Да изграждаш съюзи е от изключително значение. Да се доверяваш на съюзниците си е въпрос на върховна сила. Онзи, който възлага на собствената си мощ и пренебрегва учението за изграждане на съюзи, съвсем скоро ще бъде надвит. Този, който проявява мнителност, когато се наложи да изпита своите съюзи, не след дълго ще бъде предаден. Да научиш сърцето си на доверие се нарича “прорицание със слепите очи”.
*    *    *

Малкият Вах имаше мечта: да зърне, поне за миг, най-тайнственото нещо във вселената – астероида “Разообраз”.
Преди няколко века сред космическите лоцмани започна да се говори за летящо тяло, което не може да се засече дори и от най-съвършените локационни уреди. Единственият начин то да бъде видяно е да се използва просто око.
Малкият Вах знаеше, че краят на момчешките мечти настъпва не с постигането, а със забравата им.
Лоцманите не споделяха нищо извън своето обкръжение, но не след дълго от периферията на галактиката започнаха да прииждат тъй наречените “Мистични очи”, религиозно формирование, което твърдеше, че е способно след известна аскеза да провиди въпросното летящо тяло.
Малкият Вах се промъкна на една от сбирките на “Мистични очи” и видя как един възрастен мъж с износена униформа на космичен вълк, разказва:
- … появи се иззад Бледото Слънце! Разбирате ли ме, изникна тъй, сякаш ни чакаше, а радарът спеше космичен сън. Не сте виждали такова нещо! Камък, но лишен от всяка форма, тръпки да те побият. На места беше гладък, все едно бе полиран, но само на сто метра от тях стърчаха зъбери – остри като пили и величествени като кули…
Малкият Вах попиваше всяка дочута дума. А като фон на благоговейната реч на лоцмана, “Мистичните очи” припяваха:
- Който не забравя, /той ще провиди. Лицето, /лицето на “Разообраз”…
- … казвам ви, Камъкът имаше лице, човешко лице. Но това лице се менеше и объркваше ума. Радарът все така спеше, а ние търсехме изгубените очи, изчезналата уста, вдлъбнатите страни. И съвсем веднага попадахме на нови очи, на по-изящна уста и някак на пухкави страни, ах…
А “Мистичните очи” не преставаха да пригласят, изпаднали в транс:
- Който е заключен “тук”, /никога не ще се окаже “там”. В сърцето, /в сърцето на “Разообраз”…
Малкият Вах не вярваше на чутото, но слушаше и от глъбината на представите му се приближаваше все по-ясен, но и по-страшен астероидът “Разообраз”.
Колко скучни бяха училищните експедиции до някоя от планетите на Слънчевата система. Всичко, което децата отдавна познаваха, отново се настаняваше пред техните очи; то натрапчиво желаеше да се разпростре в техните сърца. Колко мразеше Вах пръстена на Сатурн или бронзовата плът на Титан! Виждани, разглеждани и винаги досадни, кътчетата на Слънчевия свят не представляваха нищо повече от неприятно осветен килер.
Ала нямаше по-досадно нещо от учителката по философия. Тя дърдореше или за прическата си, или за Хайдегеровото  das Man. Въобще целият свят притискаше децата и си позволяваше най-грубо да изтиква надеждите им за нещо ново, за нещо друго.
Но Вах се беше научил да се пази, той знаеше тайна. Тайната на “Мистичните очи”.
- Учителко, защо ние винаги сме “тук”?
Вечно влажните очи на учителката по философия трепнаха за миг, а сетне се взряха учудено във Вах:
- Как така тук, ученико Ребрьов, ние не сме тук. Ако не си забелязал, отдавна напуснахме Земята.
- Да, но щом е така, защо вече не сме “там”?
- Какво? – леко се разтече кокетството в учителката по философия. – Когато кацнем на Уран, ученико Ребрьов, ние ще сме там. Нужно е само да си малко по-търпелив.
- Аз не искам да кацам на Уран, аз искам да ида “там”!
Прическата на учителката по философия сякаш се развали от само себе си. А физиономията й се изкриви и почти се отлепи от лицето.
- Ученико Ребрьов, не знам къде е това твое “там”, но днес ние отиваме само и единствено на Уран. Така че или зяпай през централния люк, или се захващай с “Битие и време”, та дано Хайдегер ти затвори устата.
- Учителко, аз се опасявам, че щом кацнем на Уран, ще се окаже, че сме пристигнали не другаде, а отново “тук”.
Философската сдържаност на учителката, цялото й педагогическо търпение се бе изчерпало. Жената-която-непрестанно-дърдореше мразеше това момче!
- Ах, знаех си! Ученико Ребрьов, ти си едно непоносимо дете. Не трябваше да те вземаме с нас, а да те оставим там, на Земята.
