се радват. Как няма да се радват като те са си техни.
- Така ли? – учудих се аз.
Затворих телефона и реших, ще издам стихосбирка. Пиша заглавие, може и един, два реда, пращам го на новите ми приятели поети и те ще довършат останалото. С такива приятели мога да стана известна поетеса. Трима души ще творят вместо мен, все пак не е шега работа. Само се чудя какво име да й измисля. „Следи от стъпки в облаците”, „В парка от пролет повикани с брезите танцувахме валс”, това е много дълго. Може би: „Купих си нови ботуши”?! И това не става, все пак сега е лято. И да не става за заглавие аз пак се радвам, защото уцелих сезонното намаление... То заглавието не е толкова важно... Важно е, че ще пише името ми като автор! Дали да не запиша отдолу с много малки букви: „Със специалното съдействие на Незабравимата Креми?! Също така с небезизвестния Романтик и Ина Иванова... Оказа се голяма клюкарка тая Ина! Помолих я само за едно „Да” или „Не”, а тя какво направи? Прочела го на Креми, тя пък на Романтик и... На мен какво ми остава, освен да издам стихосбирка. Дали да не напиша и сценарий за филм?! Трябва да видя кои приятели пишат проза. В главата ми се върти едно заглавие, пък после... С такива приятели мога да стана известна. Абе, сега са ми приятели, ама като се замогна, ще искат процент и понеже аз нищо няма да им дам, ще вземат и дружно ще ме намразят. Такава е истината. Това не трябваше да го пиша, защото ще спрат да ми помагат. Добре де, ще ви дам по хиляда на човек, но нито долар повече, да си знаете от сега! После ще ми разправят, че хората на изкуството били добри. Отсега ми искат пари, е, не са поискали, ама съм сигурна, че ще поискат. Защото сирене, сирене, ама и луканката е с пари. Така ли беше поговорката или аз много обичам луканка... Ще взема да напиша, че ги обичам и тримата, та да мирясат накрая. Обичам ви!!!
© Светлана Лажова All rights reserved.
