Гръмотевиците известиха за приближаващата се армада от дъждовни капки. В следващия миг те вече се стичаха по стъклата на прозореца с олющена бяла боя. Касандра седеше до него и допираше с длан ледената преграда. Обожаваше студените яростни пръски да милват лицето й. Всеки път си мислеше, че ако на едно място вали дъжд, то на друго някой плаче. На другото място страдащата непозната душа изливаше своите капки огън. – помисли си. Интересно как тялото може да се превърне в буфер между две противоположни стихии, между огъня и водата, между пороя от мъка и пожара от страсти. Трябва да си много силен, за да понесеш този сблъсък, да го оставиш да те опустоши и след това внезапно да се изпари и превърне само в спомен от някогашна душевна обсада.

        Излезе навън. Улиците се бяха превърнали в своеoбразни водни пързалки. Водата сякаш беше озлобена от онзи, който е наранил плачещата огнена душа от другия край на света. Касандра вървеше по тротоара или беглия спомен за такъв, който се криеше под пласта вода. Искаше да усети бурята извън тялото си. Досега имаше възможността да усеща само тази, която гореше у нея. Почти като в транс, тя вървеше надолу по улицата без ясна посока. В желанието си да избяга от отровната атмосфера на къщата си, тя се отправи на разходка. Може би на приключение, докато не ѝ останат сили само за да се прибере у дома отново и да забрави всичко в съня си.

          Пороят отслабваше и с всяка измината крачка тя чуваше единствено шума, който босите ѝ крака предизвикваха от поренето на водната маса. За миг се спря и се огледа. Беше нагазила в не много дълбока локва и не беше достатъчно далече. Не беше изпълнила заканата си, но вече беше уморена. Пое обратно по пътя към дома. Преди да понечи да направи първата крачка, чу зад себе си някого. Някой бързо беше преминал през една по-дълбока локва и се беше скрил зад ъгъла на сградата до нея. Касандра изпита тревожно чувство, което едновременно я тласкаше да надзърне зад ъгъла, но и ѝ шептеше да се завърне по най-бързия начин вкъщи. Стресна се от неочакваната поява на една светкавица. Дали не беше знак за опасността, която дебнеше? Касандра внимателно излезе на пръсти от локвата и прилепи плътно тялото си към стената на сградата. Придвижваше се устремено към ъгъла. Когато го стигна, се приготви детективски да фокусира зрението си към непознатото място. Но видяното след това я ужаси. Непознат силует на висок мъж, с тъмни дрехи стоеше на не повече от метър от ъгъла, от който тя го наблюдаваше. Не виждаше лицето му. Гръмотевица разтърси съзнанието ѝ и ѝ доказа, че случващото се беше самата истина. Обхваната от силните си емоции и инстинкта си, тя се отдръпна рязко от ъгъла и побягна към дома си. Мъжът я проследи с поглед и хукна след нея. Тя наближи бързо входа на дома си и се обърна. Зад нея нямаше никого. Това я успокои малко, но побърза да се прибере в стаята си и да заключи всички врати и прозорци. Цялата трепереща и с подгизнали дрехи, седна на пода и се опря на стената. Трябваше ѝ време, за да се съвземе и да се успокои от внезапната среща с този непознат. Не знаеше как да си обясни появата му и разбираше, че колкото повече мисли за тази среща, толкова повече растяха любопитството и страхът ѝ от евентуално следваща такава. Мракът единствен предразполагаше към успокояващ сън и временно спасение.

          Бяха минали няколко часа през които Касандра не беше спала спокойно. Събудиха я ледените тръпки, които преминаха по тялото ѝ. Бавно отвори очите си и осъзна, че е настръхнала. Но как е възможно да настръхне човек, докато спи..? – помисли си и за няколко секунди този въпрос породи у нея тревожния спомен за снощната ѝ среща. Срещата с непознатия силует. Макар да го беше срещала вече без да види лицето му, Касандра таеше в себе си усещането, че го беше виждала и преди. Не можеше да си обясни какво я караше да се чувства по този начин. В опит да се разсее застана пред огледалото и разбра защо би могла да бъде настръхнала дори в съня си. Не беше свалила мокрите си дрехи. Взе халата, закачен на вратата на килера в стаята ѝ и го остави на близкия стол. Започна да съблича внимателно дрехите си. Така или иначе сте мокри, защо да не ви изпера? – мина през ума на Касандра и директно уцели коша за пране с тях. Посегна към халата. Завърза на панделка памучния му колан и се обърна да погледне в огледалото. Вторачи се в него. Чак когато видя отражението си осъзна, че косата ѝ е влажна от дъжда, милващ съвсем скоро крехкото ѝ тяло. Върна се обратно към вратата на килера, където преди беше закачен халата ѝ. От там взе кърпа и започна бавно да попива мокрите, спластени кичури коса. Реши да се върне на любимото си място до прозореца тъй като отново започна да вали. Застина на място. Непознатият беше пред нея. С дълбок, плътен и всяващ разтърсващ ужас глас, той ѝ каза ясно:

              – И аз те сънувах.