За  Удовлетворението и музата за творение не е нужен подходящ момент. Нужно е просто да се отпуснеш, да обърнеш внимание единствено на мислите си в този момент. Тогава винаги идват идеи, мисли, чувства. 
Лягаш. Гледаш в тавана. Не знаеш защо, но той ти дава пространство за мисли със своята празнота.
 После гледаш към предметите в стаята. Хвърляш поглед на нощната лампа, цветът, въздействащ по различен начин и с различен интензитет. И това решаваш само ти. Само съзнанието ти. Няма универсално въздействие на цветовете за всички хора. Както всеки разбира думите, изречени от някого по различен начин. Замисляш се и за хората и техния начин на мислене. То е уникално за всеки. 
Въпреки звученето на радиото, ти си се омислил в тези неща, толкова маловажни, но успешно завладяли съзнанието ти, като го затваря за обкръжаващите звуци.
Но поглеждаш и към радиото. Долавяш нотките на припева на песента. Започваш да мислиш върху всяка една дума и нейното многозначно значение. Музиката ти дава свобода на мисленето. Оставя те да я разбираш. Да припознаваш своите чувства, вложени в песента. Задаваш си въпроса : ами ако нямаше музика и това изкуство да отвориш съзнанието си за тези малки неща? Тази почивка с работа единствено на съзнанието изчиства тревогите и страховете. Ти се отдаваш на своите пръснати мисли. Обединяваш ги  създаваш свой смисъл за света около теб.
Всеки има своя мисия, за която е дошъл на този свят. Закачалката е тук, за да помага на дрехите, материята, да се чувстват свободни, а не сгънати и приковани в себе си. Закачени, една до друга, опиращи се, те са свободни да си взаимодействат, имат връзка с другите със своята пълнота, докато сгънатите дрехи, наредени една върху друга, те се свързват само с една малка част от своята същност.
Трябва да сме открити с хората, да се
 свържем с тях и да станем едно цяло.
Това е за мен обичта - свързването на душата. В случая с дрехите - свързването на материята. Всичко на този свят си взаимодейства. Дървото е свързано с корена. Ние сме свързани с хора, разчитаме на тях, на тяхното присъствие в живота ни. Моментът, когато пътищата ни се разделят, по различни обстоятелства, ни кара да се чувстваме празни, защото сме без нашия корен(крепител). Това е, защото през целия си живот сме разчитали на него за нашето съществуване. За да сме по-силни и независими, трябва да приемем обстоятелствата, да се научим да използваме силата на корена, съответно човека, който ни е напуснал, и да я използваме от себе си и за себе си, вместо разчитайки, че някой друг я пази за нас, и разчитаме, че ще я ползваме в нужда. За да си щастлив, трябва да направиш така, че енергията да извира от теб, а не от друг. Защото този човек поема по пътя си в един момент, и ти си рухнат, без своя корен.