- Но нали Земята, учителко, не беше “там”, а “тук”!?
С последните си сили, продънена в своята привидна женственост, учителката по философия понечи да философства:
- Да знаеш от мен, ужасно дете, че “тук” и “там” са условни обозначения, никое от тях не е самостойно, а зависи от нашите местоположения, които винаги променяме.
- Дори и да променяте своето местоположение, е възможно вие, учителко, да оставате “тук”, далеч от Хайдегер. Както е възможно аз да не помръдвам, но да се озова “там” при Хайдегер.
Учителката по философия не издържа, низвергнатата й душа желаеше да унищожи малкия Вах Ребрьов.
- Хей, лудо момче, защо винаги проваляш нашите пътешествия, защо аз трябва да страдам заради това, че нещо с теб не е наред?
- Вие не страдате заради мен, а поради, че винаги се намирате “тук”.
С безумен рев учителката се нахвърли върху малкия Вах, чувстваше се по-самотна от всякога.
- Всяко наказание ще ти е малко, диво дете, ще ме запомниш ти! – плесницата й достигна лицето на спокойното момче и отметна главата му.
Тайната, на която “Мистични очи” научиха Вах, бе, че дори в средата на върховна самота и скука човешкото съзнание е свободно, просто трябва да се довери на “там” и то никога няма да го предаде.
Притиснат за пореден път, смазан от ежедневието, от училището, от тясната Слънчева система, от истеричната “тукашност” на учителката по философия, Вах прорица посредством своите мистични очи приказността и величието на “Там”.
Точно в средата на централния люк, от нищото, иззад едва провиждания Уран, изникна астероидът “Разообраз”.
Всички очи бяха привлечени от космическото чудовище, всички сърца заглъхнаха пред ужаса, който астероидът вменяваше. Лишен от каквато и да е форма, “Разообраз” рушеше всяка една представа, която умът се опитваше да насложи върху му.
И “тук” пропадаше, и “тук” се губеше, с всеки изминал миг светът от устоя се превръщаше в празнота. Едно чуждо, непонятно и безпощадно “там” летеше насреща и право в пътя на ежеседмичната училищна експедиция. Лица, съдби и неосъществени мечти се редуваха в безумен вихър по повърхността на астероида “Разообраз”, Уран беше изчезнал някъде отзад.
Един грозен и възкрив Зъбер проби централния люк и проникна върху палубната площадка на училищния космолет. Могъщото му острие разцепи въздуха и се спря над главата на учителката по философия.
Тя стоеше вцепенена, очите й се бяха изопнали, всичките й неврони отказваха да предават информация. Присъствието на един Бог беше иззело цялото й съзнание. Едно “там” беше изтикало всичкото “тук”.
Малкият Вах доближи Зъбера, посегна, за да докосне извънслънчевата му плът, но се отказа. Знаеше, че радостта от присъствието на “Разообраз” не трябва да се омърсява от вечно претенциозната “тукашност”.
- Какво си ти? – едва прошепна Вах.
- Аз съм пратеник на Синята луна, къс от нейната плът.
- Защо всяко дете мечтае да те зърне, а всеки възрастен забравя за твоето съществуване?
- Аз съм изпратен да възвестявам истината за живота, а тя е, че има един Друг свят, който никога не може да стане Мой свят.
- Затова ли локационните уреди не могат да те засекат, защото те желаят да превърнат всяко “там” в свое собствено “тук”?
- Само човешкото око, в своята простота, може да ме види, а единствено вярата в моето съществуване може да ме призове.
- Но ти погуби съзнанията на моите съученици, разгроми философията на моята учителка, ние не можем да живеем без “тук”.
- Но не може да живеете и без “там”. Това е истината за Живота. Обикновените хора забравят “там” и живеят “тук”, фалшива страст ги води в един привидно друг свят.
- И какво се случва накрая?
- Аз съм единственият истински съюзник, моята помощ е незаменима, аз дарявам живот. В замяна искам доверие. Вярата, че съществува “там”. Който я изгуби, ще бъде пресрещнат от истината за Смъртта – пълната забрава.
-----------

Вах Ребрьов беше командир в космическата флота на Агравитационният Независим Съюз. Откъслеци от малки и големи планети бяха образували държава, тя оповести своя суверенитет, след като ненадейно спря да се поддава на физичния закон за гравитацията. Галактическото правителство отправи ултиматум и обвинение в недопустими сепаратистки действия. Не получи отговор. Местоположението на АНС беше неустановимо, някои физици твърдяха, че се намира в хиперпространството.
Никой не знаеше как да се стигне и озапти АНС…
… докато една бивша учителка по философия, отдавна забравена в лудницата на Уран, не излезе наяве и съвсем неочаквано не разбули тайната:
- Те са “там”, на Синята луна!